Съдбата на Златю Бояджиев
пост мортем

Преобърнатото ни време не подмина и изкуството. Нещо повече - вече осем години го употребява според бързо наложените "нови" критерии.
Първият "бум" на пазарната активност бе около 1991-1992 година. Банки, застрахователни дружества, сарафски къщи, посреднически фирми и пр. започнаха да изграждат лични и корпоративни колекции с настървение, непознато в следосвобожденската ни история. Хитри художници, скулптори, изкуствоведи и други хора, които покойният Атанас Яранов наричаше "парашутисти - нищоправисти (или всичкоправисти)", се самообявиха за експерти и понатрупаха доста пари от посредническа и "експертна" дейност. А работодателите им станаха собственици на гигантски за българските мащаби колекции, заключени в сейфове и банкови касетки.
Но истински пазар на изкуството не се създаде!
Той не съществува и днес, въпреки отделни опити за неговото структуриране и въпреки някои половинчати законови разпоредби. Хаосът е толкова голям, че и в държавните - в това число и националните! - институти по индукция се настани онзи модел, който руснаците наричат "разгилдяйство" (това на български език ще рече "безстопанственост").
Неизкушените в общуването с културата "нови герои", чиито опознавателен знак е не само дебелият врат, но и мракът в очите, заложиха върху придобиването и хербаризирането на количество известни имена. Но тяхното невежество се оказа катализатор на редица интересни процеси, в дъното на които откриваме все същите "парашутисти-нищоправисти". За целта те се възползваха от митологичните нагласи на примитивния българин. И в съдружие с първосигналните медии започнаха да налагат в публичното пространство своите приоритети. Бавно, но последователно се затвърди митът за високата пазарна цена на художници като Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и др. Манипулацията не бе случайна, защото при отсъствието на реален художествен пазар, на артдилъри и професионално структурирани тръжни къщи; при липсата на художествена критика в почти целия печат; при многообразието на постмодерни предложения деликатната, но често пъти много голяма разлика между реална и пазарна цена изчезва. Така много банки (БНБ, Първа частна, банка "Моллов", банка "Славяни", холдинг "България" и др.) станаха собственици на скъпо струващи, но неравностойни като художествено качество колекции. В редките и щастливи случаи, когато се купуваше "на едро" някоя добре стопанисвана сбирка (като по-голямата част на сбирката на Съюза на писателите, продадена на Валентин Моллов от Николай Хайтов), каратите на банковото притежание се повишаваха. Но в повседневната практика подобни примери са изключение.
Не мина много време и се чу за голямо количество фалшификати, главно сред произведенията на художници, чиито стил и технология са по-лесни за наподобяване. По разкази на очевидци, реставратори и неангажирани с групировките изкуствоведи, става дума за третия от всички видове фалшификати: платна със сюжети "а ла" и използване на специфични за конкретния художник технически похвати. Останалите два типа - копията и репликите на известни картини - все още не са актуални на черния пазар, може би затова, че са по-лесни за идентифициране. Най-потърпевши от това пиратство, незабелязано от международните професионални и контролни структури поради българското отсъствие (!) от световните пазари, станаха Златю Бояджиев и Димитър Казаков-Нерон. Заговори се дори за пиратски ателиета, специализирани в наподобяването на тези художници: в Пловдив за Златю Бояджиев, в Пазарджик за Нерон.
В същото време в Закона за паметниците на културата и музеите съществува точка 11 (допълнения през 1980, 1989, 1990, 1995 г.), която задължава всички собственици на художествени колекции - частни лица или фирми и предприятия - да ги регистрират в Националната художествена галерия и да получат сертификат за оригиналност на картините. Никой, абсолютно никой, дори Боян Радев, не е сторил това до ден днешен! Знайно е защо!
На така очертания фон в началото на март избухна информационна бомба - ловешката корпорация "Литекс" показва в столичната галерия "Райко Алексиев" 32 платна от своята колекция картини на Златю Бояджиев. Очевидно бе, че бившият борец Гриша Ганчев напира да легитимира публично своето притежание, което освен обществен престиж ще му донесе и други, по-дългосрочни дивиденти. Практиката не бе нова за художествения живот от последните години. Преди Гриша Ганчев банка "Славяни" (Агафонов) бе подредила притежанието си от църковна утвар, антични статуетки, нумизматична сбирка, икони и т.н. в Националния исторически музей. Поощрен от факта, и Димитър Иванов, тогава все още вицепрезидент на Мултигруп, нареди своите съкровища в НИМ. Преди тях и покойният Окан показа на софиянци еклектичния си вкус. Имаше и други. Но директорът на НИМ се оказа по-съобразителен от другите свои колеги и поне описа колекциите, а Иванов ги издаде в книжка. Така остана следа от тези колекции, която винаги може да изведе когото трябва към обиталищата им, независимо че и те не са регистрирани по ЗПКМ, т. 11.
