Бележки
на една уморена
председателка

Нещо като протокол. На 22 април 1998 г. се състоя годишното събрание на ПЕН-центъра. Присъстваха:
Ани Илков, Блага Димитрова, Богдан Богданов, Вера Ганчева, Виктор Барух, Вътю Раковски, Богдана Зидарова, Богомил Нонев, Георги Константинов, Георги Струмски, Лиана Даскалова, Леда Милева, Любен Дилов, аз - Невена Стефанова, Петър Караангов и Симеон Хаджикосев. Накрая, едва измъкнал се от академичен съвет, дойде и Александър Шурбанов.
Отсъстваха:
Александър Кьосев (командировка в Лондон), Алек Попов (дипломат в Лондон!), Александър Фол (на честване на Велизар Велков), Атанас Наковски (неуведомен), Валентина Радинска (поетически причини), Валери Петров (78-ми рожден ден), Вера Мутафчиева (високомерие?!), Георги Величков (високомерие?!), Георги Данаилов (среща с министърката на културата), Ивайло Знеполски (в чужбина), Йордан Радичков (?!), Кирил Топалов (бъдещ посланик), Константин Илиев (конференция в чужбина), Лиляна Стефанова (?!), Любен Станев (?!), Любомир Левчев (навярно в чужбина), Никола Инджов (предвожда Южната пролет), Станка Пенчева (неясно). Отказали са се от членство Николай Хайтов, Тончо Жечев, Атанас Натев, Нино Николов, Драгомир Петров, Борис Христов... (Лада Галина е на гурбет в САЩ, носят се слухове, че Илинда Маркова е в Нова Зеландия)...Имаше ли, нямаше ли кворум -не беше ясно. Богдан Богданов бе избран за председател на събранието. Невена Стефанова отново заяви желанието си да бъде освободена от ръководството, но бе предложено да остане за "приемственост". При тайния избор на ново ръководство Вътю Раковски получи пълно болшинство, Александър Шурбанов - три гласа против, Богдана Зидарова - два, Невена Стефанова - пет, Симеон Хаджикосев - осем, Александър Кьосев отпадна. При конкретните предложения за нов председател Невена Стефанова предложи Шурбанов, като изтъкна защо би бил във всяко отношение най-подходящият. Леда Милева и Георги Струмски издигнаха кандидатурата на Хаджикосев. Той не възрази. Невена Стефанова сподели, че от съвместната им работа има впечатления за инертност, мудност, липса на инициативи. От същата инертност се бил оплаквал и предишният председател Богомил Нонев (той отрече!).
Проведе се второ тайно гласуване (пак в шапката на Караангов!). Шурбанов и Хаджикосев получиха по равен брой гласове. Следва ново общо събрание, ново гласуване за избор на председател. Колегите се разбягаха - едни да гледат мач, други - от неудобството да се гледат.
За точността на протокола отговаря Невена Стефанова.

