Флиртове извън черупката

Световните дни на съвременната музика ISCM (Международно общество за съвременна музика) се проведоха за 75-ти път от 17 до 25 април тази година. Домакин бе Манчестър (Великобритания) - град, известен не само с текстилната си индустрия, а с богати и стари културни традиции (първата концертна зала е била открита през 1777 г.), с университети, няколко музикални колежа, с два световноизвестни симфонични оркестъра - Халле и BBC, с няколко най-съвременно оборудвани концертни зали.
Англичаните започват подготовката по събитието още преди осем години под мотото "За подобряване разбирането на съвременната музика и създаване на атмосфера за творчески дебати и обмен между професионалните музиканти и публиката". Подобна е била целта и на първия фестивал (1923), формулирана от водещите музикални фигури по онова време, събрани заедно в Залцбург, сред които личат имената на Веберн, Хиндемит, Барток, Кодай, Онегер, Мийо: "Преодоляване на националните бариери и личните интереси и подкрепа за съвременната музика без оглед на естетически възгледи, националност, религия, раса, пол или политическа принадлежност на композитора".
Програмата на фестивала - един истински маратон - бе богата, наситена и разнообразна - в нея като във вълшебна музикална кутийка любителят на всякакъв род музика можеше да намери нещичко за себе си - симфонична и камерна (това се подразбира от само себе си), наред с джаз, танцов театър, електроакустични изживявания, пиано-рецитали, музикален театър, инсталации, индонезийски гамелан-ансамбъл, та и българска чалга! Личеше силното желание на организаторите за доближаване до по-широката аудитория, за по-широко разтваряне вратите на концертните зали и стремеж за по-естествено социално функциониране на съвременната музика, която от няколко десетилетия насам, "окопавайки се" в своята елитарност, загуби доста от притегателната си сила.
Все в тая посока бяха и многобройните срещи-разговори преди и след концерт, представяния и обсъждания на нови творби по време на "открити" репетиции, създаването на специални програми за любители музиканти, както и за деца (композиторът сър Питър Максуел Дейвис, диригент на BBC, казва, че най-добрият начин да разбират музиката е да се опитат сами да я създават, "да си поизцапат ръцете с музика").
Британците не са забравили, че изкуството се е родило и като средство за забава и като за начало с най-голяма "сериозност" строиха пред Катедралата на Албърт скуеър "оркестър" от предварително прослушани автомобили и този своеобразен "клаксон-концерт", специално поръчан от Нова музика '98 на композитора Стивън Монтагю, направи добър анонс за фестивала, подканяйки гражданите на Манчестър да вдигнат поглед към многобройните големи сини афиши по стените.
Журито. Важна част от програмата бе съставена от международна селекционна комисия - 6 души за 4 дни в стая без прозорци и планина от 600 партитури от цял свят плюс аудио- и видеокасети и компактдискове, с благородното намерение да открият, подобно на иглата в копа сено, индивидуалния глас, оригиналната композиция, заслужаваща марката JS (избрано от журито). Резултатът от тази изтощителна работа е 51 творби на композитори от 23 страни. При тези условия, ясно е, че някои от селекционираните може да се окажат и недоразумение, но на тях не искам да се спирам, както и на факта, че 15 от "избраните" творби са британски - какво по-естествено от това, домакините да наблегнат на своята музика?! В същото време обаче национални секции, членуващи в ISCM (между които и България), не са включени дори с едно произведение, а някои от тях години наред чакат възможността да се представят на този най-голям международен форум. Неудовлетвореността на тези секции от това положение доведе до промяна в статута, който бе обсъждан на успоредно проведеното общо събрание на ISCM и бе взето решение да се преустанови досегашната практика международно жури да прави селекция, а вместо това всяка национална секция да бъде представяна ежегодно с най-малко една творба - решение от изключително значение за по-малките страни от Източна Европа.
За щастие освен журито бе дадена възможност и на самите изпълнители - солисти, ансамбли, диригенти, да попълват своите програми и често именно там имаше някои чудесни попадения...
