Александра Свиридова:
покадрово...

Думи, произнесени от Александра Свиридова
пред Факултета по журналистика
и пред Еми Барух

За избора
Москва беше единственото място, където можеше да се прави кино. Затова отидох там и работих в киното като сценарист, а след това и като режисьор. Не мога да кажа, че при болшевиките ми се е налагало да си кривя душата, защото властта нито ми е помагала да пиша, нито ми е пречила. Единственото, което властта беше в състояние да направи, бе да не ми плаща. Но се оказва, че в това отношение и Русия, и Америка са съвършено еднакви. Можеш да пишеш колкото си искаш, въпросът е колко ще получиш за написаното. Това е една сфера от жизнените ми позиции, която доброволно избрах: избрах да бъда бедна. А дали ще бъдеш беден в Русия или в Америка, е едно и също; аз разбирам, че въпросът за разликите между Русия и Америка волно или неволно възниква и затова искам да кажа веднага, че разлика няма. Ако ти не се променяш, твоят житейски статус остава същият - и тук, и там.
Трябва да спомена две важни подробности - първо, аз съм религиозен човек, много добре знам, че в небето живее някой, но не съм конфесионален човек. Това дава определена свобода. Затова в Русия никой не успя да се сдобие с власт над мен. И поради още една причина: аз никога никъде не съм работила. В Съветския съюз дипломата за сценарист позволяваше да си седиш вкъщи. И не даваше възможност да те затворят за тунеядство по онзи текст от наказателния кодекс, по който съдиха великия поет Йосиф Бродски. Пишех това, което исках. Друг е въпросът, че сценариите ми за игрални филми не бяха поставени, с изключение на един.
И втората важна подробност е, че аз не съм герой. Никога не съм била нито дисидент, нито борец, никога не съм искала да попадна нито в затвор, нито в лагер. Аз тихо си седях вкъщи и пишех. Дойде обаче на власт Горбачов и каза, че всичко е възможно, и аз реших да проверя как работи този мит. И именно този свой опит настоятелно препоръчвам. Ако властта твърди, че всичко е възможно, трябва да се пробва! Властта също пробва. Защото властта сама не си дава сметка, когато позволява, какво разрешава. Горбачов не знаеше какво ще се получи, след като произнесе думата гласност...

За гласността
В деня, когато тезисите за гласността бяха публикувани на първата страница на "Известия", с вестника в ръка отидох там, където не беше стъпвал човешки крак - във Военната колегия на Върховния съд. По това време работех над сценарий за Расколников; основното действие се развиваше в София, а за мен беше невъзможно да дойда тук, тъй като бях от хората, на които не се разрешаваше да напускат страната. През 1937 година Расколников е бил посланик на Съветския съюз в България. И когато Сталин нарежда на всички тогавашни посланици да се върнат в Москва, за да ги убие, Расколников не изпълнява неговата заповед. От София заминава за Берлин или в Париж, все едно му е било къде, стига да е в противоположната посока. Този преломен момент силно ме занимаваше. И с вестник "Известия", в който бе публикувана думата гласност, аз влязох във Военната колегия на Върховния съд. Беше много интересно - там стоеше охрана, стояха военни, всички бяха униформени, а аз се явих в бели джинси, една такава кльощава, с цигара и вестник в ръка. Такива като мен по коридорите на това заведение не бяха срещали. Носех и малък документ, който сама си напечатах, че Съюзът на кинематографистите моли да бъде оказано съдействие на сценаристката Свиридова в работата й над сценария за Расколников. Попаднах в кабинета на един полковник и му обясних, че Горбачов е казал, че всеки човек може да получи всякаква информация. И че искам да видя личното дело на разстреляния посланик Расколников. Това беше шок, който ми е трудно да предам: лицето на този полковник, който никога не беше виждал в кабинета си цивилен екземпляр без конвой, се промени. Не знаеше какво да направи с мен и светкавично ми отговори: "Не е възможно!". "Чудесно! - казах, разбирам, че е невъзможно", след което му показах писмото от Съюза на кинематографистите и го помолих: "Напишете ето тук, в ъгълчето, че отказвате и се подпишете." Той с голям интерес ме попита: "И къде ще отидете с тази хартийка?" Отговорих - не знам, може би в ЦК на КПСС - ето, във вестник "Известия" е написано..., във всеки случай обаче вие пръв ще научите къде съм отишла. Оттам вероятно ще ви се обадят и когато кажете, че никога не сте ме виждали, аз ще им покажа този лист и ще стане ясно, че лъжете. Той - в пълно потресение - ми каза: "Почакайте!", извика някакъв войник в кабинета да ме охранява и излезе. След 5 минути се върна с делото на Расколников и ме уведоми, че председателят на военната колегия ми разрешава да прегледам, но не цялото дело, а някои страници. След това сложи папката на бюрото и сам започна да ми показва, закривайки с длан части от написаното, "ето това можете да прочетете, ето и това.." А аз много нежно му повдигах пръстите и надничах между тях, което беше на път да го доведе до припадък. Накрая ме помоли: "А сега вие се разпишете на това листче, че сте била удовлетворена." Приех с въодушевление. Така ние с него двамата четяхме делото на Расколников: аз ходех там всеки ден, той ми приготвяше кафе, намираше ми хапчета, когато ме болеше глава, и беше в по-голям стрес от мен, защото аз, за разлика от него, бях по-млада, по-доверчива и много ми се искаше да вярвам, че Горбачов не лъже. А полковникът беше 60-годишен, беше човек на системата и не можеше да асимилира, че е възможно да се случва това, което ставаше.

