В Лучия ди Ламермур на Доницети, постановка на Старозагорската опера (премиерата бе на 31 март), вокалните партии са повече в слуга на естетиката на белкантото, отколкото на драматургията. За основа е използван текст на бащата на рицарския роман Уолтър Скот, в операта има много красиви мелодии и много пеене - две неща, които стоят в центъра на интереса на старозагорската оперна публика. В този смисъл изборът на заглавието, поставяно на същата тази сцена преди 50 години, е сполучлив ход от страна на оперното ръководство. А трябва да се отчете и друго - предварителната преценка за наличието на солисти в трупата, способни да покрият певчески вокалните партии. Нещо повече: тази белкантова опера помага на певците да разгърнат певческата си природа и да разкрият нейните най-добри страни. Всеки един от изпълнителите на петте централни партии е израсъл с няколко педи във вокално отношение: колоратурното сопрано Мариета Велкова в Лучия е стъпила на здрава основа. И гласът й сякаш изживява нова творческа младост. Като благодатен балсам за гласа е подействала и партията на Астон на баритона Мартин Илиев, а басът Сашо Марулев в партията на Артур, наред с великолепното гласово покритие постига и емоционална и драматургична изразителност. Що се отнася до Милко Михайлов, то добре е, че в толкова малка оперна трупа има тенор (макар и подходящ повече за характерни роли), който успява да изпее мъчнотиите на партия като тази на Едгар. Музикалната страна на спектакъла е подсилена от старателната работа на диригента Красимир Къшев: резултатът - един гъвкав по отношение на акомпанимента оркестър, в който звучат изработени сола-неща, които липсваха в последните години на този състав.

Отчитайки певческия приоритет в партитурата на Доницети, режисьорът проф. Павел Герджиков не се опитва да влезе в конфронтация с тази дейност. Стремежът му е да изчисти до краен предел мизансцена и поведението на певците от псевдопреживявания и театрална бутафория. Неговите опасения от тези две неща са били толкова силни, че в своята прекаленост те са лишили изпълнителите от възможността за по-непосредствен пластичен изказ в моментите на пеене. Но не можем да не отминем умението на Павел Герджиков да борави със сценичното пространство и отчитайки малогабаритните размери на сцената, да предложи камерни варианти на големите хорови епизоди. В тази насока би могъл да бъде помощ и декорът, но художникът Радостин Чомаков се е поувлякъл в стремежа си да не лишава оперните зрители от радостта да гледат постановка с истински оперен декор, макар и откровено бутафорен.

Румяна Апостолова