От другата страна на Коб

Ексклузивно интервю с Джон Фаулз

Има малко места, които да са по-меланхолични от английските приморски градчета извън сезона. Ресторантчетата за панирана писия и пържени картофи блещукат в ситните капчици на първия пролетен дъжд, но няма на кого да сервират - таксито ми се плъзга по безлюдна крайбрежна улица. Само след няколко седмици градчето Лайм Риджис на долната страна на протегнатия на югозапад крак на британския остров отново ще привлече своята порция "grockle", местната не особено ласкателна дума, която може би най-добре описва пропитото с любов и омраза отношение на лаймчани към туристическите орди. В началото на март единственият, който слезе на железопътната гара - дори без двоен коловоз - в първия по-голям град до Лайм, бях аз.
Буколичната красота на Лайм Риджис не е единственото, което отвлича мамчетата и татковците с по две дечица от евтините пинаколади в Испания. Освен сюрреалистичните вкаменени мидени черупки по камъните на залива, грокълът идва тук, за да се разходи по Коб - най-малко седемвековния кей, описан от Джон Фаулз в "Жената на френския лейтенант".
Докато натискам дръжката на и без това отключената врата, аз се сещам нещо съвсем несвързано с литературата на Джон Фаулз - това, че през последните години писателят се е превърнал в нещо като противник на автомобилното движение и организирания туризъм. "Признавам, че задръстванията в Лайм са в голяма степен моя собствена вина", ми казва Фаулз за добре дошъл. Самият той никога не е притежавал шофьорска книжка. "Хората идват тук, защото са чели книгите ми."
През 1966, след "Колекционерът" и "Аристос - автопортрет в идеи" и преди "Магът" и "Даниел Мартин", Джон Фаулз и жена му Елизабет Уитън сменят Лондон за застиналата прелест на английското графство Дорсет. Уитън умира през 1990 от белодробен рак, 72-годишният Фаулз също преживява серия от здравословни катастрофи, между които инфаркт и мозъчен удар, които го оставят глух с лявото ухо. "Оставих цигарите", обяснява той, но отказва да носи слуховия си апарат.
"Не мога да си представя живота си, без да пиша книги", ми казва Джон Фаулз, докато аз си правя кафе и хвърлям бърз поглед към висящите по стените Пикасо и Мондриан, а той придърпва към канапето една електрическа печица, тъй като му е свършила нафтата. "Всъщност, аз никога не съм спирал да пиша, но през последните години го правя най-често под формата на дневник, който съм водил през целия си живот."
След "Ларва", монументалния роман от 1985 година, в който се преплитат жанровете на съвременното криминале и ранно-ренесансовите мистерии, Фаулз публикува предимно по-кратки литературни форми. Той пише въведения за албумите на фотографката Фей Годуин "Земя" и "Острови" и издава няколко нефикционални книжлета, между които "Корабокрушение", "Енигмата на Стоунхендж" и "Дървото". Те отразяват интересите на Джон Фаулз към местната история, към антикварството, екологията и онова, което на английски се нарича "appreciation of nature" - наслаждаване на природата, по липса на по-добра българска дума. "Аз мразя Лондон и Париж, Атина е ад, големите градове са нечовешки и неконтролируеми."
"Винаги съм се интересувал от растения и птици" (чели ли сте описанията на гръцките поляни в началото на втората част на "Магът"?). "Погледни онзи гларус в градината ми", ми казва Фаулз. "Какво прави той"?
Аз съм роден на морето, почти през целия си живот съм живял до някакъв океан или море (в момента Балтийското), и, общо взето, мога да различа летните крясъци на гларусите от техните гладни, зимни писукания. Но този гларус просто ме гледа и тъпче на едно и също място върху новата зелена трева тази пролет. Бавно и безшумно. И от време на време извърта очи от мен и поглежда към люспестите си крака.
