Очовечаване на предметите

"Ходенето по изкуството" на Театъра за нови форми "Щрих" преминава сякаш периферно спрямо окото на театралната критика в България. Вървежът на неговите деятели е някак ненатрапчив, някак скромен, някак безшумен. Някак неагресивен: не случайно "театралната чужбина" е избрала тъкмо това определение, за да локализира работата на трупата.
"Болеро", най-новият спектакъл на "Щрих", е също стъпка на невойнствено поведение. Представлението е показващо се, без да настоява; демонстриращо, без да скандира; предлагащо се, но без гръмогласно афиширане. Една свенливост струи от него въпреки прозрачните трика на актрисите; свенливост почти моминска, когато поднася ракията за "добре дошли" на тежки годежари.
Това, което прави "Щрих" уникален театър, е играта с предмети. Той се крие зад тях също както момата зад подноса; в предния план се явява не толкова човекът, колкото материалът, с който той "изкусно" и "изкусително" борави. В "Алиса точка любовта" "съблазънта" бяха метални пръти, организирани в най-причудливи и поради това богато асоциативни конструкции; в "Болеро" в центъра на погледа е топката синтетична материя, може би главният герой на представлението. Тя се огъва, вие, разгръща и свива, разпилява и събира, за да покаже, че я има, че присъства, че е тук. В този смисъл "Щрих" може да бъде определен като театър на анти-отчуждението, на не-отчуждението между човек и предмет; арт-доказателство за това, че те могат да се срещнат, да се познаят, да се приласкаят, да бъдат едно неразчленимо цяло, което единствено в съприкосновението на своите два елемента е живо: дишащо и съществуващо. Битие, в което вещта е вече не посредник, отдалечаващ и препречващ истината, а съучастник, чиято помощ е неоценима и необходима за достигането й. Препоръчителността и дори задължителността на това директно общуване е особено видна в интермедията на развихрилото се хоро: три човешки същества и три "бездушни" силуета правят единението на танца, който не би могъл да се случи или поне би се случил не напълно, не нацяло при отсъствието на някой от самозабравилите се "игралци".
Оттук тъкмо бихме могли да предположим, че музиката на Равел е не случайно избрана за плът на спектакъла. Знаем, французинът се е впечатлил за "Болеро" от един стоманолеярен цех; тоест техниката, която е най-чистият предмет, най-чистата вещ, е вдъхновение за произведение на изкуството. Една пряка връзка, която вероятно е предизвикала Петър Тодоров, режисьор на "Болеро" и мениджър на "Щрих", да съгради върху нея представлението. Защото то също е разказ за директната комуникация на човека с предметите, която го прави с тях едно и създава такава симбиоза, че всяка раздяла, всяко разкъсване биха били фатални. Предметът се очовечава, човекът се опредметява; един хуманен театър, в който вещта е лик, а личността е веща за вещта. Сюжет на любовта, очовечаваща дори неодушевеното.

Митко Новков