За една Зона...

Николай Петков. Зона за възстановяване. Галерия Арена, 2-16 април

Мислех да започна с първото, което си спомням от тези картини на Николай Петков. Да започна със синьото, мистичното синьо на къщата в Копривщица, което ми напомни едно друго, изтъркано от описване синьо. С невероятното бяло до него, за което Николай каза, че било всъщност просто сняг. И с връзката на всичко това със заглавието, "Глен Гулд в Копривщица" - защото наистина звуците могат да се виждат в цвят, както и цветовете - в звуци. Но после се сетих, че не съм професионалист, че възприемам даже картините през текстове, например за синьото у Джото, което твърде анахронично било - те казват - да смятаме, че го възприемаме директно...
Но аз наистина не познавам живописните йерархии и етапи. Както впрочем не познавам и "художника от малък"... Тогава позицията, от която имам право да говоря, е поне това, че ми е интересно какво става в картините и с картините в свят, в който животът е сведен до преживяване (в смисъла на препитание). А картините тук, в изложбата "Зона за възстановяване", рисуват зона. Зоната е друго място, място различно от поредните места на всекидневното преживяване. Зоната е напрегнато място, място на търсене на смисъла (ако си спомним "Сталкер" на Тарковски - зоната и там беше в зелено, черното обаче не беше така близко до зоната, както е в далата заглавието на цялата изложба картина: "Recreation Zone", не в битовия смисъл, да възстановиш работната си сила, физическата си маса... Затова на български език заглавието ми се струва неточно, подвеждащо, по-малко акцентиращо върху сътворяването. Доколкото смислополагането е съ-творяване. От нищото, от висенето в празното. Усещането за зоната е усещане на едно поколение, поколението на хаоса, ако не вакуума, след "нежната революция". "Зоната" е заглавие и на стихосбирката на близкия до това поколение Георги Рупчев. Харесват ми историите на живописта, които я разказват неотделима от духовния и социалния контекст. Например: 1920 година е годината, когато Матис рисува серията "Одалиски", а Пикасо - декорите на балета на Дягилев. Но в същата година се създава и Обществото на народите, Ганди предприема движението за гражданско неподчинение, във Виена дават "Кабинетът на доктор Калигари", а Кейнс пише за "икономическата теория след мира". И още - нов философски труд на Бергсон, на Пол Валери... В САЩ забраняват алкохола... А в 1998 година? Тук например: газовият скандал: една година след изборите (впрочем забелязах, че първата изложба на Николай е преди изборите 94-та; втората - преди изборите 1997...); дойде Освалдо Риос; дойдоха и Лед Цепелин, та даже Флуксус - в България. Но дойде и валутният борд, а дават "Титаник"... И царят на алкохола менте бе вкаран в затвора.
А някой тук рисува зони. Значи все пак може и това. Николай го отстоява. Има и други възможни реакции - художникът-куче е една от тях; а и по-симпатични и бликащи от въображение и омерзение авангардни жестове и движения. Но те са като че ли по-отчаяни в хаоса, по-агресивно му се противопоставят. А на мене ми харесва тази тоналност, начина, по който художникът стои в своята зона (която не е само негова, разбира се, защото човек не полага смисъл сам, освен ако не е луд...). Той не прекрачва границите на очертанията - в неговите рисунки има предмети, фигури, лица. А смислите не се натрапват агресивно. Те само се съзират, мимолетно просветват - в локвата се мярва някакво дърво, аз мислех, че е човек, но Николай ми каза, че е дърво, но е все едно, защото там дървото, разбира се, не е дърво... Погледът е надолу - има доста картини от този вид, с тази перспектива - погледът надолу е по-смирен, деликатен, изтънчен, погледът нагоре е по-претенциозен, по-йерархичен, по-месиански даже ...И още: пред погледа понякога (например в картината "Поглед встрани") нещо се препречва, той не винаги вижда истината, той не е предопределен да я донесе... Но търси, по-точно - има, това ми се струва много важно, твърди опори. Този художник не тръгва от нищото, от чистите абстракции, винаги има земя - място, парцел, паваж... На мене ми харесва това, че има земя, че има природа, че още я има... В самия разгар на Втората световна война Матис рисува малък букет цветя. Това ме подсеща и за диалога на младия художник с една традиция, не само смислова, а и живописна, при това не само българска традиция... Но говоренето стана дълго, затова ще спра дотук... И ще резюмирам. Привлича ме, че все още се рисува природа. Защото, казва друг художник, вазата дава форма на празнотата. Разбира се, природата е само претекст. Важното - мисля - е Зоната.

Лиляна Деянова