Кристо с Ангел

Dove a mi paia, fermo un punto.
Alberti, Della pittura


Безспорно, едни от първите въпроси, които творчеството на Кристо, както и на всеки голям художник, сякаш неизбежно повдига, е този за кризата на съвременното изкуство. Ала голямото достойнство на "Конкретни утопии" е, че Ангел Ангелов изследва подвижното и реално поле, където Кристо осъществява своите творби, и показва великолепно, че наистина е възможен, макар и труден, критически и исторически анализ на състоянието на съвременното изкуство, който не е поредната летална диагноза или хистерично заклеймяване, нито пък редуциращ социологически анализ (в стил Бурдийо, например).
Трудността на всеки анализ идва, разбира се, от проблематичността на питането: какво е съвременно изкуство? Защото мъчна днес не е оценката на изкуството, а самото дефиниране на обектите: това изкуство ли е?; авторът наистина ли е художник? В наши дни споровете около изкуството са не просто работа на вкуса, а на когнитивни категории и затова постигането на теоретическо и практическо съгласие по тези въпроси за мнозина изглежда невъзможно. Търсенето на референт е, разбира се, основното. За посветените това е историята на изкуството, но нея малцина от разхождащите се по обгърнатия Пон-Ньоф познават добре. За непосветените естествено остава позоваването на жизнения свят, към който спонтанно се прилагат ценностите на обикновения свят. Така или иначе, двете позиции изглеждат непримирими и спорът между двете е сякаш истински непреодолим раздор в Лиотаровия смисъл на думата. Този спор, следователно, не се разполага върху една и съща ценностна скала, а представлява сблъсък на различни регистри от ценности: кое е по-значимо - художествената или етическата ценност в намеренията на автора, гражданската позиция на използваните от посредниците критерии, икономическият интерес от вложените инвестиции, засегнатата чувствителност на шокираната публика, изложената на риск национална идентичност и т.н. Кристо сякаш, поне според "Конкретните утопии", преодолява този разнобой. И то защото неговото изкуство по своеобразен начин обединява горепосочените ценности в изживяване, което е възможно, както цели да покаже Ангелов, да бъде споделено от всички.
В първата глава - "След епатажа и преди интеграцията на публиката...", Ангел Ангелов не просто скицира генеалогията на Кристо; той използва ставането на Кристо като художник като първи повод за размисъл върху художествената традиция от 60-те години насам. Ангелов се спира върху преодоляването на абстрактната живопис от групата на Новите реалисти, замислена от изкуствоведа Пиер Рестани, чийто първи манифест е от 1960 г. (заедно с Ив Клайн, Сезар, Арман, Жан Тангели, Кристо). В началото Кристо цели отърсването от класическия опит, коренната промяна на естетическата нагласа - създаването на "нова пролука между живота и изкуството" (с. 15). Същественото за Ангелов е, че още през 60-те години отреденото от Кристо участие на публиката в творбата е значително и ясно изразено, без за това да е необходимо да се стига до твърдението на Йозеф Бойс например, че всеки човек е художник. Именно тук Ангел Ангелов въвежда важността на публиката, взаимодействието на съвременната художествена творба с публиката. Той проблематизира тезите за телеологическата прицеленост на модерното изкуство, безрезервната вяра в модерността и авангарда, противопоставена на кича, филистинството, дребнобуржоазното. Очевидно коренът на епатажите на Кристо лесно може да се открие в ready-made на Дюшан. Ала Ангелов разкрива и вътрешната им логика, която не се свежда единствено до анекдота, както е при прочутия писоар на Марсел Дюшан, а поражда свое собствено пространство, действително способно да промени перцептивните и културните ни кодове. Ангелов внимателно проследява как се постига това преобразяване при Кристо: избор на материала, изолиране на творбата, основополагащото за изкуството на Кристо отношение между форма и безформеност, за да проследи преминаването от втвърдени, модернистични форми към по-плавни, междинни (както при изящното описание на фонтана в Сполето).