За журналистиката
Журналистът няма пол, възраст и народност. Журналистиката е мисия. Десетте божи заповеди - независимо чии са тези заповеди - на Христос, Мойсей или Аллах - важат за всички, важат и за журналистите. Въпросът е в това какво движи журналиста. Ако ви движи любовта, то Бог помага, ако ви движи ненавистта, подлостта или какъвто и да е друг нечист замисъл, и него можете да осъществите; и за нещастие за тази информация повече се плаща. Поради това и самите пари са мярка, мярка за професионална подлост. Ако добре ви плащат, замислете се. Просто се замислете за себе си. Кому е изгодно това. Ако парите са малко, това съвсем не е страшно, защото нали човек се ражда гол и умира гол...

За ненавистта и любовта
Днес в Америка аз много пиша и много публикувам и виждам, че ако в Русия ми се е случвало нетактично да обяснявам своята ненавист към съветския фашизъм - съзнателно използвам един израз, който от гледна точка на американците е политически некоректен, т.е.недопустим, тъй като не е имало Нюрнбергски процес за сталинските престъпления и никой не е казал, че комунистите също са фашисти, то в Америка аз се обяснявам в любов и това е огромно наслаждение. Русия няма нужда от мен; днес аз с нищо не мога да й помогна. Тя желае да живее в този мит, в който се е разположила, а там за мен място няма. Аз съществувам в онази част на Русия, която по различни начини се е настанила извън Русия. В Америка днес има много руска и славянска култура, много кинофестивали, където се показват и стари, и нови филми и когато американецът се опитва да ги проумее, му е необходим някакъв помощник, който да го преведе в зоната на разбирането. Аз изпълнявам тази роля и знам, че нищо друго освен любовта не може да ме движи. Пиша с любов за хората и техните творения. Знаете ли, че това се отразява дори на състоянието на кожата - когато обичаш, изглеждаш по-различно. Не е важно, че аз обичам мъртъвци - те вече умряха, и Тарковски, и Параджанов, мои скъпи другари режисьори... И макар да споменавам с ненавист това, че Параджанов беше в затвора, а на Тарковски не позволиха да живее и работи в Русия, все пак съотношението между ненавистта и любовта е силно променено.
Русия изискваше от мен активна ненавист: първият пълнометражен филм за лагерите в Колима направих през 90-та година, когато вече можеше да се отиде там. Това място е било много удобно за Сталин, защото не му е била нужна индустрия за убиване, в Колима хората сами са умирали. По това време мнозина снимаха и пишеха за сталинските лагери, беше разрешено да се говори за Колима, обаче с патос!, за да се съобщи, че това е нашето минало, с което завинаги сме приключили. Патосът на моя филм, когото веднага забраниха - и аз високо ценя това като голяма награда, - се състоеше във внушението,че всеки разстрел от 1937 година може да се повтори във всяка една следваща минута. Това звучеше от екрана. Филмът се появи едва след танковете на 1991-ва. Пуснаха го много смело - премиерата беше в 4 часа през нощта. След една година го излъчиха за втори път, в 2 през нощта. А миналата година са го програмирали за 11 вечерта. Грешката на програмния съвет обаче, тъй като властта винаги греши, беше в това, че не са се сетили, че когато в Русия е нощ, от другата страна на земното кълбо е ден. И така филма го видя целият будуващ свят.