Случаят с "Литекс" е друг.
Очевидно много богатият Гриша Ганчев (дай Бог всекиму такова богатство!) се бе постарал да придаде колкото се може по-голяма тържественост и авторитет на изложбата. За целта като консултант привлечен Светлин Русев. За медиен експерт, който да се погрижи за шумното разгласяване на "събитието на годината" и да наложи едностранната му оценка, бе ангажиран изявеният демиург Кеворк Кеворкян. А светската многотия на откриването трябваше да придаде невиждан блясък на изложбата. Което и стана.
Оттук нататък започва криминалният сюжет.
Според това кой и колко е ангажиран с парите на "Литекс", с предаването "Всяка неделя" или със спомените за Златю Бояджиев, различни хора откриха в изложбата между две и осем фалшиви картини. Ментета, както им казват в съвременния вестникарски жаргон. Проследявайки пътя на част от тези картини, човек безпрепятствено установява, че доста от тях са купени от Боян Радев, други са от колекцията на покойния Атанас Божков, трети - от Иван Радев и т.н. Дори пазарните цени на някои от 32-те изложени платна не останаха тайна за онези, които наистина се интересуват като как така една четвърт от изложените платна могат да са менте. Допълнителни посещения на изложбата (10-24 март) позволиха да се вземат компетентни мнения от различни художници, реставратори, изкуствоведи и дори близки на Златю Бояджиев.
Ето две от тях, които оставяме анонимни поради поетия от тях ангажимент, скрепен с договор, да не разгласяват фирмени тайни.
Изкуствовед, завършил в чужбина: "Имах възможност да се запозная с техниката, но не и с технологията на картините, изложени на "Раковски" 125. Според мен фалшивите картини са между 2 и 4, но най-категоричен съм за "Златю Бояджиев и Павлето". Тази картина е реплика на известното платно на Стоян Венев "Автопортрет с Владимир Димитров-Майстора" (1973), но е правена от слаб художник. Фигурите не са стъпили здраво, което издава аматьора. Вторият план, както и при другите съмнителни картини, е небрежен и ескизен, а е известно вниманието на Златю Бояджиев точно към него - той го насища с огромен брой детайли, фигури и пр., което заставя окото да търси и да открива. В споменатите картини са наподобени само мазките на четката, но колоритът е съвършено небрежен, случайно нахвърлян и дори обиден за такъв живописец като Златю Бояджиев. Смущават ме и многото неподписани платна, което не е типично за големия ни майстор. При внимателно изследване на технологията сигурно ще открием и други недостатъци, които категорично да разграничат оригиналите от фалшификатите. Смущава ме и друго - пълното мълчание както на колегите ми изкуствоведи, така и на близките и роднините на художника. В крайна сметка те са най-засегнати и тяхната дума трябва да бъде меродавна и решаваща..."
Художник-реставратор, завършил в чужбина: "Аз се съмнявам в поне 4-6, та дори и повече картини. Най-голямо впечатление ми направи присъствието на голям брой произведения, датирани между 1974 и 1976 година, т. е. преди смъртта на Златю Бояджиев. Сред тях са и много от неподписаните, а е известно, че художникът има много малко такива платна. Пък и всяка графоложка експертиза може да докаже дали подписът е оригинален, или е фалшив. Защото Златю изписваше името си с лявата, несигурна ръка, а това променя много от характеристиките на подписа - наклон на буквите, разстояния между тях, категоричност на щриха и т. н. За съжаление българските изкуствоведи са неподготвени за изследване на техниката и технологията, а това ги прави безпомощни пред подобни "загадки". Аз лично бих могъл да спомена цяла поредица от технически подробности, които са нетипични за Златю Бояджиев и следователно са дело на небрежен фалшификатор - и в колорита, и в съотнасянето на багрите, и в композицията. Но не ми се иска по този начин да предупреждавам фалшификаторите, да ги правя по-предпазливи. Ще спомена само, че през април се появи и лакирано платно на Златю Бояджиев, а той никога не е лакирал картините си. Проблемът за ментетата е обществен, но в крайна сметка отговорността носят живите наследници. И художествената критика, разбира се, която предстои да се сблъсква с все повече чисто професионални проблеми и трябва да е готова за това. Инак точно тя, под формата на експерти, дилъри, съветници и пр., ще бъде най-виновна за голямото количество фалшификати в личните или корпоративни колекции..."