24 април 1998. Единственото нещо, което исках през тези години, беше да се постигне търпимост. Но заварените членове се оказаха непримирими. Учреден в 1926 и един от първите в Европа, Българският ПЕН-център след 1944 година става казионен придатък на СБП в пълно противоречие с Устава на Международния ПЕН, изискващ независимост, самостоятелност, собствен адрес, избирането на нови членове на общи събрания и поименно заплащане на членския внос. В продължение на 46 години СБП е изплащал членския внос поне на 60-65 фигуранти. Ръководството, посочвано от ЦК на БКП, послушно е изпълнявало поръчки от Москва. (Известно е, че в СССР не се спазваха човешките права, нямаше свобода на словото и печата, затова повече от 70 години там нямаше и ПЕН-центрове.) Москва имаше пряка връзка с ЦК на БКП, но и отделни писатели от ръководството на СБП, членове и сътрудници на ЦК, са имали пряка връзка. Всички се досещаха, че не са отказвали да изпълняват специални поръчения. Вероятно Любомир Левчев би могъл да разкаже например за шестте международни писателски срещи в София и за тринадесетте симпозиума на приятели на българската литература. Винаги оставаше впечатление, че се правеха по идеи "оттам".
На международните конгреси и в изпълнителния съвет на ПЕН на наши делегати се е възлагало да защитават съветското правосъдие. А помним как то се разправяше например с нобелистите - Пастернак, Солженицин, Бродски (преди това прати в затвора Синявски и Даниел...). Мнозина от колегите ни и днес си служат с аргумента "какви писатели са Синявски и Даниел!" Пиер Еманюел и Артър Милър, последователно председатели на Международния ПЕН, в нашия печат бяха квалифицирани като неприятели, защото "се включвали активно в поредната антисъветска кампания"... В представите на бившите ръководства на българския ПЕН-център всяка защита на писателска личност и права се определяше като "поредна антисъветска кампания".
Колкото и внимателно да е бил прочистен архивът на ПЕН-центъра за въпросните 46 години, все още се намират интересни документи и протоколи за това как например делегатите на международни конгреси са получавали подробни писмени инструкции от Москва (такъв, уви, е случаят с Дора Габе на изпълнителен комитет в Лондон, където на горката ни поетеса е било възложено да громи Синявски и Даниел...). В доклади и протоколи се потвърждава как ръководството "съгласува" все с Венелин Коцев в ЦК на БКП всички свои действия... Но едва ли ще узнаем нещо повече за връзката на Коцев с Москва. (Сега е емигрант!)
Когато през зимата или пролетта на 1990 станах членка на ПЕН, а от 1992 по неволя председателка и до днес, отстоявах разбирането си за етика и не бях съгласна нито у нас, нито още повече вън от страната, да се предприемат "революционни действия", преврати и разцепления, да се изобличават бившите ръководства. В тях винаги е имало хора с много качества, такт и култура, но... податливи на славата, съблазните. Властта е разчитала на тяхното послушание. Никой в онези години не се е оттеглил в знак на несъгласие с нея. Обратно - цареше пълна "хармония", а в конгресните отчети на СБП (дори и в последния от 1989) се подчертава как "въпреки мъчнотиите и дезинформацията... най-важното в международните усилия на ПЕН-центъра са инициативите, организирането и подготовката на резолюции и документи в подкрепа на съветските предложения по главния проблем на времето - заплаха от ядрена катастрофа..."
Макар относителна, независимостта бе възстановена в 1990 г. Но и до днес не е имало случай член от бившето ръководство да е осъдил онази политика.

25 април 1998. Напълно се разсъних в четири и половина... Глътнах си лекарствата и се зачетох в една статия на Блаже Конески в Литфронт от 15 май 1948, значи преведена и отпечатана преди постановлението на Коминформа и разрива с Тито... "Юда-Тито гнойни лиги точи..." - писа тогава един български поет, а културният съветник от посолството ни в Белград стъкми страхотна изобличителна книга (дали на корицата й Тито не размахваше брадва, от която капеше кръв...). "Калимерата" се развали, БКП и ЮКП станаха отчаяни противници...
Блаже Конески (лека му пръст!) следвал преди това в Софийския университет, приятел мой, на Б. Д. и на Ст. К., след постановлението на Коминформа се озова "от другата страна на барикадата". Името му се превърна в синоним на предателството, тъй като заедно с Венко Марковски започнали да дооформят литературния македонски език...
Кога са "внесени" в македонския речник сърбизмите, в какви проценти са възстановявани стари, забравени славянски слова и колко са нахлулите от Запад чуждици... е въпрос на македонските езиковеди, но на нашите трябва да се напомни, че на 2.V.1941 проф. Б. Филов констатира в своя Дневник: "Ученичките от гимназията в Скопие не знаеха вече български. Ако сръбското владичество се беше продължило още 20-30 години в градовете, сигурно българският език щеше да изчезне, поне у интелигентната класа." (първо издание, с. 322)
Преди 50 години Блаже обяснява, че македонската поезия започнала от една "тройка" - Коста Рацин, Коле Неделковски и Венко Марковски. Но първите двама паднали във войната, очаквало се "новото поколение" да се групира около Марковски и той, признат, единствен жив и най-продуктивен предходник, да му окаже основно влияние и даде тон на по-нататъшното развитие..." Самият Венко, според него, бил започнал по-решително да търси нови пътища и имал "явна заслуга в изграждането на македонския поетичен език", но... преживял застой и упадък, защото... "прекалените похвали за поета са основна причина за спирането на развитието му, преди да е осъществил всичките си неоспорими възможности, а дългото мълчание на нашата критика стана причина да не му се покажат навреме слабостите, за да се постарае да ги отстрани..." Критикът Димитър Митрев пръв се спрял на тях.
(Тук става едно смешно преплитане, типично за балканския културен ареал. Преди войната Митрев, ученик от Трета мъжка, беше не толкова литературен сътрудник на сп. "Звън", колкото, ако не се лъжа, негов касиер, но май извърши нещо неприятно, след което се озова в Македония. Там пък стана видна литературна фигура... И Венко живееше в България. Тодор Павлов го провъзгласи за гений, а и той от своя страна провъзгласи за гений Тодора. В Скопие, вече утвърден като македонски поет, Венко написал и един роман в стихове ("Климе") за народоосвободителната борба. Митрев разкрил ред негови слабости: "шаблон, идейна неяснота, прозаичност, усърдие да постави в стихове основните положения на... диалектическия материализъм..."
Скоковото развитие на природата обяснявал така: "Развитокот строг е процес,/ сложен, бавен, свързан яко,/ кога требе форма стара/ да промени - прави скок..." Цитирано е още и едно куриозно двустишие: "Ей тули сме ние во солничово време/ и орли сме ние со най-верен лет..." (хем сме тухли, хем летим - волни орли... - иронизира Конески).
Много неща не знаем и навярно никога няма да научим. Едно от тях е защо Марковски после стана отново български поет с тъй жално-милното си творчество. Издаваха и преиздаваха книгите му - "тули", ама луксозни, и заедно с книгите на Гуляшки, Караславов, Б. Райнов... ги изпращаха да "красят" университетските библиотеки по света (лични впечатления!). А той си живя живота като велможа с охрана, салтанати... Май го направиха и депутат, и академик. Чии тайни трябваше да се засекретят, та да го откупят на такава цена?
Нашите войнстващи следдеветосептемврийски критици тъкмо тогава размахаха якалъчката по младите поети, уличаваха ги по тодорпавловски в "модернизъм, формализъм" и т. н. А Конески изтъква и брани новаторството на същата генерация там, упреква ги само в липса на прецизност и известна декларативност. Интересно ще е да се направи паралел между поезиите на съответните поколения... тъй като с прилагането на "класово-партийния подход" у нас паднаха много жертви...

