Практикаблите скърцат

Оперното дело у нас днес, две години пред прага на второто хилядолетие, не е в златния си век, но не е и в трюма на кораба с пробойни, на който се люшка цялото ни общество. Прословутата певческа слава на България се разпиля поединично или "хорово" по целия свят. Тук останаха последните мохикани (повечето наистина стойностни творци), трепетно очаквайки пето или двайсет и пето число на месеца (от аванс до заплата), за да преживеят. Над главите им като томахавка или дамоклев меч е надвиснала сянката на съкращенията, но добре е да си припомним, че за да запее тенорът или сопраното, все някой трябва да отвори завесата, да премести в паузата масата или стола на сцената, да закачи прожектора на чига. Някой, който разбира от театър, обича го и вярва в него.
Много или малко са двете музикални сцени на София, сцените в Русе, Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас и Велико Търново, подпомагани в по-малка или по-голяма степен от държавната и местната власт? Толкова ли тежеше на бюджета Плевен - днес открита оперна сцена, т.е. - закрита? Практиката у нас показва, че когато нещо се закрие въпреки традициите и дирята, останала след него, то никога повече не се открива. Затова нека днес ние всички - зад кулисите и в залата, да направим възможното и невъзможното и съхраним това, което се е раждало през десетилетията.
Къде са подводните камъни? Ще се спра на някои от най-важните неща, които ни пречат да бъдем това, което искаме.
Договорната система. Когато един директор поеме който и да е оперен театър днес, ще завари невероятния миш-маш от постоянни и срочни договори. Мнозина - солисти, оркестранти, хористи или балетисти, стоят непоклатимо на своите места, въпреки че отдавна са в перигея на своето можене. За младите липсва шансът да започнат работа и в реална конкуренция постоянно да се доказват. От друга страна, всеки - от режисьора и диригента до сценичния работник, може да напусне по всяко време, ако си е намерил по-добра работа, без да се притеснява от някакви персонални последствия. Да не говорим за солисти, оркестранти и хористи, които само чакат поредното телефонно обаждане, за да запрашат с поредната пътуваща трупа из Европа. Т. е. реално оперните ръководители имат задължения. Но не разполагат с изключителните права и механизми на работодателя да подбира трупата си и дългосрочно да планира.
Мотивация за работа. И най-съвършената договорна система ще се сгромоляса, ако на хората не се предложи една що-годе нормална мотивация за работа. Не може разликата в заплащането на оперния директор и чистачката да е грубо, но реалистично казано 7 килограма луканка например, а първият тенор или баритон да пее за 2 килограма луканка повече от хориста. Не е нормално, когато, за да може да преживява, кларинетистът е и бръснар, а фаготистът - спортен съдия (не говоря за лаици, а за талантливи, високообразовани музиканти). Нормално е, когато перукерката изкарва с ножиците си някой лев извън театъра. Не е нормално, когато жадният за изява млад оперен солист получава заплата, с която е в състояние само да си плати свободния наем, е, може би ще му останат пари за хляб и кафе.
Публиката. Репертоарът. Днес репартоарът често е по поръчка. "Фоска" и "Гуарани" за Бразилия. "Отело" и "Набуко" за Италия, "Еврейката" и "Титус" за Германия или "Риголето" и "Аида" за Холандия. Театрите се надяват на пари отвън, на турнета, за да поддържат продукцията си. Това е един шанс за хората да надскочат Шенген, да видят свят и да се обогатят, да прибавят нещо "твърдо" към заплатата си. Турнетата са алфата и омегата на българския музикант. Но често на каква цена. Изморителни, дълги преходи с автобус и вечерна "атака" на оперната или концертна зала. Заплащане (особено при хористите), което е понякога десетки пъти по-ниско от това на колегите им от европейските театри. А понякога, някой любител ( аптекар-диригент или търговец-режисьор ), който си е платил, застава пред теб и започва да те "ръководи". Наистина кое е достойното турне? Упреците са за това, че българският данъкоплатец не плаща, за да гледа Педро и Силвия. Да, но потенциалните български зрители са потънали в грижи. Билетът от две или три хиляди лева често е непостижим за най-вярната и многобройна публика - пенсионерите. А младите все още очакват да бъдат заведени под строй от училище. Кое четири - или петчленно българско семейство може да си позволи лукса да посети някое представление, дори и да е редови спектакъл? Като с магическа пръчка залите се пълнят, когато на афиша са имената на Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова или Никола Гюзелев, независимо от оперното заглавие. Тогава и българските зрители искат да забравят всекидневието и щурмуват касите, за да бъдат свидетели на събитието. Тогава и по-дълбокото бъркане в джоба не им тежи. На спектакъла на "Тоска" с Райна Кабаиванска в Софийската опера билетите на касата достигнаха тридесет хиляди лева и свършиха за броени часове. Но кой може да накара "големите" да бъдат по-често между нас? Станали големи, защото са имали щастието да направят кариера навън. Личности, които наистина благотворително се раздават за своята родна публика. Иначе репертоарно българският оперен театър се крепи на Верди и Пучини, на Пучини и Верди, гарнирани с някой и друг автор. Моцарт, за съжаление, е нещо като бяла лястовица, бяла лястовица са и постановките на български творби. Щастливо изключение са детските опери на Александър Йосифов. Особено любима и с постоянен успех пред публиката е и класическата оперета: "Прилепът", "Царицата на чардаша", "Веселата вдовица"...
