Нищо героическо

Разговор с поета Ани Илков

- Последното ни интервю1 вървеше по петите на миналогодишните януарски събития и последната ви книга, "Етимологики". Пак по това време с двама ваши приятели решихте да издавате списание за словесност. Три книжки (две от тях двойни) на "Български месечник" вече са факт. Във втората вие правите уговорка, че списанието е предназначено за "естествения читател", който хем го има, хем трябва да бъде създаден. Това не е ли някакво кокетство? Въпреки възрожденския си патос, списанието изобщо не е по възрожденски лесно, то е една доста начетена игра с възрожденски текстове. Спрямо неговата начетеност "естественият читател" изглежда абсолютно утопичен, както и "естественото четене", каквото и да означава това.
- Смяха ми се за този естествен читател. Само че вие много вярно подчертахте парадокса: уж читателят съществува като естествен, а в същото време трябва да бъде донякъде възпитан, измислен, изобретен, наложен. И в този парадокс се разгръща списанието, в тази грешка. Правейки уводната бележка за втора-трета книжка набързо, не съм забелязал противоречието и както винаги се случва - с противоречието изпъква съществен дял от истинското положение на нещата. Действително това е едно издание, което играе с Възраждането: от една страна то се мъчи да подчертае възможната му историческа дълбочина, т.е. не толкова да изчисли и покаже същините му в някакъв есенциалистки дух, а по-скоро да покаже нашите интерпретативни възможности, които с течение на времето са се образували като различни спрямо тези на Боян Пенев, да речем, на Михаил Арнаудов, дори на Петър Динеков. С други думи, какво можем да мислим днес върху Възраждането, как мислим Възраждането, можем ли да го мислим и какъв е нашият проблем с възрожденската култура, но с културата в историческо осветление. Защото грешно е да се мисли, че ние оставаме само стилистични поданици на възрожденския дял или възрожденската епоха. Ще ходим и в българското средновековие, а ще вървим и в епохата на следвъзраждането. Изданието по-скоро играе с тези категории, но не играе в лошия смисъл на думата. Играта не е детска, не е инфантилизираща, не е политико-патетизираща, като тази на президентите, които обичат да си окачват портретите на Левски на стената, без сами да знаят много добре защо (в честия случай, а съм сигурен - и в абсолютния случай). Тук ще добавя, че съм много изненадан как в едно интервю за вашия вестник Димитър Камбуров2 точно не разбра, че става дума за игрови начала, а не за възкресяване на, както той казва, мъртви направи.
- Така към обвинението, оформило се срещу него напоследък, че той всъщност е преоблечен като фиминистка мачо3, вие добавяте още едно. Но Камбуров съвсем искрено беше угрижен, че неговият език го прави невъзможен автор на вашето списание.
- Ако не проумеем това, което Камбуров нарича "мъртви направи", ние ще останем в сянката на канонизираните обекти, т.е. колкото и да се питаме около канона, ще останем негови жертви. Защото канонът е организирал онези обекти, за които се твърди, че са живи. Т.е. ако само около него се питаме, без да го разбиваме, ще останем в сянката на онези твърдения, които в канона са определени като "живи обекти". Ако ще го рушим, то тогава ще играем и с мъртви обекти, и с мъртви направи. Така че Камбуров според мен не е прав. Той е по-умен от тези няколко изречения, сгъващи някакво твърде късо твърдение. Това е около списанието.
- "Български месечник" на практика разширява полето на възрожденската литература, като припомня имената на Харалан Ангелов, Василий Станкович, Антон Франгя, Садък паша и т.н....Тук има нещо просветителско. От друга страна, давате възможност на "естествения читател" да се види в сходството между днешната и възрожденската охота за писане, с всичката му графомания. Тук има нещо терапевтическо. Говоря за тази наивна вяра, че другите непременно трябва да прочетат всичко, което ти хрумне.