Това е филм за писателя Варлам Шаламов, който е прекарал 20 години в Колима. Озаглавен е "Варлам Шаламов. Няколко от моите животи." Шаламов обяснява, че свободата и затворът са два различни живота; той беше и поет, и затворник и говореше, че постоянно се е налагало да избира между живота и стиховете и той винаги е правил избора си в полза на живота. По време на перестройката Шаламов беше публикуван, въпреки че Солженицин, който получи всичко, което е възможно да бъде получено, се погрижи за това Шаламов да бъде недостатъчно известен и много малко да се превежда...
Филмът е върху текстове от неговата литература, филмът е за неговия живот и неговия опит. Той бе показан и в Америка, но не мислете, че някой ми плати за това. Тъй като в Съветския съюз няма авторски права, когато ми дадоха 1000 рубли за сценария, с които преди година можех да си купя един кибрит, всички права за разпространението му получи телевизионното обединение "Екран" към студиото в Останкино.

За фашизма
Фашистите и фашизмът винаги са ме занимавали. Еврейската част на моето семейство загина, всички са били разстреляни в град Херсон; майка ми, която почина преди три месеца, изкара всички концлагери, които съществуват, с изключение на сталинските; тя беше в Бухенвалд, Равенсбрук, репатриационните лагери в Румъния и аз слушах в детството си разказите на нейните приятели, които идваха от Колима, и един-другиму си обясняваха, че лагерите с нищо не се различават. Когато те убиват немците, съществува поне някакво обяснение - ти си чужд. Когато те убиват своите, много е трудно да обясниш на самия себе си защо. И Хитлер се оказва по-чист от Сталин, защото поне е изложил своята програма: "Отиваме да избием евреите и комунистите" (Много често това е бил един и същи човек). А Сталин... Хитлер уби 6 милиона евреи, Сталин уби 40 милиона граждани на СССР.

За холокоста
В Съветския съюз беше забранено да се употребява думата евреин и думата Освиенцим. Поради това десет години моят сценарий, който имаше отношение и към евреите, и към Освиенцим, стоеше в едно чекмедже. Сценарият беше за единствената играчка, намерена в концентрационния лагер Освиенцим. Никога не съм била там и никога не съм виждала тази играчка. Бях прочела, че в концлагера е имало толкова много деца, че не успявали да ги убиват; децата вдигали шум и плачели и се намерил някакъв човек, който им направил кукла. Куклата изобразявала Дон Кихот. След освобождението на концлагера я намерили. И днес тя виси в музея на Освиенцим. Онова, което ме потресе, беше, че дрешката на тази кукла е била от раирано парче затворнически плат, а копието - от парче бодлива тел. Това ми беше достатъчно, за да предложа на един художник да мисли върху моята идея. Когато дойде Горбачов, веднага трябваше да се съобщи на международната общественост, че думата евреин не е в списъка на забранените. И сценарият бе пуснат. След като направих филма обаче, ме помолиха да махна всички думи. Във филма не се чува нито думата евреин, нито думата Освиенцим. Единствено в заставката се казва, че сюжетът е основан на документален факт. Но доколкото цялата символика на звуците и знаците беше запазена, и куклата живееше в пространството на хора, които бяха невидими, но имаше затворнически униформи, всичко беше ясно. Показаха филма първо в Краков, на международен кинофестивал. И всички веднага познаха куклата. Нещо повече, оказа се, че когато писаха за филма, човекът, който я бе направил, все още е бил жив. Интервюирали го и ми изпратиха вестника. Филмът получи най-голямата награда - Сребърният дракон, което сама по себе си беше изключително ценно отличие, като се има предвид, че това не бе фестивал на мултипликационни филми, а на игрално късометражно кино. Нямаше как, болшевиките трябваше да покажат премирания филм, още повече, че в същата година нито един друг филм не бе награден. За този филм се написа много - толкова много, че преди година и половина фестивалът на най-добрите руски филми за последните три десетилетия в Лос Анджелис бе открит с "Историята на една кукла". Където аз естествено не бях поканена. Във вестник "Лос-Анджелис таймс" се появи рецензия, в която пишеше, че това е блестяща символистка работа. Че куклата олицетворява вечната борба срещу вечното насилие, а затворниците са затворниците на всички времена и народи, че да няма думи е авторска концепция; произведение на символизма. На мен и през ум не ми беше минавало това. Смятах филма за репресиран, а отвъд океана бяха във възторг, защото всичко в картинката е понятно. И вече никому не можах да обясня, че изобщо не съм се занимавала със символизъм.
