Потокът
на съзнанието църцори

Изложба на Димитър Грозданов,
галерия "Шипка" 6,
март 1998 г.

Поводът за написването на тази статия е донякъде провокиран от рубриката "Никога" на вестника, която лъхти на пиянска категоричност, предвещаваща скорошен скандал - афиширано желание за сбиване, което обикновено се тушира от насрещна индиферентност. (Ние сме страна, където на пиянството все още се гледа с весела благосклонност). Не отричам и факта, че рубриката ме държи нащрек - проверявам доста често "номинираните" материали и номерата на категоризациите (само 14 позиции, което лишава журирането от трепетни нюанси) и същевременно не мога да се отърва от усещането за известна натрапена съпричастност. Случвало се е мой текст да обгражда това заклеймяващо каре и чисто механично, по силата на оптическите закони се е налагало да употребявам усилия, за да разграничавам двата материала - собствения - публикуван, и неговата противоположност - другия - непубликуван. Появата на статия във вестника означава най-общо, че текстът не се побира в обхвата на отрицателните категории на бодливата рубрика. Дотук всичко изглежда твърде добре и пределно ясно - четеш си материала, оградил скверното каре, приемаш поздравления, меки приятелски упреци, бележки и коментари и от време на време хихикайки, подхвърляш по нещо за драстичната различност между "твоето" и "другото", между публикуваното и онова, което няма да изпълзи на бяла хартия (поне в този вестник). Оттук идва и се наслоява усещането за предопределена причастност към някакъв кръг, кауза(?), сфера, област, или дявол знае какво, но нещо определено различно, друго от онова, което е изброено в четиринадесетте позиции на "Никога". След като "някой си" няма да бъде публикуван "никога", ти си близо до въжделението да бъдеш публикуван "всякога". Естествено насрещната страна се чувства също консолидирана на базата на отрицателната оценка и така се стига до създаването на два центъра с противоположни знаци. Преведено на езика на културологичния анализ, гореспоменатото състояние на опозиция може да бъде определено като своеобразна идентификационна техника. С едно съществено допълнение - че тази техника, определяща индивидуалността на базата на отграничаването от всичко онова, което тя не е, става еднакво валидна и значима както за отграничаващото се, така и за отграниченото. Оттук - липсата на едната позиция води неминуемо до затруднения в идентифицирането на съответната противоположност. В този смисъл причастността, определена по-горе като натрапена, не е плод на нарочни усилия и сатанински помисли от страна на редактори, пък макар и главни, а на естествен ход в търсенето на някакви опорни точки, граници или позиции. В конкретния случай на рубриката обаче има особености, които засягат самото представяне на материалите. Заявяването на едната позиция, по своята същност не може да бъде определено като преимуществено съдържателно (изказаните оценки и категоризиране не са придружени от коментар или аргументация). По-скоро обратното - представянето е знаково, визуализирано. Белезите на тази визуализация са пределно чисти: отсъствие на материал - присъствие на материал, обяснение на отсъствието (без материал) - наличие на материал (без обяснения); празно поле с единствен едър надпис - образът на рубриката, неизискващ четене - текст за четене. Така чисто визуално следва да се разглежда и попадането в рубриката - същественото е, че погледът те открива там, в карето, а параграфите, под които си подведен, са второстепенни. Впрочем те самите не могат да се приемат изцяло за членове на наказателен кодекс; не виждам защо един добър текст да не може да бъде користен или манипулативен. Обвиненията на рубриката, макар и тежки, никога досега не са надхвърлили числото четири - т.е. осъдените материали, освен изброените грехове страдат и от недоимък на отрицателност - синонимът на идентификационна немощ. Да не говорим за това, че за да събере макар и теоретично всичките четиринадесет гряха върху себе си, един нарочно написан текст би притежавал по-скоро отсенки на гениалност. Това едва ли би могло да се случи (или допусне) и това също подкрепя ориентацията на рубриката към визуализиране на отрицателното и отношението към избрания обект.
Именно това обстоятелство, заедно с появата на познато име в "Никога" подсказват един нов и следващ коментар, който на пръв поглед излиза извън пределите на рубриката. Доколкото става дума за изложба, а не за текстове, това действително е така, но по отношение на идентификационната техника и нейната визуализация, изложбата по изначално определение предлага много по-плътна илюстрация на споделените по-горе мисли. В този смисъл появата на име в споменатата рубрика вече играе ролята само на отправна точка.
