Контрапункт е нова театрална компания, основана през пролетта на 1997 г. от режисьора Владимир Петков, хореографката Татяна Соколова и сценографа Петър Митев. С дейността си тя има амбицията да каже "не" на булеварда в българския театър. "Неидентифицирани човешки останки и истинската природа на любовта" от съвременния канадски автор Брад Фрейзер е първият им спектакъл, реализиран в Сливенския театър съвместно със сдружение "Летен театрален университет". В него са заявени някои основни естетически предпочитания. Първото е свързано с избора на съвременна драматургия, актуална заради проблематиката си най-вече в американо-европейската култура; второто е подчинено на интереса към т.нар. физически театър, който, опирайки се на методология по Станиславски, чрез движение разказва сценичната история.

Интересното за тази "нова вълна" в българския и в световния театър е нейната адекватност на настроенията на едно поколение, попаднало в екзистенциален хаос, разкрачено между рокендрола, рапа и фънка; поколение на секса, видеото и лъжите, което и у нас се сблъсква с проблемите на своята идентичност. Авторите на спектакъла не спекулират със зададените от драматургическия текст проблеми на гей-общностите, те се опитват да постигнат метафизиката на любовта.

Дейвид и Кенди, главните персонажи в представяната история, трудно откриват любовта си един към друг в емоционалния "битак" на своето съществуване, трудно стават личности, изпитващи уважение към себе си и другите, към човешкия живот. Спектакълът е така построен, че дава възможности за плътно сценическо присъствие на Кенди (Дияна Спасова) и Дейвид (Златко Гулеков). Техните взаимоотношения се проследяват успоредно с безнадеждното и безсмислено съществуване както на най-близките им приятели, така и на случайни познати. Екзистенциалната им несигурност се подчертава от успоредно разказваните от гадателката Бенита (Русалина Майноловска) техни и чужди истории. По този начин това, което Кенди и Дейвид ще си кажат (биха могли да си кажат), е вече обговорено от друг текст, в друг разказ или в танцови фигури.

Доверието във визията, в пластиката сякаш елегантно оттласква спектакъла от авторовия текст на Брад Фрейзер. "Преместването" на сценичния разказ в друга художествена реалия, в която на любовта е погледнато като на екзистенциална човешка предопределеност, отключва един неочакван театър, който прави опит да играе със себе си и виждането за себе си, с (психо)логическите акценти на поведението на персонажите, със случването на сценичния разказ.

Мария Бежанска