Американците не знаеха къде е Освиенцим, не знаеха, че наистина е съществувал майстор на кукли и наистина е имало кукла. Тъй като обаче Америка много сериозно се занимава с историята на унищожаването на евреите и думата холокост фигурира като предмет в учебната програма, те написаха, че моят филм е най-доброто, което изобщо някога е правено за Холокоста. От което на мен ми е доста неловко пред моя началник Стивън Спилбърг. Предполагам обаче, че той не го е чел.

За програмата Съвършено секретно
През 1991 година, след като танковете напуснаха Москва, беше казано, че в Русия вече има свобода, демокрация и т.н. Тогава беше създадена Руската телевизия. И ми бе предложено да постъпя там на работа и да правя всичко, което искам. Много любопитно е това как властта поставя ограниченията - всички гледаха програмата "Взгляд" - това бяха смели млади хора и на никого не му минаваше и през ум, че те са деца на шпиони, че всичките са се родили извън Русия - и Александър Любимов, и Артьом Боровик..., че техните родители са били мащабни съветски шпиони - бащата на Боровик в Америка, бащата на Любимов - в Англия. Тези момчета бяха с прекрасен английски, с добро образование и винаги сътрудничеха като преводачи на чуждестранни компании, работещи в Москва. Затова те бяха най-смелите в епохата на перестройката: за зрителите, но не и за мен. И когато ми разрешиха да правя каквото си поискам, ми съобщиха, че ще имам един главен редактор - Артьом Боровик. Съгласих се и му казах,че ще работя с него при условие, че имам пълна свобода. А той може да се появява в началото и в края. И че ако у нас възникне противоречие, ако той има забележки и пожелания към мен, ще се разделим и няма да воюваме. Аз ще си отида. И тъй като по това време всички вестници написаха, че е завършил висшата школа на КГБ, а аз му предлагах предаване за историята на дисидентството, Боровик, който беше гледал филма за Шаламов и знаеше, че да бъдеш свързан с КГБ е много неприлично, разбра, че това е спасителен път за него.
Не смятах, че е редно самата аз да говоря за престъпленията на комунистите и започнах да търся, както Данте в "Ад", Виргилий - кой ще ме поведе. По това време от Англия пристигна големият съветски дисидент Буковски, който освен в затвора е лежал и в едно особено изискано място за несъгласните с режима интелектуалци - в лудницата. В самия център на Москва, на Арбат, имаше такова заведение - институтът "Сербски", в който единственото, което правеха със задържаните дисиденти, беше да ги инжектират - превръщаха ги всичко на всичко в не-човеци. Съкровената ми мечта бе да вляза там. За мой късмет пристигна Буковски, беше първото му идване в Русия след 1973 година, когато го размениха срещу арестувания генерален секретар на комунистическата партия на Чили Луис Корвалан. Никой не беше виждал Буковски. Имах възможност да покажа съвършено секретно лице и да вляза в съвършено секретно заведение и беше много любопитно да се наблюдава как този Буковски, който от нищо не се боеше, се тресеше от нерви, когато пристигнахме в лудницата. Той трябваше със собствената си ръка да отвори онази врата и да влезе, а ние вървяхме зад него и снимахме. Буковски не можеше да говори по време на снимките. После, когато стояхме в стаята, той пушеше и гледаше екрана - на монитора се виждаше как влиза в лудницата, започна да разказва, а аз снимах втори път. Говореше за това, че никога не е предполагал, че ще успее отново да проникне там. Ние с Буковски влязохме в архива и намерихме историята на неговото заболяване. И тогавашният главен лекар сне от полицата и подаде в ръцете на Буковски медицинското му досие. Отгоре стоеше гриф "Съвършено секретно". Буковски го отвори и прочете. Най-голямата тайна беше, че той е нормален. Имаше обаче един измислен съветски термин - вялотечаща шизофрения, измислен от съветския психиатър проф. Лунц; термин, който не съществува в световната наука. И Буковски, с медицинското си досие в ръка, каза, че може би такова заболяване съществува, но би му се искало да знае колко вяло тя тече - вече е 20 години на Запад, а шизофренията все тече ли тече. И това прозвуча някак смешно, въпреки че говорехме за реално престъпление. Говорехме за престъпленията на режима. Никой не можеше да ме съди за клевета. Аз имах очевидец, жив свидетел, който познаваше онези лекари. А лекарите обясняваха,че това не е бил техен избор, че са имали професор, който е разпореждал, а те изпълнявали. Проблемът за вината и невинността звучеше за първи път. Ние с Буковски щяхме да си отидем, лекарите щяха да останат - същите хора, които са изпълнявали престъпни заповеди. Именно този способ - със свидетелите - ми се стори особено подходящ, защото аз нямах възможност да провеждам разследване - бил ли е Буковски там или не, лъже ли или не лъже, професорът е умрял и т.н. Едновременно с това проверявахме - ще има ли някакви реакции от страна на властта? Нищо! Оказа се, че моето ръководство в телевизията от своя страна също си е правило експеримент с мен. На тях даже им беше интересно да наблюдават как се движа по този тънък лед, където никой не знае законите и правилата.