От всичко това излиза, че някой много майсторски е излъгал Гриша Ганчев, което, впрочем не е никак трудно. Видима беше огромната разлика в качеството между изложбата от картини на Златю Бояджиев (собственост на Боян Радев) в Софийската градска художествена галерия преди четири години и експозицията от притежания на "Литекс". Като помним и публичното легитимиране на сбирката от икони, което Боян Радев направи в началото на 1997 година в НИМ и което е много далеч от онези 30-ина икони-шедьоври, които той не показва публично, можем да заключим: Боян Радев продава само ненужното му, което е и малоценно.
Митологията "Литекс" и неговата сбирка от картини на Златю Бояджиев бе дооформена от Кеворк Кеворкян по Националната телевизия (!). Освен луксозния каталог, издаден от неговата фирма "Зодиак-Всяка неделя", в предаването си Кеворкян многократно се постара да затвърди оценката "културно събитие на годината", което е обяснимо - г-н Кеворкян пие от соковете "Куин", а сокочерпец и рекламодател е същият този Гриша Ганчев. По-лошото е, че всички хора - художници, кинорежисьори, роднини и т.н. - изказали публично мнение за изложбата, премълчаха за присъствието на фалшификати - независимо дали са два или осем. Всички те се плъзнаха по повърхността на събитието, разказаха спомени за художника, или направиха оценка на творчеството му "ил абстракто". И не се разтревожиха от същността на проблема - появилите се и множащи се фалшификати, главно на Златю Бояджиев от втория му период, ще девалвират творчеството му само след едно-две десетилетия. Защото картините ще се окажат много повече от тези, които той е нарисувал. А между създаденото от него много малко са неподписаните платна. (Преди няколко седмици се появи още едно такова "произведение", подарено от банкера Венцислав Йосифов на негов колега.)
В по-обща рамка проблемът се задълбочава и от това, че в "държавното стопанство" съществува същият хаос. Достатъчно е да споменем за вече изчезналите платна от т.нар. индийска изложба на Златю Бояджиев, която в края на 70-те години се връща у нас силно повредена. Предоставена е за реставрация на НХГ и... вече я няма. При това, забележете, картините са частна собственост и следва да бъдат притежание на наследниците на художника! Впрочем координатите на една от тях са известни - тя се нарича "Нощем на паша" (1960) и е окачена в кабинета на... президента Петър Стоянов!
Накрая ще трябва да отворим дума и за пари.
По най-обща оценка, базирана на продажната цена на някои от по-малките платна, собственост на "Литекс", колекцията "Златю Бояджиев" струва на Гриша Ганчев около 1 милион долара. Тази цифра, която може и да се оспори, но е близка до реалната, всъщност е и ключът към повдигнатия проблем. Многото пари не миришат. Те съблазняват и рушат всякакви бариери - морално-етични, професионални, граждански и т.н. При мъчителните опити за структуриране на пазар на изкуството, при забранителния списък от над 100 имена на покойни художници, чиито произведения не могат да се изнасят зад граница, при подозрителното мълчание по въпроса на всички национални институти и Министерството на културата, при пълното пренебрежение към съществуващите законови разпоредби, колкото и несъвършени да са те, спекулантите могат и с бомби да ловят риба. Взривовете не чува никой! Било поради незнание, подценяване, незаинтересованост, било поради дребни и по-едри лични сметки. Загрижеността на министерството, стъкмена в злополучния проектозакон за закрила (!) на културата, мълчи по този въпрос. А Законът за авторските и сродните му права засега е обсебил вниманието ни само в онзи раздел, който засяга индустрията. И пак обект на публично разискване и много силен натиск отвън са не правата на авторите, а продуцентските и издателските права. Останалото е мълчание.
Така щрихираните проблеми обричат българската пластична култура на отдалечаване от световния обем и международните пазари. И в същото време развързват ръцете на всички спекуланти, които много ловко използват изкуството за укриване на доходи, получаване на банкови кредити и дори за пране на пари.
Впрочем в момента цял кошер от усърдни посредници - издирвачи и събирачи - търсят за продан картини от Цанко Лавренов. Липсата на пазарлък и охотното предлагане на големи суми подсказва, че в тъмното се крие един или няколко солидни купувачи. Нали е данъкосъбирателно време.

Владимир Гаджев

П. П
. По мнението на някои добри познавачи на "подземния" пазар на произведения на изкуството следващият "хит" ще бъдат картините на Бенчо Обрешков. Най-голяма сбирка от негови работи има Боян Радев.
|