Настръхнали мисли

Ако някой стигне до алюзията с прочутите афоризми на Станислав Йежи Лец и неговите невчесани мисли, няма да е случайно: след над 20-дневно масирано захранване с музика, каквато и да е тя, мислите неизбежно настръхват.
Преглед "Нова българска музика" - от 1 до 23 април. Бегла статистика: 4 симфонични концерта, 10 камерни, 2 хорови, 1 фолклорен, 1 детско утро, 1 музикално-сценично представление, 1 филм с музика на български композитор. Зад това изобилие стоят десетки автори и творби.
И тази година се състоя преглед "Нова българска музика" - за първи път в многолетната си история под топло политическо крило. "Прегледът се провежда - гласеше заглавната страница на всяка програма - под патронажа на Стоян Райчевски - председател на Комисията по култура и медиите към 38-то Народно събрание". В какво се изрази покровителството: на пресконференцията преди прегледа г-н Райчевски обясни, че става дума за бъдеща законодателна закрила на българското музикално творчество.
Защото днес за всички е трудно. В това число и за музикантите. Въпреки трудностите обаче композиторите продължават да пишат - не без гордост рапортува пред законодателя проф. Димитър Сагаев. (Той беше едно от най-ярките доказателства за неугасим творчески плам - представи към 4-5 творби и все крупни.)
Докато ден след ден слушах прилежно, си избрах формата на изложение, която Джеръм Джеръм използва в "Празни мисли на един празен човек" - особено подходяща за случаите, когато за нула време трябва да се обобщи колосално количество информация. Формата се състои в телеграфно нахвърляне на събития, мисли и чувства с цел бъдеща подробна разработка, която, естествено, никога не настъпва. И така:
Откриване. Реч на патрона: нуждата от творчество е много силна. В обединена Европа ще влезем с талантите си."
Още бележки по белите полета:
Александър Текелиев - Кантата "Корени" за симфоничен оркестър и народен хор. Професионализъм, майсторско вплитане на интонациите на говора в музиката. Въображение. Жалко, че корените се търсят в сравнително повърхностни историко-етнографски дълбини.
Йоско Йосифов - Концерт за фагот и оркестър. Силна носталгия по епохата на българските китки. Спомен за кинопрегледите, показващи богати урожаи по родните поля и щастливи девойки-берачки. Защо фагот и защо концерт? С какво солиращият инструмент се отделя от почти дублиращия оркестър?
Добри Добрев - Балада за слънцето и луната. Авторът показва неувяхващ усет за бърза ориентация в поетическите стойности (текстовете са на вицепрезидента г-н Тодор Кавалджиев). Жива е масовата песен - възкръснала като феникс от пепелта... и т. н.
До преди няколко години традицията повеляваше след финалния акорд на прегледа да има обзорно-аналитични доклади със съответна статистика по жанрове и видове: брой симфонии, кантати, квартети, дебюти, участници и пр. Статистиката до голяма степен определяше и тенденциите и перспективите, които следваха. Традициите обаче не са това, което бяха, така че статистика няма да има. Просто всичко беше по много. А перспективите са проблем на индивидуалния талант..
Ако се заровим в историята на културата, често тъкмо в периоди на изпитания човечеството бива обхванато от бяс за творчество. Самият брой концерти на "Нова българска музика" буди ако не страх, то поне предпазливост. С чиста съвест обаче мога да кажа, че за разлика от други години, на които се носеха творби с още незасъхнало мастило само и само да прозвучат, тази година професионализмът беше сред нещата за отбелязване. Аз си редях условни графи: голяма музика, талантлива, скучна, анахронична - чисто емоционална преценка, на прима виста, без състезателен характер. За добро или зло още почти в началото на прегледа прозвуча нещо голямо: Български пасион от Иван Спасов - изпълнение на Пазарджишкия симфоничен оркестър, хор "Васил Арнаудов", мъжки хор - вероятно "Кукузел", но в програмата не пишеше нищо - и солисти. (Имам някои възражения по отношение на правия тон, с който музицира хор "Васил Арнаудов". Може би това е модно в някои други географски ширини и за друга музика.) Творбата е изпълнявана през 1994 г. на Софийските музикални седмици. Разтърсваща музика! Музика за пречистване: от голям композитор върху свети текстове и словото на големи българи. Разочарова ме спонтанната реакция на публиката. Такава храмова музика изисква вътрешно самовглъбяване, отглъхване на молитвената тишина в нас. Вместо това - неистови (заслужени!) овации прекършиха реверберациите на вътрешната ни страст.
