Новият политик-прагматик

Има една особена лекота, дори магнетичност в личностното битие на новопопадналия в политизираното българско управленско пространство. Потресаваща е бързината и безоснователността, с която този неофит на мениджърските практики (най-висши или по-нисши) е обявяван за професионалист в близки и съвсем далечни области. Самото негово политическо определяне, самата му (най-често отскоро) принадлежност към "нашите", вече го превръщат в професионалист. Човекът просто става професионалист, защото е избрал правилната ориентация - демократическата вярност към най-големите демократи, готовността да бъде предан войник на партията - стига тази партия да е най-голямата в момента.
Когато създавахме СДС като коалиция, като бъдещ про-образ на демократичния сектор в българската политическа система, идеята ни беше да събудим за истински дела енергията на тези истински професионалисти, които не бяха избрали номенклатурната комунистическа кариера по етични съображения. Знаехме, че в България мнозинството не е приело следната съмнителна стратегия: ние сега ще влезем в БКП, за да можем да пробием, да направим кариера, пък после ще превземем крепостта отвътре. Макар в самото първо ръководство да имаше хора, които очевидно бяха живели според този фалшив, спекулативен морал, доминиращата нагласа беше друга. Виждахме себе си не като нови политически дейци, които веднага щом могат, трябва да заемат местата, постовете, управленските позиции, министерските кресла. Схващахме себе си по-скоро като политически гаранти, които ще осигурят възможността всички тези постове да бъдат заети от наистина кадърни, най-често мачкани, държани във втори и трети позиции специалисти. Информацията за тяхното професионално себеосъществяване трябваше да бъде точна, защото мнозина други люде не бяха успели не защото не бяха се хванали на комунистическото хоро, а защото бяха цялостно деморализирани или просто се бяха оказали напълно бездарни. На тези маргинали не трябваше да се дават шансове, не трябваше по псевдополитически съображения те да бъдат смесвани с професионалистите-некомунисти. Срещу тази наша позиция неразпусналите се комунисти съчиниха друга, естествено арогантно-лъжлива: специалистите са при нас, казваха те; в последното десетилетие комунистическата система бе силно прагматична, тя умееше да прави добър кадрови подбор и да лансира хора, без задължително да изисква да бъдат идеологически спекуланти. (Безобразното управление на Жан Виденов демонстрира на всички доколко това е вярно!)
Така изложеният сюжет ме задължава да считам и днес за безобразие, когато принадлежащ към висшия ешелон на днешните управляващи твърди, че няма значение "дали някой е бил партиен секретар", важното е да се е ангажирал с "нас". Това не само е несправедливо и неморално спрямо толкова нереализирани съдби и професионални кариери, то показва и в каква посока ще се правят и се правят множество днешни подбори на кадри.
Ние, повечето от първите ръководители на СДС, направихме нашия личен избор да бъдем в Народното събрание (тогава депутатското занимание съвсем не беше така оплюто и проблематизирано!), да подсигуряваме управленските действия на - надявахме се - скривани дотогава професионалисти. Правителството на СДС от края на 1991 г. беше мислено като съставено предимно от експертни фигури. Изключение бе направено най-вече за политически избрания министър-председател (голяма грешка, която тогава ни се струваше неизбежна поради сложния сблъсък на интереси вътре в коалицията), но нали в самото правителство имаше други силни фигури, вече пребивавали, макар и чрез компромисни и неосмислени коалиции, във властта!
Кой можеше да очаква, че същото това правителство ще започне война със собствената си парламентарна група и с другите поддържащи го депутати, че ще открие фронт срещу президента, че "специалистите", "технократите" и "експертите" ще започнат да се изживяват като политици, че ще им се стори по-лесно да политиканстват, макар и в скоро време в опозиция, отколкото да управляват твърдо, но и под строг парламентарен и консервативно-либерален идеологически контрол. Ето, още тук, при това преобръщане на "специалистите" в "политици", са корените на днешната идеология на прагматизма.
Чудесни преображения на личността се извършват през последната година: инженерът се превръща в макроикономист, лекарят - в специалист по "газа", етнологът - в медиен управленец, журналистът - във външнополитически висш сановник и в какво ли още не, довчерашният фирмаджийски счетоводител - в главен гарант на държавния бюджет.
