Рицарският Париж
Андрей Даниел и Париж звучи двойно привлекателно. Изложбата в галерия "Ата-рай" e поредно предизвикателство на художника. Не защото работите и нивото им са неочаквани, а защото възбуждат отново добре познатата поредица от въпроси и опозиции - актуални и конвенционални форми, концепция и естетизъм, идейност и ръкотворност, разказ (наратив) и структура (фигуратив). Андрей Даниел ни принуждава тъкмо днес - давайки си сметка за онова, което се е случило и се случва в изкуството - да признаем, че работите му са много хубави. А отсъждайки тяхната значимост, трябва да отидем по-нататък и да се опитаме да разберем защо.
От самата си поява на художествената сцена авторът със завидна самовзискателност и последователност представя и гради високо ниво. А това не означава просто да си служиш виртуозно с материалите и да овладяваш или нарушаваш структурата на предметността. Стимулите за живописта отдавна вече не се свеждат до видимостта. Концептуалното и фигуративното родословие, които почти един век съществуват сякаш успоредно (някои дори говорят за две истории на изкуството на ХХ век), все по-често откриват, че има какво да обменят. Вече е назован и разискван проблемът за живописта (абстрактна) след модернизма. Съществува сякаш предчувствие за живописта (може би фигуративна) след пост-модернизма. И ако у нас да правиш добра живопис днес вече не е актуално, то да бъдеш "рицар" на живописта в общия контекст може да бъде концептуална позиция.
Париж на Андрей Даниел е артистично творение - романтична представа и почувствана драма, сън и преживяно видение. В този Париж има нещо театрално и празнично. Самите заглавия на творбите са едновременно буквални и иносказателни: "Парижка нощ", "Брегът отсреща", "Мостове над Сена", "Светлините на Париж", "Буря над Лувъра". В акварелите и гвашовете уж всичко е буквално, видяно и нарисувано бързо и импулсивно, в точно определен ден от месец юни на 1997 година. Архитектурата е разпознаваема, гледната точка - представима (прозорецът на ателието в Сите дез'ар, например), кадърът - фотографичен. Но добре познатите от картички и снимки, книги и филми кейове на Сена, Нотр Дам, Айфеловата кула, кварталът Маре и т.н., дискретно ни въвличат в неразказан разказ с множество възможни вариации. Бързината на техниката тук, за разлика от бавната, дълго обмисляна живопис, ни убеждава, че артистът винаги носи в себе си потенциалния наратив, припомнящ история и литература, театър, кино, художества, и дори и най-бързото му "изказване" отприщва този поток.
Големите колажи са поантите на изложбата. Колажирани са не просто материи, фактури и десени. Колажен е самият образ. Мостовете на Сена се събират като в калейдоскоп, в който сякаш се привиждат пъстри живописни фрагменти на френската школа от нейната най-бурна и славна епоха.
В сътворените от художника приказни картинки от един град-метафора, идейната сложност, същевременно рационална и емоционална, е дискретна. Дали с тяхната привидна леснота (някой беше попитал галеристката какво пък толкова има в тези работи, та неговите - на питащия - да са по-лоши?) авторът не се опитва да ни подведе или просто иска да ни зарадва?
В първия момент в изложбата си помислих, че Андрей Даниел трябва да е бил много щастлив в неговия Париж. Но той веднага ме опроверга. Тази иносказателна празничност е твърде натоварена, за да бъде едномерно щастлива.
Андрей Даниел никога не е бил разказвач и полемист на делника. Изказванията му са далеч от политиката и социалните проблеми, от ситуацията на индивида в обществото, идентичността, правото на различие, СПИН и екология, далеч са от печелившата делнична директност. Андрей Даниел създава празник, а празникът за него е живопис. Веднъж го чух да пита разгорещено: Кажи ми нещо, което да не може да се изрази чрез живопис? Патосът наистина беше рицарски.
Този парижки празник задължава да завършим по френски, с финалните думи на Жан Бодрийар от интервю за списание "Арт прес" (бр.216): "... аз не искам да регресирам към един реален предмет (на изкуството, б.а.). Това би означавало да култивирам дясна носталгия. Аз зная, че този предмет не съществува, поне не повече от истината, но пазя желанието за него посредством поглед, който е един вид абсолют, божествено съждение, по отношение на който всички останали предмети разкриват своята незначителност. Тази носталгия е фундаментална. Тя липсва на всички видове съвременно изкуство. Тя е форма на мисловна стратегия, която ръководи добрата употреба на нищото или на празнотата".

Ирина Генова