Подредих си Българския пасион на Иван Спасов в графата на нещата, към които историята ще бъде щедра. По-късно към него, слава Богу, поставих и други творби. Една от тях е темпераментния Концерт за пиано и камерен оркестър на Артин Потурлян - с неговата майсторска игра на тишини и динамики, на епизоди и тембри (браво на солистката - Анаида Акопян - и на камерния ансамбъл "Темпи кончертати" на Веселин Байчев). Имаше и други неща, заради които си струва да се ходи на концерти. Подчертавам - на концерти, не на прегледи. Например заради езическата красота на Триптих за клавиатура от Юлия Ценова - една живописна музика или музикална живопис. Творбата е посветена на Стела Димитрова - изпълнителката й - и на нейния съпруг Николай Майсторов. Покъртителна е Симфония № 1 (Ламенто) на Петър Петров - с нейната звукова красота, с чувството за безнадеждност и примирение; пак на Петър Петров е поредната артистична музикантска закачка - Студия за соло виола. Румен Бальозов ни подхвърля хитроумните листчета от дневник - серията Календар за пиано, в която се оглежда животът на артиста. Кратки, симпатични и забавни са музикално-психологическите портрети за пиано на Виктор Чучков...Връщам се към бележките си по белите полета на програмите: Концерт на Врачанския симфоничен оркестър. Страхотно изпитание на Разпети петък. Трудно може човек да си представи подобни звуци, издавани от музикални инструменти. В тях се губи почти напълно представата за самата творба (Велислав Заимов - Концерт за пиано и оркестър, Юлиян Слабаков - Симфония, Цветан Денев - Вариации, Ивелин Димитров - Елегична гротеска). Все пак: затруднявам се да дефинирам съчетанието на двете понятия в творбата на Ивелин Димитров. Мисля, че музикалното претворяване на езичеството (частите на тази балетна сюита говорят за езичество) не е силната страна на този музикант с изтънчена чувствителност. Изпълнената Рапсодия за пиано от Виктор Чучков в последния ден на прегледа го представи в истинската му сила.
В спомените ми от много по-стари прегледи имаше години с преобладаване на хоровата музика. Тогава бяхме република на самодейността. Сега хоровата песен беше представена сравнително съразмерно в общата маса музика. И тъкмо тук - за кой ли път - ми дойде мисълта за традицията - по-скоро за удобството да се разположиш в някаква т. нар. традиция. Може би само в България съществува понятието "песенник". Малцина разчупват черупката на понятието и се опитват да използват пълноценно и съвременно богатия български хоров апарат. Т. нар. песенници до такава степен са се привързали към добрата стара песенна форма, че вече, без самите те дори да забележат, са започнали да заимстват един друг. В една от песните - "Над стръмната пътека" от Георги Костов - познах една много хубава "Есенна песен" от Тодор Попов, писана преди 30-ина години за хор "Бодра смяна". (И като става дума за музикални спомени, бих нарекла II част на Соната за пиано и цигулка на Божидар Абрашев "Полагане в гроба". Може пък съзнателно да е търсена връзката с Хиндемит, но нали сме си бедни, в програмата няма място за обяснения!) На един от хоровите концерти чух и "Космическите гласове" - много мощно говореше космосът чрез тях, дори берлиозовски оркестър не би имал шанс тук. Дали пък нашите песенници не могат да мислят по-нюансирано? За тях, за космическите гласове, Николай Кауфман е спретнал пореден цикъл Еврейски песни.
Връщам се към темата за творческата плодовитост. Както споменах, Димитър Сагаев беше сред най-изявените в това отношение: Концертино за туба и камерен оркестър с две вокалистки и английски рог (да помага кой както може), II соната за пиано, фрагменти от нова опера - "Самуил" - кой знае защо показани на камерен концерт - вероятно защото още не е готова оркестрацията, а пък авторът е нетърпелив да покаже творческите си идеи, макар и в суров вид и да подчертае работния характер на прегледа. Аз бих избрала сред това обилие само Концерт за пиано и оркестър № 2 - една наистина майсторски написана, увлекателна творба, с чувство за форма и време. Димитър Христов представи три последователни сонати за пиано №№ 9, 10 и 11. Възприех ги като обединени с една обща, натрапчива идея, която преминава през всички тях. Тъкмо в това обединение усетих сонатността. Моите лични предпочитания са към Концерта му за цигулка и оркестър № 3 (много добра солистка, Мария Христова) - същата натрапчива авторова идея, с която той успява - на базата на почти пълна статика - като състояние и техника, да постигне силно драматично внушение.