За свидетелите
Друг случай, в който на екрана се появяваха свидетели на извършени престъпления, бе, когато Елцин в 1991 година взе властта; до него тогава стоеше първият държавен секретар Бурбулис. Случи се така, че един мой състудент от ВГИК, който навремето бе арестуван и затворен, защото вярва в Бога, ми разказа, след като го пуснаха, че някой блокира всеки негов опит да огласи какво му се е случило. И че той знае кой го прави. Казах му - нека проверим! Седнахме пред камерата, той дълго ми разказваше и накрая обясни, че и за ареста, и за мълчанието след това се е погрижил Бурбулис. Че Бурбулис е бил агент на КГБ и е писал доноси, които той прочел в личното си дело, след като излязъл от затвора.
Аз не знаех дали моят другар лъже, не знаех дали е виждал това дело; не можех да отида заедно с него в КГБ, да отворя досието му и да снимам доносите на Бурбулис. Но бях готова да понеса своята отговорност, ако това бе клевета. Когато казаха, че премахват цензурата, единственият закон, който засягаше журналистическата работа, беше законът за съдебната отговорност на журналиста. Ако клеветиш - отговаряш пред съда. Това много ми харесваше и продължава да ми харесва. Именно това състояние - когато си готов да поемеш отговорност за това, което правиш, включително и за грешките, създава един вид защитна стена; и ако исканията ти са законни, никой не може нищо да направи с тебе. Постепенно виждах как системата отива в задънена улица. Защото моите искания бяха законни.

За свободата
Следващият беше пристигналият от Париж Александър Гинзбург, сътрудник на в. "Руска мисъл". Гинзбург беше основател на Хелзинкската група и него, заедно с още петима ръководители на Хелзинкската група, също го бяха разменили срещу двама съветски шпиони, сътрудници на ООН, които се бяха провалили в Америка. Гинзбург също идваше за първи път в Русия. Влязъл в парламента и бил потресен, защото видял 4-ма известни нему прочути агенти на КГБ, единият от които следовател по делото на Синявски и Даниел. През 1965 година Синявски и Даниел бяха осъдени, защото публикуваха под чуждо име в чужбина свои книги. И така, влиза Гинзбург в демократичния парламент на Русия и вижда, че следователят Александровски е станал първи съветник на вицепрездента Руцкой. Аз нямах възможност да проучвам, знаех, че свободата са ни я дали не за дълго. И бързах да съобщя колкото се може повече неща на колкото се може повече хора за страната, в която живеем. Защото всички казват: "Ние не знаехме", и смятат това за достойно оправдание. Аз исках да лиша народа от невинност; исках да знам, че знаят. Че знаят кои са техните убийци и въпреки това ги избират в парламента. В събота в ефир Гинзбург назова имената на всички агенти на КГБ, а в понеделник сутринта, когато се обадих в кабинета на Руцкой като недоумяващ зрител, който иска да разбере дали е вярно, че съветникът на вицепрезидента е полковник от КГБ и следовател от ОВИР, мрачно ми отговориха, че Александровски вече не работи там.