"Когато един гларус тъпче така на едно място, той създава илюзия у червеите, че навън вали. Те излизат на дъжда и той ги изяжда".
Новата книга на Джон Фаулз, "Wormholes" ще излезе през май в Съединените щати. Тя е отчасти фикция, отчасти истински живот: "Wormholes" (леко разочаровам събеседника си, че не разбирам нищо от физика) е галактичен феномен, случващ се в близост до така наречената черна дупка, в който времето тече в обратна посока. "Всеки писател се мъчи да направи точно това", казва Фаулз. "Да победи времето".
Може би най-популярният роман на Джон Фаулз е "Магът" (1966), "историята на един младеж, който отказва, а и не може да порасне".
"От чисто техническа гледна точка аз не съм доволен от качеството на текста и бих искал да го пренапиша. Нито един писател не е напълно доволен от текстовете си и през цялото време иска да променя разни думи и израчения". Фаулз "променя" "Магът" коренно през 1977.
"Магът" е книга, която съдържа в себе си много други книги: изключително приказка за любов, измама, предателство, политика, екзистенциална свобода. Действието се развива на един гръцки остров в началото на петдесетте години, където млад учител по английски се впуска в безкрайна поредица от пикарескни преживявания, повечето от които сексуално заредени до степен на експлозия. Шарадата от сюжети и подсюжети, от загадки и полузагадки, от въображение, примесено с реалност, в крайна сметка принуждават главния герой в първо лице единствено число да изостави истинските стойности заради една екзотична илюзия.
"След толкова много години няма да претендирам, че "Магът" не е автобиографичен", ми казва Фаулз. Той наистина преподава английски като чужд език в училището Анаргириос на остров Спецаи през 1951-1953. "А Алисън, австралийското момиче, което аз толкова лекомислено напускам в книгата, в истинския живот се върна при мен и стана моя жена."
Разбира се, "Магът" по своята форма, съдържание и най-важно цели е много повече от софистицирана романтика и мистерия. "По-дълбокото послание на книгата е, че ние винаги трябва да се борим срещу властта на Бог", казва Фаулз. Самият той е атеист и разкрива, че анти-религиозният смисъл на "Магът" е толкова силен, че дори заглавието на романа по едно време е щяло да бъде променено на "The Godgame" ("Играта на Бога"). "Магът в книгата ми е по съществото си фашист, който контролира живота на всички около себе си. Винаги трябва да въставаме срещу един фашистки Бог."
В Гърция, където "Магът" е превеждан и издаван много пъти и където книгата се продава по туристическите павилиони, Фаулз е нещо като национален герой. "Да, аз обичам Гърция", казва той, "въпреки тези трудни, трудни хора."
"Освен "Wormholes", аз имам и още една почти готова книга, на която все още не съм дал заглавие. Действието в нея отново се развива в Гърция - на фона на ранните години на Втората световна война. Когато армията на Мусолини окупира Северна Гърция, местните гърци се оттеглят в планините и започват партизанска война. Те почти разгромяват прословутата италианска армия. Но в един момент се намесва Хитлер и казва: "Стига вече глупости, германците пристигат". Това е интересен исторически период. Рим изпраща ултиматум на Атина да капитулира. А Атина връща прословутия си отговор, състоящ се от една дума, "Ochi" ("не"). До ден днешен хората в Северна Гърция отбелязват така наречения "не" - ден.
Политиката винаги е играла важна роля в живота на Джон Фаулз. В "Аристос" той пише, че "единствената достойна политическа доктрина е тази на демократичния социализъм". Духът на 60-те години живее и до днес. "Маргарет Тачър бе най-ужасното нещо, което се случи на тази държава след Уинстън Чърчил. Аз не харесвам Тони Блеър като човек, но се надявам, че лейбъристката партия поне ще се опита да поправи някои от глупостите, навлечени ни от торите", казва Фаулз, докато търси в едно чекмедже свое есе, написано по повод войната на Фолклендските острови. В него се казва, че операцията на Фолклендите е "най-тъпият" акт в съвременната британска история.
