Дарът на руското

Този, който не харесва Набоков на "Лолита", има шанс да го преоткрие като автор на "Дар". Това е един друг Набоков, владетел на руската другост. Екзотиката на идеите, психологическият аналитизъм, интелектуалната рефлексия са отстъпили пред неизразимата сласт към словото. Потъваш в думите като в руския лес. Неуловими в смисъла, страстно парадоксални, чувствени до физически трепет, те не оставят пространство за нищо друго освен за себе си; те са вселена. При това единичната дума, фразата, отделното изречение могат да бъдат красиви, но тази красота опиянява само в ритъма на цялото, в неговата еротична способност да всмуква четящия, да унася неговата индивидуалност, да го поглъща с опияняващо неосъзната жестокост. Ако има текст, който да имитира "океанното чувство" на Фройд, това безспорно е ранният руски Набоков. Ако има чувство, в което с уютна непосредственост се вмества механизмът на нарцистичната диалектика, това трябва да бъде усещането за принадлежност към руското, Дарът на руското битие.
Оттук естествено произтича цяла поредица от диалектически несъответствия, които изграждат телодушевната структура на текста. Най-напред идеята за историческо, която е неизбежна в опита да се сюжетира социалното поведение на руската емиграция в Берлин през 20-те години. Емигрантите, тяхната общност, дори емигрантският дух изплуват във фокуса на ироничната дистанцираност, погледнати отстрани. И все пак това "отстрани" е вътре, иронията е произведена именно от силата на страстта по своето. Особено върху фона на ирационалното и неудържимо презрение към немското, към немците, чиято туземна невидимост текстът превръща в опиянително удоволствие от презрително-страстната обич към руското. И не толкова защото е писан по-късно, през 30-те години, когато историята е насложила допълнителни интонации в политическия живот на Германия. Същата морална тумемност щеше да обкръжава набоковските емигранти в Париж, Ню Йорк или Женева. Изглежда, че това представлява най-големият дар на руското - мистичната диалектика на любомраза към своето в контекста на чуждото, нарцистичният ирационализъм в непримиримостта с механизмите на социалната договореност.
Играта, игровото е другата страст на романа - макар че руската игра е винаги сериозна и кулминира в модела "руска рулетка". На текстовата повърхност - игра с времената на сюжетното действие, с повествователните позиции, с аз-той формите на разказвателна идентичност... След това идва пластът на литературното. Преди всичко - почти ониричната неразделимост на "истинска" и литературна действителност: хора, за които литературата е живот и животът (се опитва да бъде) литература. В този смисъл борбата за израз на техния живот, борбата за слово е и борба за власт над живота им, включително на твоя собствен като част от живота на групата-в-слово. След това страховитата игра на бащинство в руското културно съзнание: страстна едипова диалектика на привличане и отблъскване, на любов и омраза към бащата, независимо дали това е легендата да един изчезнал учен, останал в огромните томове, Пушкин, който поставя началото на новата руска литература, или Чернишевски, който в случая олицетворява чудовищната нелитературност в потребността от литературното... И, разбира се, игра с фактите, с биографичните догадки, с несвоето свое... Книгите на Умберто Еко изглеждат като електронни играчки в сравнение с регресивно-удоволствените дарове на руската мислочувственост.
Всъщност за тях трябва да благодарим на още един човек - на чудесната Пенка Кънева, чийто труд ще остане сред най-доброто в преводните усилия на българската литература.

Милена Кирова

________________
Владимир Набоков
. Дар. Превела от руски Пенка Кънева. Изд. Хемус. С. 1998