Опера във време на борд. Все по-често държавата се оглежда как да прехвърли заварените си деца - оперните театри, на местната власт. И това е напълно логично. Ако някой град иска да съхрани своя театър, ако има публика, която да легитимира неговото съществуване и създадена база в годините, то рецептата е една. Не само да се гласува бюджет на някоя общинска сесия, а и своевременно да се осигуряват пари, за да може институцията да съществува. Като шеф на театър със смесено финансиране (Стара Загора, формула: 50 + 35 + 15% - министерство, община, собствени приходи) мога да споделя, че това е едно непрекъснато балансиране по ръба на бръснача, един живот седмица за седмица, понякога ден за ден. Тогава на въпроса какъв трябва да бъде днес оперният директор в България - творец или мениджър, бих отговорил: човек, който при минималните и несигурни субсидии може да осигури един нормален творчески живот на своя театър. Да има спектакли, интересни гастроли, премиери. В Стара Загора за настоящия сезон новите заглавия са четири: "Набуко" на Верди, "Лучия ди Ламермур" на Доницети, "Островът на мечтите" на Роберт Шолц и "Тоска" на Пучини. За да се появят на сцена помага и фактът, че Старозагорската опера е "стара къща". Великолепни костюми, създавани през годините, се раждат за нов живот. Някои се вписват буквално в постановките, други се преработват. Наистина, мъчително е днес да си художник по костюма. С новите скици в ръка ще трябва да приспособиш старото така, че за изглежда богато и красиво на сцената. Художникът-сценограф също се превръща в дясна ръка на оперния директор. Пищният и, разбира се, функционален декор трябва да е представителен, но и... евтин. И така в очакване на по-добри времена.
Спонсорите. Да прочетеш името си или името на твоята фирма в програмата или на афиша на някой оперен спектакъл в който и да е град на Европа, към която все се стремим, е особено престижно. В Залцбург например на разположение на видните гости на фестивала са автомобили "Ауди". Фирмата си прави реклама. Излиза, че световните музиканти са я предпочели. Но у нас не е така. Оперното изкуство все още не е на почит в очите на бизнесмените. Ако все пак сключиш договор, дори и да е перфектен, няма гаранция, че театърът ще бъде подпомогнат. Между старозагорския електронен гигант ДЗУ и новозагорската крава на "Млечен път" няма разлика. Поне за мен. Старозагорската опера все още очаква обещаните по договор спонсорски пари от двете места.
Как да вървим напред? Нека първо да претеглим на везните това, с което разполагаме. Класното образование в музикалните училища и Музикалната академия се сблъсква със студените, занемарени поради липса на средства зали. (Уви, колко малко са изключенията!) Българските оперни певци са конвертируеми, както и киселото ни мляко, но кой ще лепне марката "Данон", кой, благодарение на маркта ще осигури условията хората да се реализират тук, днес и сега? Когато има сигурност в бюджета, всеки театър няма да работи "на парче", а ще може поне в рамките на сезона да планира, да кани гости, да пусне абонаментни цикли. Рекламата няма да е на пещерно ниво, защото, за да я има, са необходими пари, много пари. Липсва и оперният "сервиз", без който по света просто няма опера. Посетете който и да е значителен европейски музикален театър. Не само по време на спектакъла, а и след това човекът е човек. Паркингите за колите, уреденият транспорт, осветлението вън и вътре, отоплението, ресторантът вътре в сградата или близкото бистро са неразделна част от театралното изживяване. И обратното - чашата рядко кафе и кроасанът (ако ги има), тъмницата и разкаляният тротоар са врагове на изкуството. И още много! Дори хотелите, в които искате да отседнете, за да съпреживеете прекрасното представление в чуждия град, за което сте чували. Дано то да се състои! Защото когато битието и съзнанието, стремежът към по-нагоре и по-добре са все още една утопия, тогава... Остава надеждата, че утопията ще стане реалност!

Доцент Румен Нейков