Втората глава "Подем и промяна..." е посветена на обрата в творчеството на Кристо в края на 60-те и началото на 70-те години. Ангелов изучава отделни "екологически" проекти като "Обгърнато крайбрежие" и "Завеса в долината" - участието на "елементите" - вода, въздух, светлина, които са противопоставени на по-историческите и идейни, а не толкова естетически опакования, като това на паметника на Виктор Емануил в Милано.
Ярко изразеното безразличие на публиката към модерното изкуство в края на 60-те години се преобръща в очевиден интерес през последните. Това се свързва и с търсене на нов естетически универсален език (но който да не е на абстракционизма), превъзмогващ натрапливия проблем за идентичността и превръщащ се в действително планетарен чрез напрежението локално/универсално.
Призванието на съвременния художник, внушава Ангелов, е да създава наистина въвличащи зрителя ситуации, да постига "преживяване чрез участие", свободна игра на всички способности - накратко, включването на авангарда в една по-широка социалност и разкриването на пространства за обемна празничност.
Ангел Ангелов успешно е достигнал до принципите на обгръщането у Кристо: ефемерността на творбата, играта прозрачност/непрозрачност, гъвкавостта и подвижността, непрестанната метаморфоза под въздействието на външните фактори. Изключително важен е и анализът на взаимодействието на двете стратегии на Кристо - едната функционална, строга, систематична, а другата произволна, лудическа, подвластна на момента. Ангелов поставя и основополагащи методологически въпроси - за отношението форма/природа или форма/история в работите на Кристо и т.н.
Струва ми се, както показва Ангелов, че "не формата, а типът взаимодействие определят идентичността на един жест като естетическа или друга". Тази теза е подсилена с примера на несполучливото препречване на входа на Художествената академия. Тук може да бъде приведен и примерът с постигналите определено въздействие инсталации на Бойс през 60-те години и останалите само като куриозни предизвикателства творби на Дюшан. Тоест в случая ни интересува стратегията за успешното създаване на ситуация, за създаването на тези тъй трудни за постигане рамкови условия за друга сетивност.
Кристо никога не е агресивен. Творбите му са динамични и свободни, създават възможност за движение и обмен, за срещи и наслада. Осъщественият проект е отворено към околната среда място за празнуване, изискващо свободни пространства, които лесно и спонтанно се усвояват от посетителите. Целта на твореца, както показва Ангелов, не е да предизвика някакво тълкуване на собствената си работа, а да създаде възможност за реално участие на всеки, за активно преразпределяне на пространството и визираните институции. Утопията на Кристо се ражда от стремежа за намесването на изкуството в живота, за създаването на алтернативна действителност и пространство на краткотрайна свобода. Оттук и разликата с ценностите на авангарда: скъсване, модерност, революция, противопоставяне на традицията, епатаж, ексцес, прекрачване на всевъзможни установености. Със своите творби Кристо създава "празнична сцена", превръща потока от посетители в "безкрайна процесия".
Конкретните утопии на Кристо са неотделими от грижата за постулираните в гражданското общество тежнения към свобода и равенство. Естетическият опит, който се споделя от всички в отвореното пространство и непрестанното движение на Кристовите творби, търси да обоснове единството на човешкия свят. Това е опит за противодействие на разпокъсването на обществената връзка и разделянето на обществото на необщуващи помежду си сфери. Накратко, проектите на Кристо са призив към терапевтическите ефекти на утопиите срещу твърде стесненото ни ежедневие.
От друга страна, това е утопия, защото продължава фрагментацията, споровете, неразбирането; празникът носи и смърт, както това се случи с чадърите в Калифорния и Япония. До голяма степен идеята за естетическа комуникация и причастяване си остава химерична или ефемерна. Съществува, разбира се, непосредствена опасност от комерсиализиране, тривиализиране, усвояване на творбата от консумативното общество. Но Кристо избягва банализирането чрез големия промеждутък от време между различните проекти, строго фиксирани като времетраене. Със своите кратковременни инсценировки изкуството на Кристо ненатрапчиво търси възможност за поставяне на въпроса: "Какво можем да направим заедно?".