Наред с няколкото световни премиери, повечето по поръчка на New Music '98 или други институции (от авторите лично на мен са ми известни само Ньоргорд, Джилбърт и Шарино), бе отделено място и за най-младите в един концерт с творби на студенти по композиция във водещите британски консерватории, които показаха завидно ниво, сериозност и талант, а също и че имат освен добрите традиции, и добрите учители, и верни сътрудници в лицето на състудентите си изпълнители - всички задължителни предпоставки за едно бъдещо развитие.
В юбилейната рубрика "75 години" прозвучаха творби на утвърдени имена, заслужили мястото си на класици на ХХ век. Музиката на Равел и Булез, Уолтън и Бритън, Стравински и Де Файа, Копланд и Гершуин, Веберн и Берг, преплетена с толкова много нова и непозната музика, освен като балсамираща "промивка" за ушите, идваше и като мост през времето, за да ни свърже с тези, които посочиха пътищата за обновление.
Разнородната музика, която чух на повече от 20-те концерта, ме убеди, за кой ли път, че отговорите на глобалните въпроси, свързани със звукотворчеството, са скрити в недрата на талантливите произведения, а такива имаше доста, но невъзможността в този обзор да бъда изчерпателен ме накара да дам предимство на едно все по-налагащо се много силно женско присъствие като венец на музикалната еманципация в края на ХХ век. В "Профили от(въд) хоризонта" Суе-Я Уанг (р. 1965) създава атмосфера на различни плътности, играейки с видимото и невидимото - от сянка към светлина; с поетиката на лъчи през облаците, с фин музикален щрих тайванската композиторка гради своя личен музикален свят. Друга композиторка от Изтока - японката Карен Танака (р. 1961) с "Ехо-Каньон" сякаш разпръсква спектрално отделния звук, създавайки едва ли не обертонов ред, от който следва хармония, така необичайна и приятна, че кара слушателя с нетърпение да очаква всеки следващ тон! За да допълним този списък с нежни имена, веднага трябва да продължим със Сюзан Жиро (р. 1958), чиято пиеса за соло цигулка, изпълнена от Ървин Ардити (и посветена нему) преоткрива възможностите на този инструмент. Що се отнася до интензитет, бързини, видове атака, вибрато пиесата изисква изключителен виртуозитет от изпълнителя. Австралийката Мери Финстерер (р. 1962), с актив в театралната и филмовата музика, успява само за три минуза три минути във "Фанфари" да покаже високата си класа, а дребничката корейка Шину Лий (р. 1969) изненадва с мащабността на мисленето си в "Псалм 20" и с мощния си, "мъжки" оркестров саунд.
Със специално внимание бе обградена финландската композиторка Кайа Саариахо (р. 1952) - на нейното творчество бе посветен първият по рода си CD-ROM, плод на двегодишен труд на 13-членен екип (на стойност над $ 150 000) - този компютърен продукт бе демонстриран лично от нея, а оркестър "Халле" под диригентството на Кент Нагано осъществи британската премиера на творбата й "Замък на душата" по древни индуски и египетски текстове. Музика без големи динамически амплитуди, емоционално сдържана и съзерцателна, но много вглъбена, интелигентна и с интелектуален чар.
Публиката днес е готова да приеме всичко, скандалите са невъзможни, аплодира се (макар и от любезност) всяка музикална неразбория, особено ако е защитена от добри изпълнители (а това се случва нерядко), но все пак на най-голям успех се радва не крайният авангард (такъв май и нямаше), нито съвсем конвенционалното, което напомня на нещо вече познато, а главно творби в течението на "умерената експерименталност" и приемливото новаторство, в които има значимост на музикалната идея, експресивност на изказа и яснота на посланието. Като пример за последното мога да посоча един млад лондончанин - Джулиан Андерсън (р. 1967), чието име съвсем заслужено вече се "завъртя" на международния подиум. В неговия "хоровод" се чете традицията от руския период на Стравински, но по един категорично нов и оригинален начин, пълен с енергия, жизненост, темброва и ритмическа фантазия, с нестихващ мелодически заряд.