Парламентарната група на днешните управляващи (съставена в голямата си част от абсолютно неизвестни и предимно млади хора, които очевидно нямат достатъчен професионален опит, но нямат и същностно психологическо и интелектуално богатство), се оказа неизчерпаем извор за всякакви кадри на всякакви висши постове - върховни началници на съдилища, митници, разузнавателни управления, естествено - за посланици и политически ръководители по места, нищо че доскоро депутатът е бил в масовката. Пространно социологическо проучване изисква участието на армията от местни и национални активисти, на членовете на КС от различни йерархии в директорските бордове на неизменно продължаващите да са държавни предприятия.
Голямата част от тези хора са се включили в политиката след 1994 година; голяма част от тях се ослушваха и изчакваха, докато мине големият червен влак, голяма част гледаха сеир как ние, политиците от първата вълна, правим често напразни опити да намираме желаещи да се ангажират с все още несигурната кауза специалисти. И ето, те сега, вече насигурно, са не само съгласни, но и се бият да докажат, че са политически верните специалисти по всичко. Те днес са мотивирани от заемащата все нови и нови терени идеология на прагматизма.
Голямо насърчение за тези хора е наистина възможността да се представяш на най-високо ниво като обладател на стабилни знания, възможности и едва ли не придобити управленски навици - стига да говориш бавно-бавно, някак отегчено, защото все трябва да повтаряш ясни неща, да бъдеш безкрайно спокоен, твърд в увереността си, че точно ти се справяш - независимо от досегашните резултати. Трябва обаче непрекъснато да се повтаря: ние сме прагматици, нашият прагматичен подход; прагматичните ни виждания... и т.н. И макар очевидно истинският прагматизъм в управлението да е точно стъпка по стъпка осъществяване на намеренията, при нас днес продължават да доминират само заявяваните намерения. Налага се една абсурдна идеология на прагматизма, която, ясно е, няма нищо общо със самия последователен прагматизъм.
И все пак, защо СДС не намери, не получи истинска идеология?
Макар по-широката публика, включително най-пристрастените симпатизанти, да не са забелязали това, въпросът за идеология, изборът на идеология, евентуалното ясно и еднозначно фиксиране на идеология бе твърде проблематичен още от края на 1989 година. По отношение на избора на идеология още в първите месеци имаше едно взаимно дебнене и желание за по-сетнешно присвояване на създаващата се мегаобщност. Наблюдавалите тогава процесите си спомнят, че поне две от съставките на формиращата се коалиция претендираха да са нейни "гръбнаци", а това означаваше, че те ще имат претенцията да предложат своята идеология като обща. Това бяха социалдемократите на д-р Дертлиев и зелените земеделци. И до днес звучат съжаления, че социалдемократическата тенденция не е надделяла в СДС, което според желаещите би предопределило по друг начин разгръщането на българския политически живот, включително и маргинализирането на ядрото комунисти от БКП-БСП. Клубът за гласност и преустройство (демокрация) мислеше себе си чрез отделни свои представители като либерален. Първоначално се обръщаше слабо внимание на настояванията на демократите, че са консерватори (впоследствие към тях се присъединиха и разнородните християндемократи) и на радикалдемократите, че са възстановили същностна либерална партия, основана през 1906 година.
Постепенно за година и половина, без да припомняме всички перипетии, се оформи гледището, че историческата задача на СДС всъщност е да изтласка БСП от централното място в лявата част на политическото пространство, да стане след едно по-сетнешно обособяване основа за създаването на партии и в трите насоки на класическите идеологии - консервативната, либералната и социалдемократическата. Но още от първите дни бе много силна антипартийната тенденция в коалицията, стремежът Съюзът да бъде представян като широко народно движение, без дори да се подчертава неговият некомунистически-антикомунистически характер. Често привържениците на това виждане обвиняваха новите партийни строители и блюстителите на някаква по-чиста идеология в партизанщина и в желание да присвоят цялото: "На хората им е писнало от Партията. Те не искат и да слушат за каквато и да е идеология, писнало им е от политическа просвета". Радетелите на тази идея знаеха от българската история, че в драматични времена на преход, поврат или преврат точно идеите за антипартиен (непартиен) блок, движение, съюз са побеждавали. Въпросът е, че такъв тип политико-организационни нагласи могат да бъдат функционални за година-две, но по-късно биха били източник на хаос, нестабилност и невъзможност за ясно институционално участие на политическата формация.