Ако интервюто на Димитър Грозданов във вестник "Демокрация" е категоризирано от въпросната рубрика като популистко и примитивно, това е напълно заслужено. Към дразнещите изказвания от рода на: "Имам за адресат всичко, което е наоколо, и ... не допускам лесно до това, което е съдържание" и общия дух на интервюто, могат да се наредят други венцехваления, от които на човек му става направо неудобно: "Зрителите бяха изненадани от една постмодернистична концепция за живописта (? - Б.Д.), изповядвана от години с четка, с проникновено перо, с находчиви акции".1 Очевидно се сблъскваме с феномена на засилено медийно присъствие, чийто основен белег е хаотичност, свързана преди всичко с характеристиките на автора. Той се изявява (пак според медийното присъствие) в твърде противоположните характеристики на модернист, авангардист, организатор и участник в акции, но и член на ръководството на СБХ (!), стреми се да бъде вечно млад, великодушно отхвърля и слиза от пиедестала на кумира (макар че той собствено следва такива) и успява някак си да се изкопчи дори от хватката на пазарната икономика. Всичко това добре, "дай Боже всекиму", казвам аз, но я погледнете въпросната изложба. Тя е просто слаба. Слабостта й се крие в невъзможността да бъде артикулиран, пък макар и един-единствен основен проблем - като стратегията на търсенето, способността да формулираш точно целта и пътя, по който да я стигнеш. Изложбата е преди всичко голяма - като размери, брой и измерения на работите, но и като различни подхванати и недовършени реплики и податки от различни, често пъти противоположни източници. По своите резултати тя е по-скоро отражение на една хиперактивност, близка до въздействието на сляпата случайност. Тя не може да бъде определена като резултат от някаква осъзната вътрешна необходимост, защото в нея почти отсъства контекстуален пълнеж - налице са големоформатни произведения, които разчитат преди всичко на своите формални качества - цвят, фактура, материал, съчетани в различни комбинации. Другият вариант - неконтролируем, мощен порив на вътрешна енергия (не мога да не рисувам!) също отпада - изложбата е студена, защото носи следите от нарочните и неистови занимания с преодоляването на материала. Тя не е изблик, който го подчинява и неглижира, а обратното - води напрегната борба с него. Тя не е и поток на съзнанието - ако има такъв, той църцори много тънко и попива в почвата на неизбродната неопределеност. Идентификационната технология е практически неусвоена - изложбата не е в състояние да отговори какъв е художникът и тръгва в друга посока - обяснява какъв не е той. Не е авангардист, защото няма рязък дисонанс, скандално скъсване с установени норми и конвенции. Не е модернист, защото в пластичните разработки по същество се повтарят образци на абстракционизъм от 50-те и 60-те години. Не е и неконвенционален, защото "новината" в изложбата е чисто формална - "обичам да си измислям техники". Тяхната употреба, вмъкната в познати пластични решения, води до усещането за неук прочит на стари уроци и имена, така както ги откриваме във вече стари издания за изобразително изкуство (Анди Варол или Донал Юд например2). Без затруднение списъкът на "какво не е ..." може да бъде разширяван до безкрай, но от това неопределеността няма да намалее. Идентичността се разпилява поради липса на достатъчно силен център и тогава следва единствено възможното решение - нейното търсене да се реализира именно чрез подчертаване на нейната неуловимост, но в друга медиа. Покриването на терена вече става словесно, отдалечено от визуалната илюстрация на самата изложба - тя е само повод и отправна точка. Обграждането и завладяването на терена вече става възможно и се гради основно чрез популистка фразеология. Тя във своята универсалност не може да не предизвика реакция макар и отрицателна. Но това не е толкова лошо - макар и в друга медиа център на идентичността е вече формиран, позициите са установени, а изложбата е неглижирана съвсем - тя остава само за специалистите (и те знаят нейния хал). За останалите обаче остава другото - усещането за противопоставеност, за сблъсък, за наличието на достатъчно сериозни противоборства. Това, че истинският повод е съвсем маловажен и може би не заслужава достатъчно внимание, остава второстепенно по своето значение.
Ето защо не е виновен Димитър Грозданов, че дава популистки интервюта, а колегията, която следва да се занимава с критичен анализ, а не прави това. Част от нея се чувства задоволена от появата си с други текстове по страниците на "Култура" - нейното присъствие там косвено означава и осъждане на низвергнатите текстове. Аз лично не смятам да спирам с подобни занимания - никога.

Борис Данаилов

______________
1. Бюлетин на СБХ, бр.3, април 1998 г.,с.122. Вж. "След заника на абстракционизма" от Ат. Стойков, София, 1970 г.