- Най-малкото, което ти хрумне да напишеш. Защото читателят е най-убежната и неясна категория сега. Читателят е читател във въображението вече само. Но ние залагаме на най-опасната стратегия. Ние мислим горе-долу по следния начин: че във Възраждането можем да наблюдаваме тези модерни натрупвания, образуващи тая тежка империя на словото, която създава каноничния режим на литературата. Създава го от 90-те години насетне, около кръга "Мисъл" и срещу кръга "Мисъл". Непрекъснатото реципиране на ранния Вазов, късното реципиране на малко писалия, само през 80-те години, Захари Стоянов... Специалистите знаят за какво намеквам. Целият този каноничен режим постига своите върхове от 90-те години на ХIХ век, повдигайки се рязко нависоко през 20-30 години на ХХ век като образователен ценз. Значи каноничният режим на литературата прелива в образованието по хуманитаристика, където в един момент литературата заема важен дял под формата на филология. След туй следват криза, раздели, усложнения и ние днес сме отвъд този хребет, няма защо да се лъжем. Когато "Под игото" е писан, не е имало нито радио, нито телевизия и на децата трябва някак си ясно да им се казва това. Самият Вазов е постъпил странно спрямо своя роман. При издаването му в отделна книга той го е натоварил с илюстративни картинки, а след това се е опитал да го преправи в драма, с което го е свалил долу в народна книга. Той е правил опити, съзнателно или не, да създаде някаква вулгата от "Под игото". В този смисъл как да поддържаме "Под игото" във високия каноничен режим на образованието? Трудно е да го поддържаме, защото Вазов го е свличал постоянно надолу в посока на масовата култура, а режимът на масовост днес се изнася най-вече чрез масмедиите, електронните медии. Децата гледат видео, гледат MTV и всичко това е обратен натиск върху роман като "Под игото". На такъв обратен натиск, забележете, го е подлагал и самият му автор. Той не го е канонизирал, не го е втвърдявал в посоката на някакви високи канонични стойности.
Сега стои следният проблем - след като сме отвъд хребета на каноничното полагане, дали в крайна сметка не сме в същата падина, в която се е намирало Възраждането спрямо този хребет на канона. В този смисъл ние сме може би повече във възрожденската епоха така, както началото и краят се синонимизират. В някакъв смисъл, разбирате ли, по-скоро ние пишем като възрожденци днес. С цялата графоманийност, натуралистичност, епизодичност, недовършване ..., но и с цялата сложна реторика, която онази епоха владее... На тази странна симетрия между началото, което е във Възраждането, и края на модерното, както е при нас, на тази странна симетрия ние сме заложили нашата опасна стратегия да изградим списание, което ще повтори по някакъв начин поне малко еклектичната списанийна култура на възрожденските издания. В този смисъл ние се готвим да се занимаваме с всичко. Аз не вярвам, че ще можем да проведем този опит докрай, без да намесим телевизията. Опит с този порив, с тази базова стратегия трябва да премакетира себе си и в телевизията.
- За да я използва за реклама ли?
- За да я използва за реклама и за образование, за културна разгласа. Знаем на какво равнище са културните предавания в телевизията. Въпросът би дошъл до известно разрешение, когато се постави на преден план болката от това, че ето на, децата не искат да четат "Под игото" във висока парадигма, не могат да понасят Пенчо Славейков, децата ненавиждат кого - те ненавиждат всеки един литературен класик, не обичат класическото. И правилно е да се каже, че исторически това са валидни, в известен смисъл напълно безвредни схващания. Трябва да се смени не само режимът на поднасянето с хихикания, подгавряния, лигавене пред учениците в опит да бъдат спечелени за някакъв по-интимен контакт. Трябва да бъде сменен режимът не на представя-не, а режимът на представа-та. Трябва тези творби да бъдат интерпретирани наново, отвъд високата парадигма. Това не значи да се втурнем всички в анализа, а по-скоро да се втурнем всички и да агресираме към такива културни форми, които ще рамкират поновому тези творби. Телевизията може много да направи в това отношение. Аз съм абсолютно убеден, че не е въпросът до "Български месечник" и до маниите, на които аз лично залагам, щото част от екипа не е съгласен с мен. Въпросът е, че това предстои да се направи като опит за разрешение на един тежък проблем в оная точка на културата, където тя е свързана с образованието.
