Играта: фокуси - да, магия - не

Дейвид Финчър е режисьорът, който със "Седем" прати черното кино в точката на пъкления мрак - там, където угасва последният кълн надежда, че и у най-големия злодей дреме искрица човечност.
Дейвид Финчър засне преди това и "Пришълецът 3" - филм в друг жанр, но със същия вледеняващо-песимистичен дъх. Така той си създаде име на проникновен автор, прокълнат поет на страданието и отчаянието. Неговите герои са силни личности и се борят докрай, но срещу тях действа сатаната, приел различни образи - земни и извънземни. Затова героите на Финчър, дори когато оцеляват физически, са изтребени емоционално. След безпощадната битка със злото нещо в душите им е ликвидирано. Завинаги.
В "Играта" режисьорът пак се занимава с тъмната страна на живота. Героят на Майкъл Дъглас иска да избяга от своето охолно, но самотно всекидневие и натрапчивия кошмар от детството си (самоубийство на неговия баща пред собствените му очи). Впуска се в авантюра и се оказва оплетен в злокобна мрежа. Не вижда измъкване от нея и сам се хвърля в бездната на смъртта (по примера на бащата). В крайна сметка остава жив, защото цялата история всъщност е игра - своего рода "влакче на ужасите", но далеч по-страшно. Човекът съвсем не наужким е изтърпял психическата съсипия. И не наужким търси смъртта. Смъртта обаче не е изход - това е главната идея във филма. Защото властта на сатаната не е само в този живот. И си струва да живееш, докато можеш, независимо какви капани ти залага рогатият.
Това е първият филм на Финчър, в чийто финал има проблясък на оптимизъм. Не защото героят оживява, а защото показва някакъв хъс да я кара нататък. Но "Играта" е и най-повърхностният филм на режисьора. Той също претендира за психологизъм, но стои външен, а финалът е направо изкуствен. Отсъства оная дълбочина, експресивност и сугестивност, която превърна "Седем" в явление. Сега Финчър сякаш не е той, а някой, дето се мъчи да го имитира.
Иначе "Играта" държи в напрежение без прекъсване и с повишен интерес чакаш какво ще стане в следващия миг. Има няколко перфектни хичкоковски "забивки", които те карат да подскочиш от стола и коремът ти да се обърне. Има стил в разказа и естетска визия. Няма обаче магия.

Борислав Колев