26 април 1998. Неочаквано пристигна Катица Кулавкова, поетеса и есеистка от най-младата генерация, професорка по компаративна литература, председателка на македонския ПЕН-център! Оказала й се възможност да прескочи за часове, да се видим и да ми донесе току-що излезлия в Скопие красиво подреден том "Съвременни български поети". Завчера направили "промоцията", академик Милан Джурчинов, познавач на българската поезия, представил сборника.
Изпревариха ни! Замисълът да си разменим два сборника - "Македонски съвременни поети" на български и "Български съвременни поети" на македонски - възникна на Охридската среща на европейските ПЕН-центрове още в 1995 г. Едновременно бяхме стигнали до идеята да се запознаем поне помежду си - поетите от двата центъра. Речено-сторено и следващата пролет сключихме договорите. Проблемите дойдоха с превеждането...
Щом Катица си тръгна, препрочетох най-напред своите встъпителни думи ("Наместо предговор"), написани преди две години. И сега не бих написала друго, защото нямаме ни право, ни претенции да представяме цялата българска съвременна поезия. Предупреждавах преди всичко читателите в Македония да възприемат книгата като символ, начало на взаимоопознаването. Водим се от основното правило на Хартата на Международния ПЕН: "Макар да има националност, литературата не познава граници и литературните обмени през всички времена трябва да остават независими от случайностите на политическия живот на народите."
Така независимостта на националните ПЕН-центрове, колективни членове на огромната международна федерация, най-после извоювана и у нас, ни позволи да изпреварим политиците в създаване на духовни връзки помежду си. Макар да не представяме цялата българска поезия, двадесет и четиримата български поети са между известните имена в съвременната ни поезия, особено като се започва от Дора Габе и Елисавета Багряна, най-активни деятелки от учредяването на българския център преди 72 години и постоянни участнички в международните конгреси... (За съжаление при съставянето още не бяха членове нови поети от поколението на Ани Илков например, а сега пък вече някои от влезлите в сборника поети напуснаха центъра...)
Предупредих още как, за да се освободя от лични предпочитания в избора, поисках от авторите сами да предложат по десет свои стихотворения, с които държат да се представят...
Почти готов е вече и сборникът "Съвременни македонски поети" на български. Надявам се да е на същото равнището. Но се забави поради трудностите в превода. Липсваха ни и речници.
Миналата година по наша молба командироваха от Македонския център Ефтим Клетников - много добър поет и преводач от руски и френски, да ни помогне. Домът ми се превърна в студио - той обясняваше десетки и десетки непознати думи на този уж наш език. Накрая великодушно ни остави да ползваме собствените му речници.
А "езиковият спор" на най-високо равнище се точи вече толкова време и настървени националисти и дори министри го поддържат. Никой не пита преводачите на художествена литература...

Невена Стефанова