Св. св. Кирил и Методий:
Орденът

Време е България да започне да мисли за изграждането на своята национална наградна система.
Сега такъв градеж няма. Огромната сграда с безброй пристройки на живковската наградна система беше съборена до основи. Остана да действа едно малко странично крило (три ордена). Не беше създадено нищо, нищо, нищо ново. И много добре, че точно така стана.
Днешната наградна система на българската държава се свежда до неразрушените остатъци от Указ 1094 от 1974 г. След многобройни преправки той продължава да носи родилните си белези и недомисленото си име: "Указ за духовно стимулиране в Република България".
След 1989 г. естествено бяха премахнати многобройните ордени, медали, почетни звания, държавни награди, които носеха духа и образа на комунистическата идеология. Останаха само три ордена: "Стара планина", "Мадарски конник" и "Орден на розата".
Защо останаха? Защото не съдържат отявлени образи и идеологеми на тогавашния режим. Те са създадени през 1966 г. специално за да бъдат връчвани само "на чужди граждани". И следователно не съдържат обичайните съставки на комунистическата символика, а са идейно и образно безлични, обезкостени. Тъкмо тази безхарактерност ги спаси от премахване след Промяната.
И днес основното предназначение по статут и за трите ордена е да бъдат давани на чужди граждани.
"Орденът на розата" е само за жени чужденки... "за укрепване на мира и дружбата между народите и значителен принос в социалния прогрес". Демодиран замисъл, слаб художествен образ. Орденът практически не функционира.
Слаби признаци на живот дава и "Мадарски конник". Предвиден само за чужденци и главно за дипломати. Благозвучно название. Неубедително художествено решение. Казионен статут.
Единственият реално действащ и значещ орден в днешна България и единствената държавна награда за български граждани е орден "Стара планина". Това благодарение на добавка към неговия статут, направена в 1994 г. Дотогава той също се е давал само на чужди граждани, а между 1991 и 1994 г. на българи не е било възможно да се даде никаква българска държавна награда.
Напоследък направи впечатление, че президентът прекали с даването на висшия български държавен орден по всякакви поводи. Обяснението е, че той просто няма друга възможност.
Съгласно Конституцията (чл. 84, т. 14) само Народното събрание има правото да учредява ордени и медали. Засега то не се възползва от това свое право. И много добре прави.
Днешна България е една много посредствена и бездуховна общност и тя трудно ще роди нещо, което да не е посредствено и бездуховно. Колкото и да е смешна и абсурдна днешната ситуация с националната наградна система - тя е най-добрата. Трите ордена от 1966 г. са тромави патерици, които трябва да бъдат захвърлени. Но не преди да е преминала болестта. Трябва да бързаме много, много бавно.
Държавната наградна система е дело от изключителна важност. Тя утвърждава и възпроизвежда ценностите. Тя възпитава. Тя впряга на работа целия свой престиж, за да подкрепи обществените добродетели. Да въздигне примерите.
Тя не се създава толкова за самите наградени, а стократно повече за обществото като цяло. Истинските личности - носителите на добродетелта - нямат нужда от наградите. Те вече са възнаградени от самите си дела и от Божия глас на съвестта им. Но вътре във всеки от нас живее, макар и скришом, по един добротворец. Именно той е истинският адресат и получател на същинската награда, когато някъде възнаградят носител на добродетелта. В милионите сърца добродетелта се чувства лично възнаградена и ликува.
Всички се оплакват, че държавата абдикира от своята длъжност да наказва престъпниците. Добре. Но сети ли се някой, че тя абдикира от не по-малко важната си длъжност - да възнаграждава.
Гражданската инициатива и самодейността в никакъв случай не могат да запълнят тази липса. Досегашният умствен продукт в това отношение у нас е по-скоро пошъл. Това са в повечето случаи все вариации на наградите "Оскар", които с невдъхновена ирония ("Аскеер" и пр.) уморено преповтарят все същата схема.
Не. Частната наградна система не запълва празнината. Не създава примери, които биха могли да "прераснат". Ниска е.
Не по-добър източник е наградният строй от периода 1878-1944 г. На пръв поглед е изкусително лесно просто да се върнем към тази част от традицията и с леки промени - както стана с герба - да вкараме в употреба предишните ордени, медали и пр. наградни практики.
Една от най-големите и най-невидимите злини на комунистическия режим след 1944 г. е, че със своята бездуховност и посредственост той пречи да видим бездуховността и посредствеността на режима преди 1944 г. Цялата история на Третата българска държава е история на посредствеността - което личи най-вече в архитектурата, изобразителното изкуство, националната символика, химните, политическия живот, модата, вкусовете, обществената митология. Те са изцяло в лоното на плагиата. Независимо дали става дума за сецесион, рап, "Шуми Марица", Партийния дом, националния девиз, комсомола, старите шлагери или дрогирането.
Орденната система от времето 1878-1944 г. е просмукана от парвенющина, посредственост, плагиатство и неразбиране на същинския български дух. И като замисъл, и като художествен стил тя е дело на посредствени чужденци, чужда на изконната ни традиция. Ниска е.
