Лазар Николов - някогашният съзаклятник

Творби на Лазар Николов прозвучаха на концерт на Софийската филхармония на 30 април.
Все си мисля, че всъщност Лазар Николов би трябвало да се чувства творчески щастлив като композитор. Не по отношение на частните моменти в творческата съдба, а по отношение на глобалните неща. На нещата, които човек даром получава като качества, които времето не може да заличи, които обстоятелствата не могат да отнемат, които хората наоколо нямат мощта да скрият. Както и от тегобите на времето никой творец не е можел да избяга.
Колкото и доскоро да изглеждаше низвергнат, Лазар Николов всъщност би трябвало да е щастлив. Защото в една национална, а и европейска култура, името му носи творческа гаранция. Защото негови изпълнители стават едни от най-изявените музиканти.
Лазар Николов винаги се е откроявал и е устоявал. Като в стария и много весел анимационен филм на Тодор Динов "Маргаритката", в който цветето прегазвано, отрязвано, винаги е възкръсвало.
А че много от творбите му са трудни и неразбираеми за масовия слушател, е неразрешим проблем, един от рисковете на самотния творец.
Повод за някои от тези мисли е и последният за този сезон, третият концерт от цикъла с българска музика на Софийската филхармония. Под диригентството на Емил Табаков и със солист Джефри Дийн Филхармонията изпълни три негови етапни произведения: Концерта му за струнен оркестър (1949), който може би е най-свирената му творба; Концертиното за виолончело и оркестър (1973) и Четвъртата му симфония (1984). Това само по себе си е естествено признание. Но така е било и навремето. Милчо Левиев например си спомня за главните "съзаклятници", както са наричали през 50-те и 60-те години Константин Илиев и Лазар Николов, за "българските Прокофиев и Шостакович по времето и след ждановските издевателства". А Константин Илиев е най-точен в сравнението си: "Тази музика показа изведнъж творческата физиономия на Лазар Николов, незасенчена от каквито и да е външни влияния - един лирик, чиято деликатност прави много произведения около себе си едва ли не цинични с непохватната си откровеност да разкриват неособено интересните за всекиго лични преживявания на автора".
Музиката на Лазар Николов не е преставала да звучи. Защото тя преди всичко е спечелила своите изпълнители. Днес можем да кажем, че се е превърнала вече в класика. А това е достатъчно условие за творческо щастие, нали?

Милена Божикова