- Може ли да се каже тогава, че списанието има директно просветителски цели, които, ако си послужим с ваш израз, ви прибират плътно в учителната фигура?
- Ами като че ли не може да се каже. Ние твърдяхме, че изданието ще бъде консервативно, но от сетнешни четения, извършени върху моя любимец Фуко, върху Теодор Адорно и особено напоследък върху Лиотар, се убеждавам, че не можем да твърдим толкова бързо, че авангардът е приключил. Не можем да твърдим, че няма просека напред, не можем да твърдим (така както може би ние тръгнахме назад), че пътят назад е изцяло назад. Учителната фигура винаги се задържа в някакви базови конструкции, които са успокоени, докато ние искаме да сме все пак едно много неспокойно, казано най-общо - протестиращо издание. Искаме да протестираме срещу образованието по литература, по език, ако щете по култура. Въобще да протестираме срещу хуманитарното образование в България. Деидеологизиране означава драматично, а не безпроблемно свързване с духа на свободата, възвестен отдавна тук.
- Да оставим за малко Възраждането и образованието. Как изглежда днешната българска литература откъм списанието?
- Аз мисля, че там сме напълно отворени, въпреки че правихме жестове и на затваряне, като твърдяхме, че ще сложим нависоко стойностите. Да ви кажа, много съм объркан от текущото развитие на това, което наричаме литература. На мен това, което наричаме литература, вече ми се струва празна форма. Защо опитът в литературата е така стилистично разхлабен, а същевременно така политически апатизиран? Хорациеви сатири що никой не пише, се питам аз.
- Смятате ли, че има центрове на власт в днешната българска литература? Тук имам предвид издателства, литературна периодика, университетска критика, субсидиращи организации от третия сектор, литературни награди, конкурси...
- Ами не знам. Ще отмина с мълчание. Да отмина ли с мълчание? Има много издания, около тях гравитират много автори. Но ако само можех да видя писатели, които да държат на утопията, на ясно политическо разбирателство със себе си най-напред, бих се наел да ви отговарям бавно и сложно. Сега умишлено искам да мина нататък, прелитайки над този въпрос. Смятам, че съвременният писател действително трябва политически да се самоизясни, за да може да спечели някакъв мит, за който да се бори, да живее в някакви надежди. Писателите загубиха всякакви надежди - и за себе си, и за обществото. Не говоря тук за ужасяващата липса на пари, а за ужасяващата липса на личности, ужасяваща липса на смисъл, на въображение, на идеи.
- Ако кафенето на писателите показва лицето на тяхната общност, то кафенето на "Раковски" е отблъскващо със своята гримаса на изгубено човешко достойнство (не се получи много по-различно от онова на "Ангел Кънчев" 5). Място с подобна, по български нездрава близост, е изключително подходящо за ръкопашен бой.
4
- Какво разбирате под нездрава близост?
- Фамилиарност, липса на дистанция между мен и мен, между мен и теб. Ако това там е духовният елит на нацията, какво да кажем за нацията? Изобщо какво му е днес на писателя? Преди му беше тоталитаризмът, после му бяха Хайтов и Виденов, това е ясно. Днес какво му е?
