Звук от Пианисимо
Първият фестивал на клавирната музика на ХХ век в София, наречен с нежното име "Пианисимо", събра на едно място - в камерната зала "България"- част от авторите и техните изпълнители. В програмата не фигурираха корифеите на световния авангард, но през петте вечери прозвучаваха средно по девет-десет произведения от млади композитори, повечето от чужбина и с премиерни опуси. Много от младите автори, избрали в случая пианото за свое изразно средство, не надхвърлиха собствените си рамки. Най-пълна картина фестивалът даде на българските автори, представяйки 15 наши клавирни творби, което е неговото безспорно постижение в първото му издание.
"Пианисимо" се организира от Дружеството за нова музика в България.

Спомням си, че на фестивала "Варшавска есен" '96, като произведение-събитие се открои не някое от току-що съчинените, а Сонатата за две пиана и ударни на Барток (в изпълнение на Золтан Кочиш и Карой Мочари). Писана е през 1937 г. Подобно нещо се случи и сега, на фестивала "Пианисимо". Явлението се оказа творба, създавана в Германия през 1924 - 1925 - става дума за Киносюитата на Димитър Ненов.
Фестивалът беше пълен с интересни събития, които като че ли компенсираха рядкото им случване в редовния концертен живот. Много заслужаващи внимание творби звучаха за първи път. Впрочем тук е мястото да направя едно отклонение и да призная, че сравнението с "Варшавска есен" е малко неточно, относно съдбата на двете споменати творби-събития: Сонатата на Барток отдавна се е превърнала в символ на ХХ век, само братя Контарски са я изпълнявали над 500 пъти до деветдесетте години. Докато Киносюитата на Ненов, с 12 години по-ранна от сонатата на Барток, на практика е неизвестна дори и на специализираната публика (с изключение на ималите достъп до архива на Ненов). Излишно е да споменавам, че не е издавана. Не бихме могли да предвидим тази гениална музика дали би преживяла 500 изпълнения от един и същи пианист, или дали след години би била така обичана от публиката, както Барток. Но е факт, че тя прозвуча много по-актуално и на мястото си от една "Ревизская сюита" на Шнитке, например, датираща от началото на 70-те години, която въпреки великолепното изпълнение от Борислава Танева и Илия Чернаев, измести встрани смисъла на прозвучалите преди нея творби. Да, на фестивал, визиращ цели 98 години време, защо да не бъде чут един от най-значителните композитори през последния четвърт век. И то тъкмо на място, където контекстът на творбата ще бъде безпогрешно усетен, така както никъде из Западна Европа...
По-сполучливата подредба на представяните на фестивала опуси, та дори той да бъде обвинен в маниерничене или жанровост, само би помогнала на самата музика, а оттам и на публиката. Абсурдно е, но не е изключено напълно заслужените аплодисменти за дуото на Борислава и Илия да са били и заради този тонален оазис, който те очертаха сред мътното море от всякакви предшестващи го звуци.
На фестивала шестваше разнообразието от автори от различни географски ширини, преобладаваха млади неизвестни имена. Българските композитори бяха представени по-цялостно, естествено: Константин Илиев, Иван Спасов, Александър Танев, Васил Казанджиев, Лазар Николов, Димитър Христов, Владимир Джамбазов, Красимир Тасков, Юлия Ценова, Велислав Заимов, Драгомир Йосифов, Александра Карастоянова-Херментин, Георги Арнаудов, Любомир Денев. И без специално вглеждане в програмата човек може да установи, че не се е залагало на обвързването със световноизвестните и значителни днешни имена. Например с Лигети. В края на краищата не може всичко да се струпа в пет вечери. Освен това автор като Лигети изисква специална подготовка, отнемаща доста време. За сметка на това пък така жадуваната по-ясна представа за композиторите от екс-Съветския съюз бе дадена чрез творбите на Викинтас Балтакас (Литва), Кармела Цепколенко, Володимир Рунчак (Украйна), Юрий Каспаров, Елена Самарина (Русия), Рашид Калимулин (Татарстан). Имаше творци от САЩ , Холандия, Дания, Швеция, Германия, Италия, Франция, Гърция, Аржентина, Бразилия, Тайван, Индонезия. Фестивалът бе почетен с личното присъствие на композитори от Италия и Бразилия. Макар че творбите в никакъв случай не бяха равностойни