Алисите и техният свят

Залата беше населена с Алиси и момчета от разни възрасти. Всички в движение. На кои подскачаха ръцете и коленете, кои потропваха с маратонки и лачени чепици, кои възкликваха "Гората", "Заека!", "Маймунката" (но така и не успяха да я идентифицират с "Най-прекрасния Червен котарак", което не попречи, толкова им хареса Ясен Вълчанов, разбира се...).
Дали децата разбираха, че Алиса става ту малка - ту голяма само от съпоставката й с плъзгащи се кубове, различно големи? Не съм убедена. Но съм убедена, че идеята е превъзходна за такъв автор като Луис Карол и такъв условен спектакъл като тази столична "Алиса в страната на чудесата". Дали не беше прекалено сиромашко сценичното осветление и багрите му - единствена в случай възможност за намеса на приказното в Алиса в неговия чист, не абсурден вид? Прекалено сиромашко е. Едва ли е въпрос на пари. Дали маските-шапки се оказаха достатъчни децата да разберат кое е Риба, кое Шапкар, кое Катерица-сънла, кое Мишка, кое Пеликан, Грифон, Карта и прочие? Надали. Но пък точно в техните пластични характеристики в сценичното общуване помежду им (как ведро, как освободено е постигнато това общуване между човек и животни, с един пластичен език, който като че ли целият е изтъкан от асоциации с източна религия и философия, с хуманизъм, надхвърлящ европейските разбирания за него. И това е чудесно! И е детско до немай-къде. И проправя път към всевъзможните тъй интригуващи децата светове на извънземни, но без насилието, грозотата, грубостта). В тези пластични характеристики-общуване всъщност проличаха най-привлекателните черти от хореографската фантазия на Боряна Сечанова. Особено когато съвпадаха с успешни попадения и на художника Сотир Гелев: образи като Херцогинята, Гъсеницата, Костенурката, Папагала, на места и Алиса с нейната плитка-мачта. При това сливане на изразността на създателите - музиканти, хореограф, художник - идваха и миговете на пиршество и те безпогрешно се усещаха от Алисите долу, които едва сдържаха удоволствието си.
Определението "модерна предкласика", изречено за музиката от един от авторите музиканти, Петър Радевски (другият е Кирил Илиевски), удря направо в десетката днес. Толкова е примамливо, че се побоях от спекула с него. Оказа се точно, само дето му липсваше и едно трето, "джазова импровизация". А то е основно в спектакъла, създадено на опората на пловдивските "Бели, зелени, червени", свирили на част от записа. Няма го и едно четвърто определение, "южни ритми" - виж, то прозвуча на места малко спекулативно, необосновано от събитията и въображението за тях. Но при добра воля и двете допълнения биха могли да се вместят в "модерното"...
В джазовата импровизация избухна истинската стихия на Сечанова, способността й да съчетава различни пластове и състояния едновременно, да им се наслаждава, да строи своеобразен цветист полифоничен стил със своите танцьори, колкото и на брой да са в даден миг. Находчиво авторите са намерили и връзката между джаза и предкласичното с неговите сигнални фанфари и дворцов етикет - връзка, задвижвана най-често от устремите на Херцогинята и нейната вълшебна шапка - един образ, впрочем, откроен като актьорско и танцувално присъствие и от Диляна Никифорова.
Самата творба като музика и либрето се побира в две думички, и двете чуждици: дивертисмент и илюстративно. И на двете бих отнела отрицателния знак. На първото той бе прикачен в годините на драмбалета; второто и днес го лепят чайковисти и брамсианци, поклонници на голямата форма със и без сюжет, но върху непременната формула завръзка-кулминация-развръзка. Дали пък не се завръщаме към музиката-повод за нечие "па", музика, създавана без претенции, понякога и без качества да звучи самостоятелно? Към Минкус и Дриго, към антракта между лирична трагедия или героичен апотеоз? Дали, уморен от разказа и от безсюжетието, съвременният танцов театър не започва да търси най-прякото, най-разбираемото: разни случки-дивертисмент, нанизани на тънката нишка на един или два блуждаещи между тях образи?
Спектакълът "Алиса" очевидно залага на третото, наниз от танцови случки тук-там, опирани върху Луис Карол и неговата "Алиса в страната на чудесата". Залата го прие с интерес, без съпротива, може би с малко досада от някои дължини-опашки на отделните епизоди: тъкмо Алиса политне да си ходи и пак се върне, и пак си тръгне, и пак се върне. Инак това "трето" си е действителен път, естетическа посока за съвременния театър. Извисява се дори в такива емблематични за духа ни явления като "Фантасмагории" на Теди Москов с неговите случки-дивертисмент, които буквално те задавят с гняв и ирония, но и с доброта и състрадание.
Новата премиера на Националния балет е с ново мислене за танцов театър и основният мислител в него е Боряна Сечанова, хореографът му. Който е бил на предишната балетна премиера "... градуса по Фаренхайт", трудно би се избавил от усещането, че късметът се е паднал на "Алиса". Една максимално изгребана от хореографа музикална тъкан и един елементарен, вехтичък като средства спектакъл върху богатата и благородна партитура на Георги Минчев. Но както едно време ни слагаха печат в бележниците "Не е последно", така остава и надеждата за Минчев-Бредбъри. Нотите ги има, дори на запис.
Във всеки случай и двата последни хода на Националния балет сочат нелицемерен стремеж към обнова, към друг театър, а и към търсене на своето, българското - и като творба, и като решение, достойни за чудесния състав на театъра.

Розалия Бикс