Измежду първите събития, съпроводили откриването на Салона на изкуствата, беше един интригуващ априори концерт - този на Радиооркестъра с диригент Милен Начев в първа зала на Националния дворец на културата със солисти Калина Кръстева (виолончело) и Рой Тийкър (цигулка). Програмата с трите си концерта беше изпълнителско предизвикателство - с Цигулковия концерт на Сибелиус, Виолончеловия на Елгар и Двойния концерт на Брамс. И двамата музиканти, очарователни млади хора, са възпитаници на Кралската академия за музика в Лондон и могат да се атестират с немалко концертни и конкурсни участия. Затова и очакванията не бяха малки. Рой Тийкър, представен и като ученик на Йехуди Менухин, откри с Концерта на Сибелиус. Заради особеностите на самата музика - нелека като изразителност, заради доброжелателността към изпълнителя, може да се каже, че Тийкър се опита да я представи в съответния мащаб, със съответстващите му емоционални градации. Но очевидно беше, че той не беше с необходимата концентрация, интонационните проблеми не му бяха чужди, изискванията му за качеството на звук не бяха сред приоритетите му, а освен това се поддаде и на други нарушаващи вниманието му фактори и стигна до едно нехайно свирене (дори технически непрецизно). Иначе вероятно Тийкър би могъл да бъде въздействащ, да бъде изпълнител с притегателна сила. След участието му в Двойния Брамсов концерт може да се добави и характеристиката за рязък и на места груб звук.
Творбата на Елгар обърна страницата, внесе не само интимност, топлота и лирика. В нея Калина Кръстева можа да изяви освен задължителните професионални качества, но и да пресъздаде музиката освободено, пластично и непосредствено, с дишащи линии, чувствено и с женско обаяние, но реално общуващо, а не далечно извисено.
А двойното участие в Концерта за цигулка, виолончело и оркестър е вече друг разговор. Че липсваше цялостна концепция, обединяващо и глобално мислене в музиката както на солистите, така и в партията на оркестъра, не беше трудно да се долови. Обичайно се редуваха tutti и solo, съпроводени с наслада от сценичното пребиваване в музиката на Брамс, без да й се отдаде при това нужният респект. "Слушането" роди у мен асоциацията с една карикатура от началото на века, поместена в немската преса по повод назначаването на Густав Малер за директор на Императорския оперен театър във Виена. На нея е изобразен бъдещият директор, който ползва като "възглавница" за сядане бившия директор, при това размахва ръце и вдишва от "тамяна за възхвала", пускан от пресата. Музиката на Брамс, която също влезе във функцията на възглавница, подслони артистичната среща на солистите. Не влагам особена ирония в сравнението, приемам такова иначе приятно музикално участие, особено ако то е, както и беше, в контекста на първомайския празничен ден. Диригентът Милен Начев не се присъедини към настроението на солистите, защото беше достатъчно зает с проблемите на собствения си оркестър и на собственото си "нотоподреждане".

Милена Божикова