Съвременна България с нищо не е по-висока от тогавашната. Дори напротив. Но тъкмо затова тя не бива в никакъв случай да се залъгва с фалшивите стойности на последните 120 години. А е длъжна да извади от недрата си само истинските стойности - и нищо друго.
Слава Богу, в нашето наследство има най-висши и най-истински стойности. И личности, които ги въплъщават. Само трябва да се освободим от илюзията, че те са мъртви. Защото тази илюзия ги убива. И да им дадем живот, като ги вкараме в нашия живот.
Националният награден строй е един от начините камбанният звън на тези личности да отеква по-силно в ежедневието ни. И никак не е трудно да се види кои са тези наистина извисени люде. Защото Божиите знаци и вековното народно преклонение отдавна са свършили основната работа по указването на този сонм.
Това е сонмът на светците. Онези, които положиха душата си за ближния си, които извършиха всички основополагащи дела, благодарение на които ние сме това, което сме.
Но съвременният българин е в повечето случаи плитък. Той трудно общува със съкровеното в себе си. Не умее да общува с Бог. Не усеща небесния меч на светостта. Не му достигат широта и въображение, за да изтръпне пред исполинския ръст на духовните князе.
Затова една истинска и цялостна наградна система, изградена върху висшите духовни ценности, ще му бъде първоначално много трудна за възприемане. А и няма кой да я изгради, поне засега.
Много по-добре ще бъде да започнем от нещо, което е ясно, безспорно и разбираемо за всички: създаването на орден "Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий" като висше отличие на българската държава.
Орден със същото название е бил учреден на 22 септември (ст. ст.) 1908 г. при обявяването на Независимостта. Тази инициатива прави чест на цар Фердинанд. Макар всеизвестният му егоцентризъм и орденомания да провалят конкретния образ на ордена: малтийски кръст за звездата, бурбонски лилии, личен вензел, портокалов цвят и пр. съставки, чужди на солунските братя.
Чест прави на българския комунистически режим, че запазва в наградната си система орден "Кирил и Методий". Макар че на свой ред го присвоява и вкарва в една атеизирана сталинистка стилистика.
Как ще изглежда бъдещият орден? Още е рано да се каже. И ще бъде непростимо глупаво да се разбързаме да правим проекти примерно за 90-годишнината от учредяването му. Със сигурност сега никой не е достоен да реши тази задача, а недостойните в никакъв случай не трябва да се захващат за нея. България не може да понесе повече посредственост. Светите Кирил и Методий не може да бъдат проигравани на ниското равнище. Те са нашите Пътеводители към Високото и трябва наистина да им дадем възможност да ни поведат пак натам.
Онези, които осмислят истинския обхват на чисто художествената задача - създаване образ на ордена на Равноапостолите - добре знаят, че само за да се подготви (пречисти) за тази работа, на човек му е нужна поне една година. Тъй че ако някой тръгне отсега да живее с това самоназначение, не по-рано от догодина по това време ще бъде готов да започне същинската работа.
Отсега са сигурни обаче някои основни положения. Всички значими съставки в образа на Кирило-Методиевия орден трябва задължително да произхождат пряко от самите Солунски братя. От самата същност на тяхното дело.
Сигурен знак за правилно поставено задание и пълноценно решение на задачата е единствеността на решенията. До такава степен, че още със самото поставяне на въпроса да се ражда и неговият единствен концептуален или художествен отговор. Въпросът и отговорът да са тъждествени.
Например въпросът: какъв да бъде девизът на този орден? Ясно е, че девизът на ордена от 1908 г. Ex oriente lux - не е вярното решение, макар и хубав сам по себе си. Решението не подлежи нито на "откриване", нито дори на "търсене" - то просто ни е дадено от самия Св. Кирил чрез неговия житиеписец: "Искони бе слово", или в съвременен български изказ: В начало бе словото. Този "отговор" идва едновременно с въпроса или дори преди него.
Пак и пак, както през IX век и после през XIX век Светите Кирил и Методий могат да поведат българите към просвета и прогледа. И нека всичко, което правим занапред в тяхно име, да бъде наистина високовдъхновено. Орденът на тяхното име да стане крайъгълният камък на българската национална наградна нареда. Която да изградим в самото начало на третото хилядолетие.
С осъществяването на първата стъпка ще ни стане съвсем ясна следващата, после следващата още по-лесно. Защото вече ще е сложено началото на един непорочен кръг.
Има някаква особена и тайнствена благословия в това, че днешна България няма наградна система. Съществуващите безлични и празни орденоподобия от предишната България ни идват на помощ, за да видим по-ясно, че се намираме в нулевата точка. За да чуем тишината. И да бъдем истински свободни.
Свободни от инерцията. Изчистени от нейния сив клей - и отворени към Голямата Традиция. И тогава - тогава ще започне едно истинско творчество. И когато мислим за награди, за ордени, за звания, ще създаваме съвсем други, съвсем други неща, а не досегашните знаци на тщеславието и суетата. И тук не е необходимо да ходим да просим благословия през девет планини и морета. Не е необходимо да "наваксваме" и да отговаряме на нечии критерии.
Достатъчно е да бъдем себе си. И още по-себе си. И най-себе си.

Георги