Друг бе случаят с началника на Централната банка на Русия: при мен дойде моят колега Александър Минкин, достатъчно известен журналист, и ми донесе личното досие на началника на Централната банка Матюхин, където беше написано, че Матюхин е много лош агент на КГБ, че се е провалил в Парагвай, в Уругвай, че не е установил нужните контакти, че е изпратен в Централната банка на Русия с цел тя да бъде провалена, за да бъде дискредитирано новото правителство. И тогава аз създадох прецедент, който впоследствие беше използван от мои колеги. Аз не питах откъде Минкин е взел тези документи. Днес, след убийството на Дмитрий Холодов, който работеше на същото място и пак оттам взимаше документи, аз знам отговора на този въпрос. Помолих Александър Минкин в края на собственото съобщение да се обърне направо към президента Елцин, което той и направи, и да каже: "Уважаеми Борис Николаевич, аз ви моля да пратите в затвора един от двамата - или Матюхин за всичко, което е направил, или мен - Минкин, за клевета." Предаването "Съвършено секретно" се излъчваше в събота в 10 вечерта. С Матюхин всички депутати се бяха борили в продължение на година. В първия работен ден след излъчения материал, в понеделник в 9 и 15 сутринта, парламентът прие оставката на началника на Централната банка на Русия. Това беше пряк отговор на нашия ефир. Шокът беше огромен - нашият! След това вече Хизбулатов крещеше, че тази програма, която си позволява еди-какво си...и така нататък, трябва.. ... Аз обаче имах право да не отговарям. Защото бяхме обяснили от екрана - всички претенции - в съда!
Съд нямаше. Кметът на Москва Лужков също крещя по телефона в студиото, че ще ме даде под съд, но освен емисарите си, призовка не изпрати! Какво правех аз? Аз чаках. Поначало исках да има съдебен процес, за да може някой от тези, които ме заплашваха, да ме извикат на съд. Исках да преживея с кожата си и този опит, но, уви, всичко, което моята власт и моето правителство могат и правят, е това да ни убиват, нищо повече. Защото за открит съд, за открит диалог те не са готови. За законни мерки на въздействие те нямат нито средства, нито време. Виждате колко често се сменят хората, кабинетите, правилата на играта и всеки нов пристига гладен и докато и той се налапа и си открие сметка, няма време за журналисти.
Аз исках диалог, но в съдебна зала. Когато казвах, че съм готова, че желая да ме съдят, но на законно основание, диалогът винаги прекъсваше. И системата отстъпваше. След което отстъпих аз, на територията на Америка. Избрах да остана в Америка едва след като по време на преврата през 1993 година седем души бяха убити в Останкино.

За Русия
От гледна точка на почтеността не е съвсем удобно да говоря за днешната ситуация в Русия, тъй като тя не ми е много ясна. Но е съвсем очевидно, че още по мое време пресата започнаха едновременно да я купуват и да я убиват. Част са убити, останалите са купени. Затова и на самите властници днес вече им е скучно да кокетират с журналистите. Даже на Клинтън му е по-забавно. Спал ли е, не е ли спал с тази, с онази. В Русия всички са купени и е известно кой чий е. Тайна няма, доколкото парите се намират в ръцете на двама - Гусински и Березовски, другите са убити. Даже трети няма. Останалите, по силата на пирамидалната йерархия, са под тях. Телевизионните канали са поделени - каналът на Гусински, каналът на Березовски. Журналистите - също. Непродажни там останаха двама-трима. И Минкин вече не работи там, направи малко вестниче и така я кара... Аз не съм техен съдник, но знам, че не бих могла да работя с моите довчерашни колеги, защото у тях няма не просто свобода, у тях няма мисъл, няма даже любопитство към мисълта за свободата. Те са удивително добре платени. А това, което правят, предизвиква в мен ужас.