- Не знам, но нещо и на мен пречи. Да се върна към отговора на предишния въпрос и да повторя: ако съдя по себе си, това, което на днешния писател пречи най-много, от гледна точка на духа, е политическото разбирателство със самия себе си, разпадът на собствения му личностен идентитет, отказът от света на въображението и идеите. Толкова съм объркан аз самият в себе си, толкова объркани хора сред съсловието виждам наоколо, които нищо не проповядват. Всички изискваме само на равнището на парите и нищо повече. Оплаквания от ситуацията и нищо повече, никаква гордост. Никакво чувство, че, така да се каже, в лицето на писателя е унизено самото човечество, ако се изразим според Кант. Ние трябва да пишем в известен смисъл старомодно. Ако трябва - да пишем политически позиви, ако трябва - да организираме ситуацията като ситуация за борба. Тази борба обаче трябва да отиде отвъд егоизмите на съсловието: кой на кого, какво, как, колко пъти, по какъв начин; а писателят да покаже, че се е самосанкционирал като репрезентант и духовен лидер. Ето това не го виждам, у себе си не го виждам и у никого не го виждам. Това е едно тегобно и страшно издребняване, което не е декаданс, както ни се ще да мислим, а е пълен упадък, както не ни се ще да признаем.
- Светлозар Игов в статията си "Името на острова. Блажените копрофили"
5, докато изследва деградацията на "блажените" (по "На острова на блажените", Пенчо Славейков) до, извинете, "най-обикновени лайнари" (по "На острова на копрофилите", Златомир Златанов), прави специално гневно отстъпление за новата литературна мафия, без да сочи имена. В същия вестник статиите на Владимир Трендафилов6, който говори за литературни групи, култове и пирамиди, са пределно конкретни. Имате ли мнение по тези теми?
- Аз продължавам да отговарям наспоред себе си. Твърдя, че всеки писател днес трябва да заеме ясна политическа позиция и че трябва да изразява тази политическа позиция и че тази политическа позиция може да бъде по природа, по определение само една - опозиционерска. Ето сега моето деликатно положение по време на управлението на СДС. И тук ще си послужа с пример, който сигурно ще отзвучи като скандален, ще си сложа порочен грим, но нека да дам тон. Защо например такъв див седесар като мен, тъмносиня бабичка, не е канен в медийните комисии, а такъв центрист (от издание, което навремето игра печална роля около случая с гладната стачка на Едвин Сугарев, с правителството на Филип Димитров - вестник "Култура") като Гого Лозанов, близък приятел и човек, на който съм задължен, е поканен да заеме пост в Медийния съвет (НСРТ). Ще обясня защо. Защото президентът по задължение нищо не разбира от изкуство, но разбира от политика. Това е положението. Е, сега, ето моята деликатна ситуация - заради това ли ще излезе, че ако аз тръгна и говоря за правото на бедните моментално да убият богатия, където го срещнат, съм станал комунист, заради това ли? Цялата тази сложност писателите я усещат и отказват да я изразят. И затова се ограничаваме в общи приказки, премълчаваме, твърдим, че ние нямаме други възможности, че страната е слязла до дъното, че хората са на колене и няма за какво де факто да се пише. А всъщност трябва да се пише именно за това. И оттук да се търси спасителната идея, упованието. Без да се ангажираме предварително с каквито и да било мисли за това къде ще ни поканят и какви ще станем в това общество, което сега се изгражда. Ние можем да станем някакви само ако пишем от някаква отявлена позиция. Иван Вазов въобще не е обичал царете и царизма в България, пък е бил популярен, създал си е популярност на символическата машина на българската литературна словесност, както казват някои. Трябва да опитаме по пътя на Вазов. Аз не съм чел статията на Светлозар Игов, по отношение на статиите на Владимир Трендафилов не ми се ще да се изказвам, но те като че ли твърдят различни неща все пак. Ако Светлозар Игов е казал, че всички сме станали лайнари, по-скоро ето с това съм склонен да се съглася. А с "литературна мафия" мисля, че се прави метафоричен пренос, като се твърди, че той е едва ли не синекдоха. Каква мафия, то има пет лева, общо взето, около литературата, та чак и мафия. Нали Христо Калчев се прехранва от литературен труд, твърди се. Той тия пари от някой съюз ли ги е откраднал, или по мафиотски път ги е получил? Ми кой се продава на литературния пазар, за да може да се изхранва с литературен труд, и кой от тези, които са във възможност да се продават и по този начин да се изхранват с литература, е бил обран в такъв случай? Нека те да ми кажат кой се продава, за да говорим за мафия. А твърденията на Трендафилов са съвсем други. Истината е, че писателите загубиха за последен път, когато не подкрепиха радикалния жест на поетите (Едвин Сугарев, Блага Димитрова, Биньо Иванов). Тогава те бяха изритани встрани от вниманието на обществото и бяха презрени.