Каквото и да е написано от политически мислители за утопичния, символическия и спекулативния характер на това, което се нарича идеология, все пак не само теорията, но и политическата практика навсякъде по света не е измислила по-добър, по-демократичен начин за създаване на политическа идентичност у хората и за предизвикване на политическа солидарност. Днес естествено съществуват множество комбинации между трите основни идеологически направления, самите идеологии и особено либерализмът непрекъснато се преформулират, но съревнованието между тях все пак е основното съдържание на политическите процеси и на властово изразяващата ги управленска практика.
Една от драмите на третото СДС е, че задължително Съюзът трябваше да бъде превърнат в партия точно от тези, които бяха в голямата си част в масовката или бяха сред видните експертни фигури на изповядващите идеите за широко и неструктурирано движение, на всенародно политическо образувание. И точно тези, които повтаряха как на хората им е писнало от идеологии и партийно мислене, трябваше да направят ясен избор - включително и за да легитимират стремящата се отново към властта политическа формация пред партньорите й по света. Те своевременно бяха разбрали, че европолитиката се прави чрез международен диалог на партии с идеологически ориентации, че европарламентарните структури са вътрешно организирани и на партийно-идеологически принципи, че в тях се гласува не по национална принадлежност на евродепутатите, а по транснационална идеологическа ориентация.
Преди три месеца, по време на последния Оксфордски конгрес на Либералния Интернационал, трябваше да отговаряме на въпрос на лорд Ръсел Джонстън, реторично поставен му от президента Фриц Болкещайн (той вече бе наясно с някои български абсурди), възможно ли е висш ръководител на СДС (току-що приет в международна консервативна организация) да бъде едновременно и принадлежащ към либерална партия (присъдружна). Естествено лордът без много-много да се замисля, отговори: "Не може!" Но това, което един опитен чужд политик вижда от птичи поглед и веднага му се струва абсурдно-противоречиво, не притеснява особено повечето ръководители от СДС. Беше обявено още преди последните избори, че СДС най-после става партия, че избира християндемокрацията като идеология, мироглед, манталитет и политическа психология, че тази партия ще бъде голяма и народна. И този ход бе наистина добър и печеливш. Моментът бе много добре избран от Иван Костов. Но веднага, за да могат да бъдат "заплюти" по-широки политически територии, бяха направени и резки движения в противоположната посока. Чрез гениално-абдалското наименование "присъдружни" за рудиментните партийни образувания от старата коалиция, беше заявено в подтекста: ние ставаме християндемократи, консерватори, но блокираме възможностите за либерали, либералдемократи, радикалдемократи, социаллиберали, социалдемократи, консервативни еколози, консервативни аграрници и т.н., и т.н. Тоест, ако едно време се мислеше, че от коалицията СДС ще се родят поне три големи партийни образувания в трите основни демократични идеологически насоки, то сега вече партията СДС (като разчита, че симпатизанти и гласуващи продължават да са за движение, за аморфна митинговост) блокира, или поне се опитва да го прави, другите две насоки. Пак поради тази причина, както и поради липса на политическо време, поради незаинтересованост и несъзнателност на участието в политическите процеси, християндемократическата идеология, разбира се, не се разработва, не се прави специфичната й редакция за съвременни български условия.
Запитах наскоро новозаписала се заедно с мъжа си в местен клуб на софийски квартал членка на СДС, досега яростна синя не-партийка: "Обясни ми вече като съзнателен член на партията защо Иван Костов изведнъж фиксира желаната членска маса на СДС някъде около 50 000 души и малко неочаквано заяви, че тази партия не трябва да бъде голяма. Къде остана голямата и народна, и християндемократическа?" Отговорено ми бе според мъгляво формулираната партийна инструкция, че най-вероятно идеята е така да се подберат най-добрите, най-съзнателните и най-активните, да се ограничи достъпът на маргиналите. Така СДС, макар да управлява ефективно, безразделно, с пласирани навсякъде поне засега верни хора, продължава да бъде без категорично избрана и разгърната идеология, продължава да си е движение (въпреки многобройните семинари за политическа просвета и обучение), продължава да играе вече приемащите комични форми игрички с "присъдружните" партии, представя се пред света като завършена християндемократическа партия, най-влиятелна в страната, обединяваща голямото мнозинство българи точно в качеството им на съзнателни християндемократи, но инак за вътрешна консумация си остава старото добро ентусиастично за едни и партизанско за други образувание.

Михаил Неделчев

Бел. ред.
Фрагмент от този текст неотдавна бе публикуван във в. "Сега". Тук предлагаме негов по-пълен вариант.