Третата глава "Артефакт, художествена творба, естетически дискурс" е посветена основно на обгръщането на Райхстага и преди това на Пон Ньоф в Париж. Обгръщането на Пон Ньоф, на Райхстага са най-напред анамнези на Париж, на Берлин, на френската и немската история. Обикновено анамнезата се извършва чрез монументалното публично изкуство. Но днес статутът на паметника става все по-проблематичен, няма какво да се припомня и обединява, още по-малко когато е дошло времето на обединена Европа и глобализацията. Кое би било тогава знак за общото ни начинание, приключение във времето и пространството? Кое би осигурило колективната идентичност?
Творбите на Кристо са публични, но антимонументални и афигуративни. Кристо не представя индивидуализирането на политическата власт, както при традиционното публично изкуство. Той прави нещо повече: демократизира достъпа до творбите на голямото модерно изкуство и така превръща не публичното в изкуство, а изкуството само по себе си в публично. Обърнал гръб на паметника, зрителят изследва, обгръща с поглед отвсякъде това лишено от централни оси пространство, намира хиляди странни и неразбираеми точки, учудва се, смее се... Той е отклонен от правилния, едноизмерен поглед на посетителя в музея, поставен е отново в полето на обикновеното виждане и именно оттук прави анамнезата на града и неговата история. Обгърнат от Кристо, от потискано, изтласквано в историята на ГДР не-място, Райхстагът се превръща, както казва Канети, в "истински кристал на градската материя", който позволява играта между индивидуално и колективно, памет и история, локално и глобално, детайл и цяло.
Публичната творба днес минава не през съзерцаването и възпоминанието на героите и алегориите, а през анализа на улиците, на перспективите, на политическото действие и на конкретния живот на политическото тяло. Ролята на материала, масите и тяхното олекотяване, играта на светлината и звукът на вятъра, на цвета на тъканта са анализирани от Ангелов, за да осветли търсенето на естетически форми за постигане на социалната връзка, за създаване на неформални, ефемерни, но ефективни мрежи от отношения.
Борбата за получаване на художествен статут на творбите на Кристо е преди всичко борба за излагане, за осъществяване на проектите. Важна за творбата е конкретната, прагматична (не фикционална) ситуация или, както казва Жан-Клод, онзи, който не осъществява идеите си, е идиот. Ангелов не пропуска да отбележи корпорацията, която Кристо специално създава, уникалните технически решения, които предлага. Така Кристо определя нов статут на твореца, превръщащ се в истински художествен предприемач, който действа не по поръчка, а по собствен имуплс. Най-важни за съдбата на всяка творба са политическите дебати, които приемането на решение налага, и Кристовата стратегия на убеждаване, ролята на медиите в процеса на рецепцията на проекта и неговото осъществяване: Ангелов изследва взаимодействието на Кристо и Жан-Клод с институциите. Особеното в случая е, че те са не тези, които модерното общество дава на изкуството - музея, галерията, а правителството, парламентът, кметството и т.н. Протоколите на Бундестага, в които се разисква обгръщането на Райхстага, също стават част от творбата. Най-фрапиращото в дискусиите е безспорно неизказаното: пред-зададеното в ситуацията, това, което се разбира от само себе си и е свързано с конкретната история на Германия. Това води не до общност на вкуса или естетски спорове между ценителите на изкуството, а до създаването на естетизирано публично пространство, установяващо условията за една дискусия, включваща индивидите, общността, политическите фактори.
Опитах се вярно, макар и забързано, да представя аргументацията на книгата на Ангел Ангелов. Авторът е коректен докрай, той не предполага съучастничеството на читателя, знанието му от някъде другаде на тези неща, нито пък търси да го "епатира" със зашеметяващи асоциации и недоказуеми твърдения. Както Кристо документира процеса на създаването на своите творби, така и Ангелов в послеслова разказва за ставането на своето изследване. Това, разбира се, е още един начин да въвлече, да задържи читателя в своята същностно отворена книга. Или ако обощим, изкуството на Кристо е за този, който обича пътуванията, то е подчинено на "пешеходната реторика" (Дьо Серто): градското шляене и висенето по мостовете на Сена и пред стените на Райхстага. Това изкуство ражда ако не нови митове, то поне нови визии и преходи на изследваното пространство.

Владимир Градев
________________
Ангел Ангелов, "Конкретни утопии. Проектите на Кристо"
,"Отворено общество", София, 1998