- Не е ли по-добре нещата да се назовават публично, да има спор вътре във вашата гилдия, отколкото люти закани по кръчмите? Главният редактор на "Литературен форум", издание на Сдружението, публикува "интервю" с Елена Костова
7, съпруга на премиера, което представлява мазна каша от верноподаничество, ласкателства и доноси срещу събратя по перо, по Сдружение даже. И това ли няма да коментирате? Тази публикация посрами не само интервюто като жанр, ами цялата ви гилдия, мисля аз.
- Нека да се говори, нека да се изясним всички политически, но те не го искат. Те ще кажат, че съм политически сектант, че съм политическо говедо и политически идиот, понеже вече съм нагрубил президента. Аз не съм го нагрубил текущия президент. Но дори да съм го нагрубил, какво ми на мене пука? Те ме мислят мене или за луд, или за умрел по барикадите, а то и барикади нема. А що се отнася до Марин Георгиев, той пак се е объркал. То вярно, че и Иван Костов се обърка и изповяда Александър Томов като писателя с най-примерния морал, но Марин е по-объркан. Хващам бас, че семейство Костови няма да повлияят с нищо върху българската литература, както и Марин, и подобни да ги изкушават към това. Ще го кажа иначе, за да го закова: семейство Костови не са център на власт в литературата. "Център на власт", както вие казвате, център на власт, център на власт, бих повторил сто пъти, за да ми стане смешно.
- Да разбирам ли, че вашият гняв се възвръща?
- Ами разбира се, че се възвръща. Тази страна има проблем. Той е разрешим политически. Това е истината. Писателят трябва да участва императивно.
- С какви чувства гледате вечер новините по телевизията?
- С чувство на отвращение от ласкателства, от подлизурства, от глупостта на журналистите (изключвам само Маргарита Михнева!), от неумението да се прави журналистика. Нали мога да гледам Sky news от време на време по кабелната телевизия, за да видя как собствено може да се прави журналистика и как собствено може Тони Блеър да излиза по една ризка на една училищна сцена, да му задават въпроси, и от десет човека седем да са черни, и да няма деление между черни и бели, и да не се употребява идиотският отвратителен идиом "бели хора в бела държава". Нали виждам простотията на България, отвратителната простотия, нали виждам скудоумието, което пълзи отвсякъде, нали усещам цялата чевръстост на посредствените, които отново изпълзяват. Как човек да не бъде в този смисъл и отчаян, и едновременно с това да не твърди, че политическият проблем на България не е разрешен. Тепърва ще се разрешава.
- Как именно? Миналата зима и вие, и аз вярвахме, че той започва да се решава...
- Да. И бях много внимателен да гледам кой ще има нахалството да премести празника на младите хора, празника на Втората българска възвишеност от 10-11 януари към 4 февруари. И видях кой го премести. Президентът го премести. Тази игра на правене на общество, където по-умните, а ти разбирай по-богатите, ще направят общество, в което ще удоволстват по-тъпите и по-бедните, и по-големите идиоти, въобще не е начин на правене на общество. Този начин е фалшив, той е пъклен, в този смисъл политическият въпрос стои тук. Фуко наричаше това властово поведение биополитика и твърдеше, че трябва да се бунтуваме.