като качество, фестивалът създаде обща представа за днешната клавирна музика. Не би могло да се обобщава доколко инструментът бе използван пианистично и целесъобразно. Но съвсем отчетливо бе прокарана нишката на едно тотално разкрепостено сценично поведение и мислене, така добре пасващо на младите изпълнители днес. За мнозина от тях досега това вероятно е бил и забраненият плод. (Добре известно е колко дискретни са грижите в Държавната музикална академия за създаването на отношения и навици към новата музика. И без да поглеждаме в учебните планове е ясно кои композитори там са застъпени като съвременни.) Повечето от прохождащите млади пианисти в тази област се окриляваха от внезапно усетената вселена от свобода. Още повече, че сред представяните творби имаше такива, които третираха пианиста като актьор и съавтор, използващ всичко, на което е способен на сцената. Включително и свиренето на пиано. Любопитно бе да се проследи как интерпретаторът се включва в замисъла на автора, не просто за да изпълни една пиеса, а да изгради цялостен спектакъл. Понякога за тази цел бяха използвани различни ефекти извън клавиатурата. На пианиста му се налагаше да пее, да пляска, да тропа ритмично с крак... Не е ново - ХХ век превърна всичко това в обичайност. От тази красива свобода се бе вдъхновила Кристина Сандулова (I курс, ДМА), която с увлечение и артистичност изпълни "Пасака" на Балтакас, без да натоварва публиката, без да насочва вниманието й върху външната ефектност. Можем само да се досещаме каква координация е необходима, за да свириш и едновременно с това да рецитираш в стил "sprechstimme" сгъстено протичащ текст от индийския епос. В съвсем друг контекст, като обогатен и извисен клавирен звук бе употребен гласът в творбата на Кристос Самарас "Балада" за 2 пиана и 8 ръце. В кулминацията четирите пианистки пяха хорал. И то доста добре. В своята интересна творба "Разговор с времето" Володимир Рунчак също в края си послужи с глас, примесен със заглъхващия метроном. Може би е имал предвид метронома на времето?. Всъщност това бе една от малкото пиеси на фестивала, предназначена за така нареченото подготвено пиано, т. е за пианото, което, най-общо казано, предварително се преустройва според конкретните изисквания на композитора. Партитурата на Кармела Цепколенко отива още по-нататък в промените - тя изисква пренагласянето на пианото в движение, по време на изпълнение. Нейният "Вечерен пасианс" използва хвърляне на колода с карти над клавишите и струните. Попадналите там картончета създават интересен хепънингов педален ефект.
Мистично-религиозната вълна, макар и не много силно застъпена в представените творби на фестивала, съществуваше, особено у източноевропейските композитори - Рашид Калимулин, Володимир Рунчак, Викинтас Балтакас, Георги Арнаудов. Творбата на Арне Мелнес също бе изтъкана от подобно съдържание, но без да разтърсва с екзистенциални въпроси и отговори така, както авторите, живеещи на границата между Изтока и Запада, за които по традиция тази тема остава запазена марка. Съзерцателни и статични звукови картини със свой собствен език създаваха Зигфрид Кьопф, Ада Джентиле, Едсон Тадеу Ортолан, Александра Карастоянова-Херментин, Андреа Чера.
Фрапиращо актуално прозвучаха и двете творби на фестивала, третиращи смесването на акустичен с компютърен клавирен звук от Владимир Джамбазов и Юрий Каспаров. Тук изпълнителите решават своята артистична изява по съвсем нов начин, тъй като безспорното условие да присъстват на сцената като пианисти се смесва с още по-мощно мотивиран еклектичен комплекс от качества, присъщи на добре екипирания, но свръхчувствителен днешен технократ. И двамата изпълнители - Надя Янкова и Марио Ангелов, в това отношение се представиха отлично. От творбите, посветени на неотдавна гостувалия у нас голям изпълнител на съвременна музика от индонезийски произход Ананда Сукарлан, бяха представени "Пейзаж от слонова кост" от Родерик де Ман и "Етюд № 2" от Маргарет Люси Уилкинс - две красиви композиции, в които и двамата автори по свой начин са били провокирани от изкушението майсторски да използват най-ярките, слънчеви, звънтящи и ослепителни краски, елегантно отъждествявайки ги с представата за Индонезия.
