Дискретният чар
на интелектуалното присъствие

Athanas "Nasko" Gounov - The End of History

Може би е съвсем логичен фактът, че един млад (30-годишен) човек, който предпочита джаза като музика за общуване с хората и със себе си, след това се обръща към философията като житейско занимание. Или като науката, която ще подреди неговите категории, сред които джазът очевидно е трайна и скъпа част от мирогледа. Първият компактдиск с пиеси на Атанас Гунов (той е типът "автор", не типът "джаз-изпълнител) ни показва точно такъв възглед за джаза - като начин на възприемане и отразяване на света, а не само като професия например. Погледът на автора е пространен, оглежда няколко известни днес джазови практики и избира онова, което очевидно отговаря и на неговия възглед за комуникация чрез джаза. А това е един интелектуален възглед, който държи слушателя на дистанция, но в никакъв случай няма за цел да го отблъсне, камо ли да го отегчи. Музиката на Атанас Гунов е като желана прохлада в горещо и сухо време. Най-интересното в нея е, че тя действа по най-различни начини върху слушателя с промяната на времето или пространството; не остава нечута и при способност за концентрация, и при пълно отсъствие на такава. Присъствието й е лежерно, деликатно, дистанцирано, но... непрекъсваемо! За разлика от много по-емоционални, категорични и въздействени "музикални ставания", пиесите в "Края на историята" с една тиха настойчивост (защото това е тиха музика) ти налагат своя модел и дори са способни някак да направят мисълта на слушателя по-равновесна, по-устойчива. Това е музика на интелектуалния диалог, която създава емоционален баланс...
За начина, по който тя променя излъчването и внушението, говори достатъчно и изпълнителският състав. Напълно оправдано на титулната страница на буклета пише "All Jazz Stars". Действително това са Антони Дончев, Христо Йоцов, Георги Дончев, Румен Тосков, Симеон Щерев, Стоян Янкулов, Теодоси Спасов, Васил Пармаков, Венцислав Благоев и Владимир Карпаров. Сред изпълнителите е и авторът - на клавишни. Слушали сме тези музиканти в най-различни джаз-конфигурации, изкушавани от най-различни емоции, но тук някак всички те са "укротени", заслушани сякаш в упоение в собственото си преоткриване, което, чува се, силно им импонира. "Стихове в бутилката", "Слънчево детство", "От птичи поглед", "Можеш ли да пазиш тайна" или "Боследна Боса"... И към края на диска - едно признание, което се налага от музиката, но пиесата "Самбоджа" (ако правилно чета от английски) ни го "съобщава" в прав текст заедно с посвещението "На нашия гуру Чик Къриа". За мен лично то означава още нещо - стремеж към тотално музициране, към един универсализъм, който може би ще бъде нещо съвсем нормално и за музикалните практики през XXI век.

Екатерина Дочева