Срещам ги сега в Ню Йорк, облечени така, както американците не се обличат. Журналисти така не се обличат.. Страшно скъпо. Просто неприлично. Пристига в Ню Йорк мой другар, с когото съм снимала затвора на Москва, снимахме от покривите на съседните къщи, защото до вратите беше забранено да се доближиш, пристига значи с екип в Ню Йорк: снимат антикварен аукцион. И аз питам - "Нима в Русия няма други проблеми?". А те ми отговарят - не, защото проблемите, които съществуват, няма кой да ги купи. А от антикварния аукцион се интересуват много хора. Затова ние трябва да снимаме обекта, субекта, кой е купил, за колко - това е задачката. И всичко се прави за луди пари. За сравнение: имам познат, който работи в "Уолстрийт Джърнал"; неговият годишен доход е 100 хиляди долара; 30 на сто са данъците, които плаща. Не е сложно да се изчисли колко получава един много голям журналист - американец в един много голям американски вестник. А Листев, както говореше мълвата, си определил заплата 100 хиляди долара месечно. Три дни по-късно беше убит. Да се обясни на руските журналисти, че не може да има такива заплати, е невъзможно. Защото те ги имат тези пари. А да разсъждават редно ли е или не, не могат. Парите се правят много просто - 1 минута рекламен ефир струваше 10 хиляди долара, сега струва 30 хиляди долара. Ако имате едночасово предаване и всеки 15 минути давате 1 минута реклами, получавате 120 хиляди долара от един час. Е, защо да не си определите такава месечна заплата! Парите, както и властта, са изпитание за маса достойни хора. В Русия много от тях загинаха, защото не издържаха изпитанието на властта, други загинаха, понеже не издържаха изпитанието на парите. Поради тази причина там за мен няма място.

За Америка
В Америка се случи следното. Телевизионният канал на "Уол Стрийт джърнал" и корпорацията Дау Джон искаха да се направи сюжет на тема "Бизнесът в Русия". Обадиха ми се и ме попитаха какво може да се каже в 4 минути. Беше 1994 година. Казах им, 4 минути са малко, нека да са 8. И им предложих да снимат покадрово. Първи кадър: гробище. В същата година бяха убити 96 банкери, т.е. всички онези, които доверчиво бяха започнали да правят частни банки. Предложих да снимат красиви гробове, красиви надгробни плочи, красиви цветя. След това да отидат и да снимат красиви банки, красиво заснети полицаи в момента на взрива. И това е всичко. Накрая да снимат полигона и охраната на банката. А ако някой банкер се съгласи да даде интервю, той ще разкаже как правителството не ги защитава. По това време Гусински още не беше толкова велик и даде интервю, в което каза, че трябва сам да се охранява. Когато журналистът от "Уолстриит Джърнал" ме изслуша, първата му реакция беше - Великолепно! - спогледаха се, бяха четирима, и казаха - значи никой няма да пътува в Русия! Звъннаха в Лондон и помолиха там да се намери в техния департамент свободен доброволец на договор. И ако този някой се върне, то тогава сюжетът ще се появи в ефир. Гончетата заминаха, върнаха се, материалът излезе. Беше страшен скандал, защото правителството на Америка по това време много активно искаше да финансира Русия. Аз задавах само един въпрос - знае ли Клинтън на кого дава пари или не знае, т.е. дали той е подлец или идиот. Казаха ми, че е идиот. В същото време ме питаха - защо никой не говори за убитите банкери, нали там има кореспонденти на BBC, на NBC. Отговорих им - защото кореспондентите живеят в Москва и ако говорят за това, утре ще се озоват на същото гробище...
Сюжетът беше 15-минутен. Самата поява на тази тема в телевизията на "Уолстрийт Джърнал" беше антиправителствена. Въпреки че онези журналисти не са дисиденти, те обичат своята страна, своето знаме, мит, президент и неговите проститутки. Но от темата, която бяха пуснали, изведнъж стана ясно, че нещо някак си не е съгласувано с политиката на Белия дом. Първите две седмици след излъчването течеше скандалът, а после дойде славата. Първите две седмици ми звъняха и ми говореха, че от Вашингтон се е обадил еди-кой си и еди-кой си. След като обаче експертите на Белия дом се убедиха в броя на гробовете и в това, че "Уолстрийт Джърнал" говори истината, на първите страници на всички вестници се появиха заглавия, че в Русия убиват банкерите, такова е положението с бизнеса там. Естествено, аз помолих никъде да не пишат името ми и да не ме цитират. А те попитаха, а когато дойде славата, може ли? И тъй като славата идва винаги късно, им отговорих, може! След една година ме поканиха на красив банкет, организиран от техния клуб на международната преса, който решава коя тема да бъде обявена за тема на годината. Трябва да им се отдаде дължимото - един другиму те си раздаваха пари и цветя, а на мен, като автор на най-добрата тема за годината, в онзи огромен разкошен ресторант, при загасени светлини, ми поднесоха върху табличка запалена свещичка - в памет на всички загинали журналисти. И цялата зала, целият този международен корпус стана и почете паметта им с минута мълчание.