Със свой клавирен рецитал - солово и в ансамбли - се представи Марио Ангелов, който все повече заявява сериозните си интереси към нашите и чужди съвременни композитори. С програма, подбрана с вкус и динамика, той показа чувство за мярка, професионализъм и перфекционистично отношение към детайла. Личните му репертоарни предпочитания се проявиха по безспорен начин чрез Багателите на Драгомир Йосифов, Киносюитата на Драгомир Ненов и невероятно красивата творба на френския композитор Тристан Мюрай (1947) "Звънчета за сбогуване и една усмивка".
Специално място на фестивала "Pianissimo" заслужи Любомир Денев. Първо като автор на Соната за пиано, която бе с най-интензивна гъстота и динамика на протичането от представените солови творби, и след това като пианист, който може би единствен би могъл да изпълни тази нечовешки трудна творба на абсурда от Хайнер Щадлер "U.C.S.". Без да я прекроява с прекомерни импровизации, той придаде смисъл и дух на тази задъхана и прекъсната линия. Интерпретация - над границите на възможното!. И все пак този невероятен труд, който само един всеотдаен творец би могъл да вложи, не остана докрай оценен от публиката. Самата творба се оказа безсилна да предизвиква горещи емоции.
Чрез участието си във фестивала повечето млади пианисти отключиха нови хоризонти за самоусъвършенстване: Руслан Павлов, Надя Янкова, Мария Салабашева, Илиана Тодорова, Боян Коларов, Катя Костова, Цветелина Кокоранова, Ина Селвелиева. Както гореизброените пиеси, така и всички други притежават своите собствени проблеми и всяка една от тях е микросвят със своя уникална енергия, звучност, динамика. Затова изискват и специална изпълнителска стратегия. Точно това действа разкрепостяващо за младия пианист. Най-малкото защото чрез подобна творба и той става уникален, поне в дадения момент. След докосването до този нов свят, нетрадиционен език и сценично поведение самочувствието се променя. Сигурно е, че проф. Стела Димитрова е имала и това предвид, за да държи фестивалът да бъде поверен предимно в ръцете на млади пианисти - студенти както от нейния клас, така и от класа на Борислава Танева.
През вечерта, изцяло посветена на клавирните дуа, наред с утвърдените имена на опитни пианисти, преподаватели в Държавната музикална академия (Стела Димитрова-Майсторова, Борислава Танева, Димо Димов и Илия Чернаев) много успешно се представиха младите и непознати за публиката техни последователи. Ансамблово допълване и професионализъм показаха Ася и Александър Василенко в изпълнението на ефектния "Шоп-данс" от Юлия Ценова. Силно впечатление на изграден ансамбъл с култура на звука, с мярка и едновременно с това с фантазия, с чувство за изграждане направиха Велислава Стоянова и Илия Тошев, които изпълниха "Образи от стара Русия" на Елена Самарина. Респектиращо бе активното участие на Стела Димитрова-Майсторова - както в дуо с Борислава Танева в монументалната соната за две пиана от Велислав Заимов, така и с Димо Димов в "Реплики" на Александра Карастоянова-Херментин. А така също с Милен Панайотов (В. Рунчак). Тя изпълни две солови творби, посветени на нея - Solo per Klavistella на Константин Илиев и Соната № 4 на Лазар Николов, като своеобразен поклон пред двамата първи наши авангардисти. В първото издание на този фестивал колкото скромен, толкова и симпатичен, тези две творби имат своето основополагащо място. Такова място заеха и Багателите на Иван Спасов, както и Триумфът на камбаните от Васил Казанджиев.
Без шумни реклами или парични инвестиции, както всъщност сме свикнали, и този първи фестивал успя да се проведе на едно добро ниво. Все си мисля обаче, че бях попрекалила с предварителните си звукови очаквания. И то отлично знаейки колко бавно и сложно една купчина никога от никого нечувани ноти на листове хартия, се превръща в нещо живо, говорящо, позитивно. Важното е, че началото е поставено. Сега вероятността повече и още по-интересни изпълнители да провокират нови и смели композитори е по-голяма.
Георги Лигети, един от най-изтъкнатите клавирни автори на ХХ век, има етюд, наречен "Пролет във Варшава". Дали ще дойде време да се вдъхнови и за опус с името на София? "Пианисимо" прави шансовете по-големи.

Анжела Тошева