Васил Арнаудов - моят жив приятел|

Проф. Георги Робев:
Васил Арнаудов работеше със съзнанието, че изпълнителското изкуство е непрекъснато доказване. Знаеше, че за други професии бе достатъчно да създадеш дори една творба, за да убедиш останалите, не дай си Боже!, в своята некадърност или да си осигуриш безсмъртие.
Докато на сцената, чрез музиката, трябва всеки път наново да поднасяш доказателства за талант.
Васил Арнаудов сякаш бе роден за изпълнителското изкуство, за творчеството в движение. Съчетаваше качествата на голямата личност, на силно интелектуалния тип талант, овладял до съвършенство висшите сфери на професията и същевременно излъчваше топлота, искреност и чаровност. Рядко се случва в едни човек да се съчетаят такава мощ на идеите и също толкова мощна енергия, която реализира тези идеи почти мигновено. Като че никога не се уморяваше, неизменно бе всеотдаен и пламтящ. Така изгоря. И празното му място не може да бъде заето от никого...
Но понеже поводът за тези думи е 65-годишнината от рождението на Васил Арнаудов, предпочитам да се върна назад във времето, когато бяхме заедно един до друг.
Раснахме заедно. Той бе от първия випуск на класа по хорово дирижиране. Аз бях от втория. И двамата се учехме при професор Георги Димитров. Няма по-голям стимул от това да се осъществяваш като творец в непрекъсната конкуренция с личност като Васил. Тогава за нас тази дума - "конкуренция" - бе облечена в най-благородния смисъл, защото бе съпроводена и с взаимопомощ. Бях второкурсник, когато Васил ме покани да му стана помощник в Хора на софийските учителки; не след дълго пък аз го поканих за мой помощник в Хора на софийските девойки. По проблемите на хоровото движение, на учебните програми, на научната работа бе достатъчно да си разменим погледи - това за нас бе равносилно на обмен на информация. Бързо се разбирахме, без думи. И така лесно се работеше. Имах чувството, че по основни въпроси на професията ни бяхме в един впряг - накъде върви хоровото движение, какъв да бъде репертоарът - ние бяхме поколението, което колебливо захващаше ренесансовата музика... Тогава в нашето изкуство вреше и кипеше, имаше около пет хиляди хора, никнеха фестивали, конкурси, прегледи. И за всичко това се изискваше някаква платформа, степенуване, подреждане, за да се избегне стихийността, присъща понякога на ентусиазма. От хоровия диригент неизменно се изискваше да има широк поглед, да бъде личност, отворена към обществото.
Въпреки едрите мащаби, с които работехме, дълбоко в нашите отношения с Васил имаше скътана топлота, имаше ниша, в която пазехме искреното си приятелство. Мисля, че успявахме да го съхраняваме, защото всяко наше съвместно действие носеше кода на високия морал в професията. Паралелно, заедно вървяхме и естествено бе по едно и също време да се стремим към изкачване на поредното стъпало. Когато дойде време за професура, както можеше да се очаква, мястото бе едно, а и двамата се бяхме отправили към него. Намерих сили и най-подходящ аргумент да се оттегля: Васил е с цяла година по-възрастен, логично е да бъде преди мен. После дойде и моят ред, все така естествено настъпи и часът за удостояване със званията... Все се срещахме и събития в професията ни се догонваха, съвпадаха, очертаваха успоредици. Ако не изпитвахме дълбоко чувство на уважение, това щяха да бъдат жестоки и безсмислени сблъсъци.
Бяхме толкова различни по характер, но за музиканта е обяснимо, че сигурно оттам някъде е идвал изворът на хармонията в отношенията ни. Темпераментът на всеки от нас бе на различен полюс - това личеше дори и от начина, по който обменяхме информация. Преди много години, след като под мое диригентство за пръв път в България прозвуча Месия от Хендел, сядаме с Васил в "Скерцото" в Съюза на композиторите. Поради свои си ангажименти, той не бе присъствал на концерта и ме пита: Как мина? Отговарям му: Нормално. А той уточнява за себе си: Значи блестящо!
Реакциите му бяха ярки - когато хвалеше, изричаше суперлативи. В обратния случай бе остър и директен. Въобще, приятно бе да получаваш отзиви и да се стълкновяващ с такъм мащабен и твърд във вижданията си човек.
Каква фигура щеше да бъде Васил Арнаудов в днешната ни култура? Нямам съмнения, че и сега, при коренно различни условия щеше да бъде в състояние да дава едно след друго, концерт след концерт неопровержими доказателства за това, което е. Сигурно щеше да се справя блестящо с новите предизвикателства в нова ситуация. Щеше да продължава да представя пред света изкуство от висока класа и щеше да съумее да му поиска цената.
Ако Васил Арнаудов беше жив, нямаше да имаме зейнали празнини в хоровата култура. Чувства се липсата на този професор, който умееше да въвежда, да води младите талантливо и да ги калява.. Щяхме да имаме и безпрецедентен низ от изпълнителски еталони. Защото Васил Арнаудов бе неуморен, мощен мотор в хоровото творчество на България.
...Ако Васил беше жив, щях да имам до рамото си един бодлив, но добър приятел.

Записала Елена Драгостинова