Какво се случи след това.. Ремарка в полето: в Ню Йорк пристигна моя приятелка, която беше журналистка от провинциалния град Житомир, Алла Ярошинска. Преди време тя беше излязла в защита на децата, които умираха след аварията в Чернобил, и стана член на парламента, а днес е член на президентския съвет по печата и информацията. Когато се видяхме, беше заместник-министър по печата. Говорим ние с нея за положението в Русия, разказва тя как Русия се нуждае от инвестиции, колко е важно да се привлече западният капитал. И така, както си стоим на една слънчева улица, до един музей, аз я питам защо Русия не обезпечава безопасността на инвеститорите. "А, това са глупости! - ми отговори, - главното са парите." И продължи да ми разказва как някаква гадина в Америка направила сюжет за това и инвестициите просто секнали. И че те организирали огромно разследване, за да разбират коя е тази гад, но даже кореспондентите на "Уолстрийт Джърнал" в Москва не успели по вътрешните си канали да получат информация. Аз й казах: "Искаш ли да те запозная? Погледни ме!". И тя, която беше мой съмишленик, заедно излизахме в ефир по времето, когато беше откраднала секретни протоколи на Политбюро за Чернобил, т.е. когато бяхме млади..., стана и променяйки изражението на лицето си, каза: "Запомни, ти си мой личен враг!" Попитах я защо Отговори: "Защото ти урони престижа на Русия". Да се убиват обаче хората, които се опитват да докарат същите тези инвестиции, престижно ли е? - й казах. И защо толкова много правителства се сменяха в моя живот, аз не се променям, а все оставам враг. Повече не се обади.

За митовете
Кое ми се струва най-важното. Митовете навсякъде са еднакви. Митът, че сме свободни, е главният мит днес и в Русия, и в Америка. Има обаче една съществена разлика. Това, което правех в Русия, е абсолютно невъзможно да се прави в Америка. Защото в Америка съществува основополагащ принцип - презумпцията за невиновност. Ти си невинен, докато съдът, с всички съдебни заседатели, не се произнесе, че си виновен. В Америка предпочитат да пуснат на свобода убиеца, отколкото да убият невинния. В Русия ти си винаги виновен. Там съществува само презумпция за виновност. И Русия предпочита да убие невинния, отколкото да пусне на свобода виновния. Затова, когато гледахме в Америка моите предавания, ми казаха - това е невъзможно. Не може да излезе в ефир един човек и да каже, че Бурбулис е агент на КГБ. Трябва преди това да има съд, процес, доказателства, дотогава, докато съдът не приеме, че са достатъчни, за да установи истината. Затова, когато говорим за свободата на журналистиката, трябва да сме наясно, тя съществува на равнището на ниския слой. И в журналистиката, както и у хората, има ниско и високо равнище; онова, което засяга долния слой - моля, заповядайте! Затова всички новини в Америка винаги са секси. Сутрин, преди да научиш какво ще е времето, научаваш кой с кого е спал - президентът, кметът на града и т.н., след това е прогнозата за времето, след това няколко трупа - също трябва да са много секси, ако ли не и те ще са накрая, трябва да има някаква млада жена, изнасилена, а после убита в някое красиво място, напр. в Сентрал парк. След това идва ред на задръстванията по пътищата и накрая разни други гадости. Всичко това засяга ниския слой. Всяка аргументирана информация, всичко, което е мъничко по-високо от кръста, също се подрежда сложно. Само през съда. Ако в Русия се чува за убитите журналисти, в Америка те изчезват и никой не си спомня кой къде е бил. Там целият механизъм е отработен. Това е най-сладката илюзия за свободата на словото. Обаче - свободата на разследването е определена по законен път - скучен, дълъг, процедурен, уморителен - да, така е, но законен! От това, което наблюдавам, даже от начина, по който се опитват да разследват делото за убийството на президента Кенеди, става ясно как те не искат да стигнат до истината. И законът им позволява всяка година да разсекретят още някакъв документ, и да намерят още някакъв свидетел. И едва когато вече всички ще забравят, че е имало президент на име Кенеди, може би ще се изясни кой го е убил.
Но илюзията в обществото се поддържа, илюзията за това, че има закон, има конституция и е възможно да се постигне правдата. Само дето един живот не стига!