- И вие отново сте в опозиция?
- Правя тези изказвания като български писател, за да покажа поне, да отгърна булото на едно възможно възстановяване на статута на писателя като достойно същество. Без да твърдя, че аз съм най-достойният да каже тези думи. Тези думи чаках да ги чуя от други писатели, от по-възрастни, пък и от по-млади от мен, но не ги чух. Думи на социално фантазьорство, на желание да поддържаме утопията докрай. А не да говорим като пошли политолози. (Ноктите на политолозите трябва да се изрязват дълбоко.) Не ги чух, затова ги казвам, без да имам това самолюбие, че, тъй да се каже, аз съм изцяло в тези думи. Напротив, твърдя, че това правителство се справя сто пъти по-добре от правителството на Жан Виденов, на Беров. Но къде е работата на писателя в цялото това движение и каква трябва да бъде работата на писателя? Да ласкателства? Да участва в разни комитетчета, да преразпределя пари по фондации, това ли е работата на писателя? Нещо да е написал, нещо да е казал, нещо да е извършил от гледна точка на някаква критика, която да стряска, да държи, да тласка, да тика? Те говорят през цялото време общи приказки и пошлотии. Политическото се свързва само с партии и се счита, че то е на всяка цена партийно ориентирано.
- А вие казвате, че това е отговорно по отношение на обществото поведение...
- Разбира се, това е отговорност по отношение на производството и възпроизводството на смисъл вътре в обществото. Не виждам работата на писателя здраво застъпена там. Това издава някакво много утрепано самочувствие в самия писател, който не е склонен да бъде луд, да бъде себе си.
- Той вероятно просто иска да оцелее, както повечето хора в тази държава. Какъв хоризонт може да има пред себе си народ/писател, чиято религия е оцеляването?
- Както казва Теодор Адорно, от модерната епоха и насетне възвишеното взе връх над красивото в естетиката на изкуството. А възвишеното винаги е с оглед на смъртта. Писателят е същество, което гледа към смъртта, но гледа ведро. Ние всички действително, общо взето, само спасяваме положението. Значи нищо героическо. Аз очаквах от младите повече, виждам как те евтино бяха отведени в някаква глуха линия. Това, което видяхме да правят младите на 10 януари 1997 г., винаги съм очаквал и от писателя. Писателят - заради честта на въображението, младите - заради честта на бунта. Очаквам и се надявам на нов 10 януари, който да помете съдебната власт, на друг 10 януари, който да поиска сметка от незаконно забогателите, на трети такъв, който да попита защо банковите чиновници взимат толкова високи заплати, защо т.нар. народни представители от провинцията (откъдето духовно те всичките са) са разставени в скъпи централни хотели, а не в Студентските общежития, където да бъдат контролирани от самите студенти. Очаквам, че като помахам с крилете на фантазията, и ще полетя - истински - като въртолет или въртоглав, няма значение.

Разговора води Симона Мирчева

___________________
1 "И баща, и рожба. Разговор с поета Ани Илков, роден на 11 януари", в. "Култура, бр.12, 1997 г.
2 В разговор за женската поезия в "Литературен вестник", бр.4, 1998, Димитър Камбуров скандално "изтърва" израза "еблива въртокъщница", за да квалифицира един вид женско писане.
3 "Текстът като дар. Разговор с Димитър Камбуров", в. "Култура", бр. 50, 1997 г.
4 Тук става дума за неотдавнашен инцидент между поетите Румен Леонидов и Николай Кънчев, разиграл се във въпросното кафене (обзаведено, впрочем, с пластмасови столове), нашироко отекнал в специализираните литературни издания.
5 "Литературен форум", брой 10 и 11, 1998 г.
6 Има се предвид рубриката на Владимир Трендафилов "През седмица" в "Литературен форум" от тази година.
7 "Ще дойде ли белият ден за българина", "Литературен форум", бр. 12, 1998 г.