Не така завладяващо, но построено по законите на успеха (в по-горе споменатата "умереност") бе произведението на сър Харисън Бъртуисъл "Pulse Shadows" по стихове на румънския поет от еврейски произход (намерил смъртта си във водите на Сена) Пол Селан. То бе изпълнено от квартет "Ардити" и ансамбъл "Неш" със солистка чудесното сопрано Кларън Макфадън в обстановката на оперен театър с художествено осветление и семпъл декор, не без известна претенция за монументалност. 90-минутна творба, разчитаща по-скоро на присъствието на известния струнен квартет на този квартет бе поверена ролята на коментатор, който се намесва темпераментно между поемите. А протяжния съпровод на самите поеми бе поверен на ансамбъл "Неш". Не забелязах стремеж за органична връзка между главните елементи на творбата. Цялостното си впечатление от нейната разточителност бих определил като "изтънчена монотонност".
Другото Другото участие на квартет "Ардити" в Градската художествена галерия бе с програма: Берио (според автора един несъществуващ, мистериозен квартет № 4, съставен от отделни разхвърляни скици), Жиро, Дилън и невероятно трудното и обемисто трио на Брайън Фърнейхоу (р. 1943) - един поглед към щимовете, изпълнени с означения и указания в червено, ме наведе на въпроса колко ли състава по света биха дръзнали да го научат?
Библията продължава да е неизчерпаем източник на вдъхновение за много творци - младият корейски композитор Узонг Чо (р. 1968) представи своята "Песен на Безплодната" за флейта и струнни по текст от гл. 54 на Стария завет - неразточителна, но динамична музика, която печели симпатии със своята експресивност, емоционалност и колорит. В съвсем друга сфера се движи "Time out" на родения в Швейцария (1954) Бийт Фърер: повторение-промяна; цел - лутане; движение - колебание - завръщане; търсене на друго продължение. Неговите звукови картини на едва движещи се повърхности приличат на красиви ембриони без развитие, оставени в средата, която ги е породила - музика на загатнатото, на недоизказаното...
Други автори като Луис Андрийсен от Холандия (р. 1939) търсят екзотиката на Изтока; както в поезията, така и в звучността - в Дао (Пътят) - II част от Трилогия (по текст на Лао Дзъ) композиторът, без да се опитва да имитира музиката на Далечния изток, все пак е силно повлиян от нея (даже включва като солов инструмент традиционното японско кото). Заслужава да се отбележи и участието на поляка Зигмунд Краузе (р. 1938) с неговия Пиано-квинтет, в който прозират някои балкански веяния, а също и на Младен Тарбук от Хърватска (р. 1962) с Джилджан-кончерто за перкусия и духов оркестър, макар джазовите заемки при него да носят комерсиален товар, пък и лек наивитет.
Електроакустичната музика бе събрана в отделен успореден фестивал, наречен "Джубокс", който представи в серия от концерти избрани от журито пиеси наред с композиции, получили различни награди. Успях да чуя само три творби на трима от уважаваните в момента в тази област автори, работещи с технически средства последна мода в най-добре екипирани студиа: "Жарка нощ" на Жил Гобей (р. 1954) от Канада - свободна адаптация по "Пътуване към центъра на Земята" от Жул Верн, "Фантазни игри" на шведа Оке Пармеруд (р. 1953), вдъхновена от шахматна партия Карпов - Каспаров (22-ри рунд от Световното първенство'92) и "Фигури от фламенко" на аржентинеца Марио Веранди (р. 1960) с включен текст из "Кървава сватба" на Лорка. Без да давам някаква оценка на постиженията и общите тенденции в тази област, мога да споделя личното си усещане, че има известна умора от технологията и че колкото повече нововъведения предлага нейното развитие, толкова по-обедняват музикалните идеи.
Изпълнителите на Световните музикални дни бяха наистина на световно ниво - за майсторството на струнен квартет "Ардити", за който вече стана дума, може да се пише надълго и нашироко - техните възможности сякаш нямат ограничения, огромна е заслугата им за съвременната музика, на която се раздават със забележителна страст в записна и концертна дейност, на тях са посветени голям брой нови произведения.
Френският ансамбъл "Иктус" извърши истински подвиг в шоуто на "Розас данс-къмпани", изпълнявайки на живо едни от най-трудните партитури на Кейдж, Райх, Ксенакис, Линдберг и др. В танцовия театър на белгийката Анне Тереза де Кеерсмаекер музиката е поставена в центъра на сценичното действие като равностоен компонент на драматургията, а хореографският, словесният текст (изиграван от самите танцьори-актьори на няколко езика), кинопрожекциите и другите средства не са поставени в подчинение едно на друго, а представят втори и трети план в изграждането на един сложен и зашеметяващ спектакъл.