След този музикален маратон просветват множество заглавия: интересни, въздействащи, заглавия на творби с претенциозни програми (Божидар Абрашев - Симфония "Соларис" - всяка част носи име, което би трябвало да подсказва начина на усещане на музиката), имаше и творби с наистина силно въздействие - много красива например бе пиесата "Съновидение" за флейта, цигулка, виолончело и пиано на Атанас Атанасов. други произведения бяха свързани с традиционни музикални форми - прелюдии, фуги, сонати, триа и пр. (Добре е, че някои композитори вече показват значителни успехи в усвояване на тези форми - Атанас Косев например.)
Имаше и драма пер музика и музика пер драма.
"Тримата близнаци" - музикална комедия от Георги Костов по либрето на Панчо Панчев (не е първо представяне). Смята се, че е за деца. Историята за хубавата мома, за която се състезават трима близнаци. Момата е затруднена, но накрая сърцето й подсказва верния отговор. Митологичният мотив за състезанието е прастар и много красив. Георги Костов го предпочита в битова светлина. Право на твореца е да си избере начина на трактовка, митологията пък въобще няма авторски права. Само че ние си имаме вече неувяхващи класически примери за битова комедия: "Българи от старо време" на Каравелов/Карастоянов. И битовото при нито един от двамата не звучи дебелашки.
Бележки от белите полета: Духовен концерт на Великден. Звучат песни, наградени на конкурса "Нека бъдем по-добри". Музика, излъчваща доброта. Хората имат нужда от нея и я харесват. Защо обаче ме смущава "преглеждането" на тази музика на чисто светско мероприятие?
...и още много други неща имам да разказвам за този преглед! За малко да пропусна соловите песни:
Лазар Николов - "Огромни утринни звезди" и "Реквием по Жан Кокто": "инструменталният" композитор Лазар Николов винаги е безкрайно интересен и вълнуващ, когато посегне към човешкия глас. Той е от малцината, за които гласът е равноправен музикален компонент, без да се нуждае от специално закътване в инструменталния съпровод.
Юлиян Слабаков - първите солови песни, които прозвучаха на този преглед и показаха, че днешната българска солова песен може да заеме съвършено логично място в програмите на камерните певци - ако си отгледаме такива. Любомир Денев - едно прелестно-мечтателно отношение към красотата, цветето, Вазовото слово: какво по-интимно и съкровено предаване на вътрешното състояние от унеса на джазовата импровизация! Димитър Петков - Триптих - ромолящ съпровод, удвояване на гласа с пианото - заедно с хоровите песни от различни автори, изпълнени от девическия състав "Ангелогласни" поставям триптиха в графата си "Песни край лагерния огън".
И така - след 3-седмично тичане от зала в зала мога да кажа, че имаше какво да се чуе и се чу. Само че кой има полза от това? Композиторите: за някои това е възможност да си слушат творенията - вероятно за първи и последен път. Може би няма да е така, ако за всеки жанр, тип музика и пр. се намери подходяща форма на представяне. Понеже част от българските композитори показват упорита привързаност към колективната форма на изява, биха могли да се ориентират към някои по-кратки, но затова пък по-лесно възприемаеми форми. Разбира се, голяма част от творците ни тачат този преглед, наричайки го работен - смята се, че на него си чуват творбите, за да ги поправят да следващия път (дали могат да се преброят на пръсти т. нар. следващи пъти?) Аз, публиката, настоявам, че тази работна форма е подходяща за рубриката "Над какво работят българските композитори", която може да бъде редовно поддържана в залата на Съюза на българските композитори или на друго подходящо място. А на концерт се ходи като на концерт и вероятно е така по цял свят.
И все пак - кой има нужда от този музикален маратон, на който имаше и много хубави творби? Неколцина софиянци - при това главно специалисти, защото кой редови музикален любител може да задели 20-ина последователни дни, за да ходи всяка вечер на концерт? Прегледът се смята и за работен, но и за представителен за българската музика форум - но аз не видях тълпите наши и чужди продуценти, които с пълни шепи купуват музика. В минали години идваха - главно от "братските" съюзи - купчини делегации, но и това довеждаше в общи линии само до взаимни реципрочни изпълнения на музика от съответните композиторски върхушки.
И така - година след година, един затворен кръг от самозадоволяващи се музиканти и писачи на музика. И брадатият виц от десетилетия, че българската музика нито е нова, нито е съвременна, нито е музика. Което не е вярно. Само че кой и как да я чуе?

Наталия Илиева