Милош Форман
и граничните ситуации

Творческият път на Милош Форман олицетворява мечтите на почти всеки източноевропейски режисьор. Дори само с факта, че е част от такова явление като "чешкото чудо" на 60-те години, чиито филми и днес не губят своята художествена привлекателност и сила. Да не говорим за филмите, направени в САЩ след 1971 година, получените "Оскар"-и и други белези на успешната кариера.
Форман е безкрайно верен на своя възглед за кино и много-много не се влияе от световните моди. Досега е създал 11 игрални филма - с убеждението, че именно те са го интересували, а не други. На практика днес, на 66 години, той ни изглежда като един универсален ум, чиито послания са грижливо облечени във филмови образи. За някои може би леко старомодни, без сега задължителните екшън, насилие или иронично отстранение, но пък дълбоко изстрадани и вълнуващи.
Той е сред онези източноевропейски режисьори, които успяха да се съхранят творчески и духовно в Холивуд, и то с помощта на независими продуценти като стабилния Сол Занц или енергичния Майкъл Дъглас. У нас, българите, тъй като нямаме подобна фигура в световното кино, такъв скок и кариера винаги будят любопитство.
За да очертаем етапите на нашето отношение, трябва да припомним, че по времето на задължителната комунистическа идеология филмите на Форман бяха подложени на негласен остракизъм. Особено чешките. Във впечатляващата за нашите мащаби трилогия "В света на киното" също има следи от това отношение. След като се признава новият поглед към света във филмите на Вера Хитилова, Яромил Иреш и Милош Форман, се казва - "в резултат на неоправдано по-големия успех на творбите им в чужбина, отколкото в страната, тези творци загубиха вярната ориентация" (том 1, стр. 219). Благодарение на тази "загуба на ориентация" филмите на Форман "Любовта на русокосата (1967) и "Балът на пожарникарите" (1966) бяха номинирани за "Оскар" като най-добри чуждоезични филми, а "Строго охранявани влакове" (1966) на Иржи Менцел направо спечели "Оскар".
Милош Форман е възпитаник на Пражката филмова академия. Негов учител по драматургия е бил младият тогава писател Милан Кундера. За мен лично това обяснява културната освободеност във възгледите на Форман, страстта му към непретенциозни герои и разкази, които обаче са натоварени с богати референции. За него всеки филм е съдбовен, част от вътрешния му живот, а не просто от занаята. Този тип връзка е характерна за един вече отшумяващ европейски творчески модел. Днес киното в САЩ е по-необвързано с гражданското чувство, с мисията на твореца като носител на послания. Допуска една по-голяма игривост и ирония към всичко. А Форман "вгражда" своите преживявания във филма, изпълва го със своите съмнения и прозрения, като при това винаги запазва обективността на разказа. За странните наслагвания между живота и филмите говори най-добре книгата "Повратна точка" (С., 1995 г.) -автобиографията, разказана от Форман пред Ян Новак. Тази двойна оптика (филм+книга) все повече се налага в културния пейзаж и е част от битието на големите автори.
В чешкия си период Милош Форман е привърженик на автентичността, непосредствеността, спонтанното човешко поведение пред камерата. Много често събира професионални с непрофесионални актьори. Така битови сцени прозвучават в нова тоналност благодарение на неочаквани реакции на изпълнителите. В книгата си Форман признава, че като студент вниманието му се е заковавало единствено върху немите комедии и старите документални филми. Тяхното влияние личи в четирите му чешки филми, правени до 1968 г. По-късно той приема стила на мащабната полифонична изтънченост, характеризираща "Рагтайм" (1981) и "Амадеус" (1983). Работата с актьори от световна величина засилва житейската правдивост във филмите му, която си остава отличителен белег в стила Форман.
За прехода към американския му период най-любопитен е филмът "Излитане" (1971). В него режисьорът пробва чешките си изразни средства върху американски материал, а началото е досущ като в първия му полудокументален филм "Прослушване" (1963). "Излитане" е среща на две култури, в него има елемент на опознаване. Сюжетът разкрива пропастта между родители и деца с характерния за Форман хумор. От финансова гледна точка филмът обаче е провал. Чак с "Полет над кукувиче гнездо" (1974) Форман се разкрива като автор с универсално послание и става знаменит. Този неистов филм с Джак Никълсън навремето се вписа много точно в нашите източноевропейски мечтания за бунт срещу системата. Преди филмът да дойде в България, едноименната пиеса по романа на Кен Киси вече се играеше на сцената на "Сълза и смях", и то с голям успех. Филмът излезе по-късно в тогавашните "студийни кина" и също имаше силен отзвук. Засягаше подсъзнателните импулси за ярост, бунт, бягство. Лечението с електрошокове, показано във филма, будеше зловещи паралели с насилствената машина на комунистическия режим.