Някои от схващанията на Джон Фаулз звънят и през 1998, особено по време на избори. "Социалната държава осигурява материално благоденствие и психологически дискомфорт. Прекалено много социална сигурност и равенство подхранват индивидуално безпокойство и безсилие... кошмарът на социалната държава е скуката."
Колкото и да е трудно да се разграничат двете, Джон Фаулз е първо писател и след това политически коментатор. Двете най-съдбовни влияния върху неговата работа и живот са две книги, които имат много малко общо с политиката. Това са "Le Grand Meaulnes" от френския автор Ален-Фурние и "Бурята" на Шекспир. Те фокусират в себе си в много по-голяма степен от която и да е друга философска максима някои от преповтарящите се теми в творчеството на Фаулз: диренето на нещо, което не съществува, изчезването, очароващото зло на някаква върховна сила.
"Le Grand Meaulnes", към един от чиито преводи на английски Фаулз пише предговор, е историята на едно "загубено" имение, на онази обезкуражаваща и изпепеляваща любов, която всеки от нас е изпитвал в годините между детството и възрастта. "Ужасно романтично, нали", усмихва се Фаулз.
По книгите на Джон Фаулз са правени няколко филма, всичките хитове. През 60-те години Орсън Уелз играе в "Магът", а през 1981 Карел Райс режисира "Момичето на френския лейтенант" с Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс. Джон Фаулз работи с Луи Мал в "Горчивата луна", във Великобритания неговото сътрудничество с Харолд Пинтър в театъра се преценява като, простете за думата, "приносно".
Един нереализиран сценарий на Джон Фаулз е базиран върху "Le Grand Meaulnes". "Французите отказаха да го приемат", казва Фаулз, който освен всичко останало е правил и много преводи от френски. "Те казаха, само един французин може да напише достоверен сценарий за "Le Grand Meaulnes". Луи Мал може би щеше да направи добър филм, но той умря.
В един момент двамата с Джон Фаулз огладняваме и решаваме да отидем на обяд. Фаулз накуцва с единия си крак и не може да отиде чак до морето, но наблизо има един пъб, където, по неговите думи, сандвичите с рачета обикновено не са лоши.
"Завиждам на скандинавците, защото те очевидно успяха да изградят едно по-справедливо общество", ми казва той по пътя. "Но не се поддавайте на фашизма."
Отново замълчавам. "Една жена от България ми пише", се обажда Фаулз, който не знае, че някои пасажи от българския превод на "Даниел Мартин" бяха изрязани, защото в тях се споменава името на Карл Маркс.
"Лудост е хората слепешката да създават неравенство между себе си, вместо да се опитат да ограничат неговия всепроникващ вирус. Главната причина, поради която пиша книги, е точно тази. Вярвам, че ние имаме почти религиозното задължение да водим този свят - не във фашисткия смисъл на думата, разбира се, - но да покажем на останалите хора, че има по-добри начини да живеят живота си. Нещо като средновековните попове и прочие, които пишат за морал и подобни неща. В Англия е голяма обида да наречеш някой писател проповедник. Но проповядването има своята функция. Мисля, че основната цел на всяка книга е да образова."
"Разбира се, всяка една като творба на изкуството е, поне в главата на автора си, нещо като ларва, от която се излюпва нещо ново. Не знаеш какво може да се окаже то. Но аз също считам, че един часовник не трябва да се бърника прекалено много. Защото иначе ще го счупиш. И с моите книги е така. Анализът е полезен, но не много."
Преди няколко години Джон Фаулз, който в миналото участва в борда на литературната награда "Букър" заедно с хора като Сол Белоу, Антония Фрейзър и Малкълм Магъридж, подарява архивите си, включително ръкописа на "Жената на френския лейтенант", на Университета в Тексас. В няколкото големи картонени кутии, които американците обещават да пазят, се намира и първият, непубликуван роман на Фаулз, който е трябвало да се казва "Пътуване до Атина" или "Един остров в Гърция".
