Юлия Кръстева - бесове на женското

"Обладаване" не внушава точно смисъла - както на френската дума "possessions", така и на текста, който Юлия Кръстева назовава с нея. В български речеви контекст "обладаване" предполага обектно-субектна фигуративност, опозитивна предпоставеност, един елемент на волева активност в отношенията, който измества идеята за неосъзнатата диалектика на страстта навън, отново към пластовете на скрита значимост в един чужд език, отново към необходимостта да мислим новото в чужди, преведени термини. Книгата на Юлия Кръстева, издадена за пръв път през 1996, може да бъде (за)мислена и като реплика на Достоевски; срещу славянската изконност на мъжките бесове - западното откриване-изобретява не наженското бесовство, ако не и на женското като бяс за майчинство. Кръстева доказва, че това, което в теорията на 70-те беше разбрано - правилно или не - като "нейният феминизъм", представлява много повече, поне за нея: фантазмена структуроформираща потребност от творчество. А дали не и проява на онзи "компенсиран аутизъм", който, поне според текста, наглася бесовското в жестове на цивилизационна активност?
Замисълът на "Possessions" отвежда, в концептуално-типологически план, към много ранния Лакан, към неговата докторска дисертация, която анализира няколко известни случая на хомоеротична патология сред жени - тема, която постепенно ще върви към семинара "Encore". Encore, още и бесове са две равностойни реплики на женската страстност, на страстта по женското като страст. Само че при Лакан аналитичният говор, от начало до край, носи следите на женския jouissance като енигматична съблазнителност на комуникативната практика. А романовият дискурс на Кръстева не разчита вътрешно или не достига до мистичната трепетност, той не живее (в) женския jouissance, а стои отстрани, търси го в себе си, за да го изрече, разбере, подреди. Лакан практикува говора по ръба на бесовското, себе си като удоволствие от беса на другите. Юлия Кръстева пише "още" романи, за да изговори беса в себе си, като го познае и разбере; нейното писане съблазнява преди всичко нея самата. Това е гласът на интелектуалното, който не говори сам-в-лудостта, а изговаря "лудото" като парадоксална стратегия на разума, като компенсативна задоволителност на прекъснатите връзки със света и със себе си в него.
Централна фигура на романа, скрито в гънките на фабулната перипетийност, е Ониричното дете, детето-което-обладава, означаващо на женската бесовост. Върху фона на лаканианската психоаналитична епистемология то е обектът, който допълва жената до майчинство и майчинството - до женскост, фигура празна откъм субектност, но винаги тук, винаги реално-фантазмена, щом има Жена. Детето е истински еротичният топос на женското съществуване, то е смисълът на женския jouissance. Затова може да бъде разменено - между жени; детето не е себе си, а означител на способността за женскост. Глория без глава ("моят сексуален орган") е блясък без същност, слава без дело. Обезглавяването е символично кастриране на способността за майчинство, защото майчинството е сексуалност. Сюжетът всъщност представлява поредица от обземания, в-бесявания: след Глория - Полин Гадо, ортофонистката, която дава език; традиционният демиургизъм на този жест попада в плътния пласт на християнската символика в текста. После - самата Стефани Дьолакур, репортерката-детектив, донякъде алегорична фигура на (психо)аналитичния пробив в дълбините на несъзнаваното, Фройдова фигура на самоидентификация в археолога-Шерлок Холмс. Покрай тях - Хестър Белини, която припомня "слугинската" тема в хомоеротичната проблематика, още една сред сестрите Papin. Жените на текста, всяка по свой начин, правят Детето и сами се правят от него като жени. Детето е откраднатото писмо на По-Лакан; ониричен обект за еротична размяна, който структурира способността за субектност. Самата книга функционира донякъде като него. Тя подрежда модерните интуиции, концептуализира проблематиката на екстатичното, конструира (една модерна идея за) женската идентичност.

Милена Кирова

____________________
Юлия Кръстева
. Обладаване. Превод от френски Нина Венова. Изд. Хемус. С. 1998