Милош Форман е търсач на теми, които поставят актуални казуси от морално-философско естество, които оголват горещи за обществото истини. В сравнение с политическите филми на Оливър Стоун обаче е по-нюансиран, по-мек, по-арт. Конфликтите между поколенията, между индивид и институция, антивоенното движение в САЩ и расовото напрежение, отношенията между гениалния и посредствения творец, между съблазнители и съблазнени - това са всъщност проблемите в "Излитане", "Полетът...", "Коса", "Рагтайм", "Валмон", "Амадеус".
Последният засега филм на режисьора е "Народът срещу Лари Флинт", който е за свободата на словото и нейните граници. В центъра му стои определено непривлекателен човек - "задник на годината" го наричат неговите приятели. Това е Флинт, издателят на порносписанието "Хъстлър", в изпълнението на Уди Харълсън. От един действителен човек и реалния му живот Форман изгражда разказ за това как действа американската демокрация. "Не че харесвам какво прави господин Флинт, но той има право да го направи. Ние живеем в свободно общество" - казва неговият адвокат.
Скандалният Флинт с вулгарното си издание правят прозрачни механизмите, които трябва да се задействат, за да бъде свободата на словото факт, а не просто буква от закона. Това се оказва доста трудно. Не е и безопасно - показва филмът. Безименният стрелец, който ранява издателя и адвоката му, във филма е показан като обикновен човек от улицата. Той изразява възмущението си с куршуми. Това е другият смисъл на заглавието "Народът срещу Лари Флинт". Трябва ли да съдим хора като Лари Флинт за лош вкус? И кой? И как? Атентаторът остава ненаказан, защото не е заловен. Флинт обаче изтърпява поредица от процеси и присъди, за да стигне до Върховния съд, където решават, че е безсмислено да се спори за такт и вкус.
Истинският Лари Флинт, който във филма се появява в малка роля на съдия, и днес продължава да развива своя бизнес. Неговата история може да се случи във всяко свободно общество. Подобен казус създават у нас шоумените от "Хъшове". Много хора не харесват техния хумор и нарцисизъм, но чрез подобни скандали се активизират защитните сили на демокрацията.
В този смисъл "Лари Флинт" е горчив филм - като хапче против тежка болест, като махмурлук след весело напиване.
Филмите на Форман се обединяват от избора на съпротивяващи се герои в гранични ситуации. Пределни не само за личността, но и за цялото общество. Това е правото на индивидите да бъдат свободни в своя избор, да бъдат различни. Затова няма нищо странно, че при Форман тази редица изглежда така - от импулсивния бунтар Макмърфи, през хипи-движението в "Коса" и гениалния Амадеус, до порноиздателя Флинт.
Необичайният житейски и творчески път на Форман в Европа и САЩ му позволява да бъде по-чувствителен към капаните на идеологическите доктрини. Сетивата му са нащрек - често едни и същи аргументи се ползват от представители на различни социални и политически прослойки, но с една цел. В книгата си например Форман разказва как продуцентът Карло Понти не харесал филма "Балът на пожарникарите" с аргумента, че в него има подигравка с обикновения човек, а това не било добре с оглед на бизнеса. По-късно същите аргументи използвали и комунистическите бюрократи. "Италианският милионер и партийните апаратчици споделяха една и съща фалшива сантименталност по отношение на обикновения човек, една митична конструкция, сътворена от некадърни философи и статистици, защото нито той, нито те знаеха всъщност как живеят и какво мислят обикновените хора", пише Форман.
Така че "краят на идеологиите" за Милош Форман е настъпил много отдавна, още през 1968 година. Затова той предпочита да защитава отделния индивид с правото му за борба за оцеляване. Това се вписва в могъщата тенденция на изявен индивидуализъм в американската култура, на която Форман придава финес и богатство. Лекотата, с която той разлиства страници от различни епохи, рядко може да се види при американските режисьори. Владеят я само хора като Спилбърг.
С годините при Форман се наблюдава влечение към по-пищните и мащабни филми с костюми и масовки. Това обаче не измества основните му интереси. Просто героите са поставени в по-универсална среда. Успоредно с това се засилва и един страничен мотив - интерес към "упадъка на тялото". Носят го герои като Салиери, който за своето бездарие е наказан с дълъг живот. Или пък тъпчещият се с алкохол и наркотици Флинт, който постепенно се превръща в човешка руина. Този мотив обаче винаги е паралелен с младостта на духа. По свой начин Форман свързва тленността с посредственото, баналното. И винаги търси онова, което остава от човека като безспорна ценност. Независимо дали това е както в "Полет над кукувиче гнездо" - бягащият от лудницата индиански вожд, въплътяващ свободния човешки дух; дали е грамадното хипарско множество на финала на "Коса", или пък безсмъртната музика на Моцартовия "Реквием" в "Амадеус". Винаги остава нещо.

Цветан С. Тодоров