Другият ансамбъл за съвременна музика, впечатляващ със своята сериозност и завидна култура на изпълнението, съставен от съвсем млади виртуози и ръководен от младия диригент Пол Макалиндин, бе английският "Псапфа". Мога само да съжалявам, че нямах възможността да ги чуя и в "Чук без господар" на Булез (трябваше да летя обратно) - сигурен съм, че е било поредното събитие.
Пианистката Джоана Макгрегор с репертоар, обхващащ цялата клавирна литература, представи в рецитал букет от творби на Адес, Бъртуисл, Нанкароу, Стравински, Гершуин, Уорън, Копланд и Бърд и по-късно същата вечер се изяви и като солист на джазовия ансамбъл "Human Chain", чийто лидер Джанго Бейтс демонстрира многостранния си талант на кийбордист, тромпетист, певец и композитор, съчетаващ по много умел и оригинален начин попелементи с изискани модерни джаз-импровизации и по-сложни пре-композирани структури, даващи мащабност на формата.
Симфоничните концерти бяха на очакваното високо равнище благодарение на наличието на оркестри като Филхармонията на Би Би Си (с диригенти сър Питър Максуел Дейвис и Мартин Брабинс) и оркестър "Халле" с диригент Кент Нагано - последния ще запомня с великолепното изпълнение, почти докосващо се до духа на романтизма на Концерт за цигулка и оркестър от Берг (солист Кристиян Тецлаф) и с чудодейното "трептене" на оркестровите групи в "Екфразис" на Берио. Че във Великобритания има страхотни, дисциплинирани професионалисти знаех и преди, изненадата дойде от нивото на подготовка на студентите-изпълнители, поели голяма част от фестивалната програма с невероятната задълбоченост, всеотдайност и енергия. Всички тези млади хора на сцената и сред публиката придаваха на целия фестивал младежки дух и истинско усещане за съвременност.
Дълго се колебаех дали да отбележа и един "обратен" процес, на който се дава път на Запад и който обещава да се разрасне до застрашителни размери - това е съставянето на специални програми за и с участието на изпълнители-аматьори, явно с желанието да се преодолее дистанцията между професионалисти и публика, да се привлекат повече хора в концертните зали, пък и да се съберат повече средства - на този фестивал имаше няколко произведения, специално поръчани за любителски състави, изпълнени от самодеен оркестър "Кома". Не ми се иска да отделям място тук за този своеобразен флирт, за компромиса, на който даден автор е обречен, съобразявайки се с нивото на подобен "ансамбъл" от случайно събрани ентусиасти, нито на проблемите, които възникват при евентуалното разпространение на творба, която е талантлива и заслужава "експорт". На въпроса ми към Стивън Монтагю бих ли могъл да взема пиесата му "Черно слънце" за изпълнение в България от професионалисти, той ми отговори с въпроса нямаме ли аматьори? Но нима ще се създават нови и нови институции? Ами опасността да си развалим слуха, ами свещеността на този божествен акт, наречен изкуство? Признавайки и положителните страни на този двустранен процес - събуждането на по-голям интерес към съвременната музика, опита за "коректив" на твърде голямото отдалечаване от масите и т. н., остава да се осланяме на надеждата, че в бъдеще ще надделеят тези страни и няма все пак всички да засвирят модерна музика.
Българското участие на Световните музикални дни в Манчестър бе мистериозно - хем го имаше, хем го нямаше. Имам предвид, че за най-голямо съжаление за нито един български композитор - член на Дружеството за нова музика в България, не се намери място в програмата (причини винаги има - вж. по-горе "журито"), но затова пък саксофонният квартет "Аполо" направо "рамкира" концерта си с българска музика, откривайки с версия на "Кавал свири" (по обработката на Петър Льондев за народен хор) и закривайки с "Булчинска ръченица" из репертоара на сватбарския оркестър на Иво Папазов. Друг е въпросът, че мястото на подобен жанр едва ли е на този фестивал - това е проблем на организаторите, а изпълнителите винаги имат право и в случая трябва да сме благодарни, че ако не българско участие, то поне имаше истинска българска следа.
С надежда до следващия фестивал на ISCM догодина в Букурещ!

Любомир Денев