Хуманизмът - носталгия или бъдеще?
Изглежда, че краят на века отваря началото на много пътеки, по които хуманитарното съзнание напуска постструктуралистичния, постхуманистичен проект. Бягството отново повдига дебата за същността на постмодерното: явление с ограничен социално-исторически, не на последно място геополитически, периметър или айсберг на европейската мисъл, от който сме видели само една малка част и на който тепърва предстои да се появява?
През последните около петнайсет години в своите работи Цветан Тодоров актуализира хуманистичния позитивизъм като научна и мирогледна позиция. И тъй като неизбежно ще си припомним историята на неговото присъствие в европейската литературна съзнатост, можем да предположим началото на тази нагласа по границата, която предхожда потребността от структурализъм именно като отглас-реакция на една твърде хуманна идеология за човешкото, парадоксално разпределена между френския екзистенциализъм и марксистката философия.
Липсата на завършеност, "нашата изначална непълнота" според Цветан Тодоров може да бъде компенсирана и е всъщност обречена на компенсаторна съдбовност в отношенията на индивида с другите хора. Не толкова обществото, колкото "обществеността", инстинктът за социалност изгражда човешкото. "Животът с другите" представлява едновременно модел на психична структура, в който отделните инстанции се "договарят" помежду си за съвместна активност, и "външна" разположеност на индивида в социалната група. Разсъжденията на Цветан Тодоров протичат в разтегливата линия между Русо, главен вдъхновител на неговата теория, и модерната представа за социална конструираност на субекта. Само че в този случай става въпрос за Субект, който е пред-положен в човешкото съществуване, иманентно-задължителен в себе си. Неговата социална конструираност е резултат от психическата му неизбежност, проявена в също така неизбежната конкретност на междусубектните отношения. Да живееш с другите не е адът, твърди текстът-Тодоров. Не е и раят, разбира се, но поне в един теоретично-хипотетичен план може да бъде; "социалността е освобождаваща, хората трябва да се отърсят от индивидуалистичните илюзии. Няма пълнота извън връзките с другите; утешението, признанието, сътрудничеството, подражанието, съревнованието, съпричастието с другия могат да бъдат изживени щастливо". Патосът на хуманистичния позитивизъм може да бъде прочетен и като носталгия по пред(пост)модерното време, по "сериозното" отношение към проблемите на човешкото битие. Оттук се появяват някои моралистични акценти в дискурса на Тодоров. Остава въпросът доколко тази носталгия представлява резултат на един личен път, и доколко тя е симптоматична на някакви по-общи нагласи, които могат да бъдат представени като умора от (пост)модерното.

Милена Кирова
_______________
Цветан Тодоров. Живот с другите. Опит по обща антропология. Превела от френски Весела Генова. Наука и изкуство. С. 1998