Коментирайки "Даниел Мартин", определян от критиката като buildungsroman, в който главната тема е културният сблъсък между "англичанщината" и "американщината", Фаулз подчертава: "Аз не съм антиамерикански настроен като много други европейци, макар, разбира се, да не харесвам холивудските ценности. Американците са по-добре организирани, отколкото сме ние. Всички британски институции, към които се обърнах с предложение да им даря архивите си, бяха страшно заинтересувани, но се отказаха в момента, в който бе спомената думата инвестиция. Ето защо Европа е загубила толкова много от културното си наследство."
След обяд се връщаме в къщата и отново пием кафе, този път в кухнята - може би най-просторната, в която някога съм бил. Фаулз се извинява и казва, че иска да подремне малко. Разхождаме се из различните стаи и аз отбелязвам, че тук няма дори телефонен апарат. "Най-усъвършенстваният уред, който притежавам, е тази тук пишеща машина, тъй като не мога да разчитам почерка си."
"Слава Богу, още не съм мъртъв. Не съм дори изморен. Какво значи да си изморен? Да не си достатъчно взискателен към собствената си работа..."
По-късно обаче се срещам с една жена, Е., близка приятелка на Джон Фаулз, и разбирам, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат. Първо, оказвам се корабокрушенец в Лайм - по единственото шосе, което излиза от градчето, е станала някаква голяма катастрофа и аз не мога да отида до гарата. Трябва да остана през нощта.
Животът на всеки човек е уникален в детайлите, но се свежда до един и същи сценарий. Поредица случки, определени от нашия късмет или от неговата липса. Всичко е просто сумата от множество решения или от тяхното невземане. Без значение колко различни са конкретните обстоятелства, важен е споделеният шанс: става това, после онова. И поради онова, нещо друго...
Е. предлага да пием по едно, докато чакам пътят да бъде разчистен. Казва ми се, че в "залеза на живота си" Джон активно мисли за смъртта. "Той би искал да дари къщата си на някой университет, който да я превърне в образователен център. С всичките книги, картини и предмети. Но нещата не вървят толкова добре от икономическа гледна точка."
Тази жена, наполовина от Уейлс, наполовина от Холандия, е близка на Джон Фаулз от смъртта на Елизабет Уитън насам. Между нея и Джон има над 40-годишна разлика във възрастта. Завършила е музикална академия и в момента работи като полицай.
Част от времето живее в една къща с добър изглед към Коб. Навремето тази къща е принадлежала на Джейн Остин и Джон Фаулз е написал там "Жената на френския лейтенант".
Изкачваме се нагоре по дървените и намирисващи на мухъл стълби. Не много хора мислят за писатели и книги тези дни; те дори вече не гледат телевизия, а се взират през цялото време в Интернет. Облаците над Лайм се сгъстяват още повече в късния следобед (клишето е непреднамерено, но понякога тези неща се случват и в истинския живот) и във въздуха започват да се оформят първите капки на задаващата се буря. Кеят вече не се вижда, а жената - все още момиче наистина - ми казва тихо: "Той дори отказва да наеме прислужница. Един ден просто ще тупне в градината и никой няма да разбере..."
"Не му вярвай на всичко. Вероятно ти е казал, че не обича децата, защото предизвикват неудобства, докато са малки, и стават досадни, когато порастнат. Истината е, че той и жена му винаги са искали да имат собствено дете. Той просто съжалява младите хора днес, защото те трябва да израстват в този отвратителен свят."

Антони Георгиев

Б.р
. Интервюто е дадено за датското радио и копенхагенския вестник "Кристелит Даублад" и е преведено за в. "Култура" на български език от автора му.