Павел Герджиков, един от най-популярните и обичани български певци, навърши 60 години. През своята плодотворна кариера той пресъздаде десетки и десетки запомнящи се образи от басовия репертоар, гастролира с успех в много страни по света. Днес Павел Герджиков учи младите като професор в Държавната музикална академия.

- Какво се промени през изминалите години?
- Всичко, абсолютно всичко. Единственото, което почти не се промени, е косата и цветът й. И всичките ми зъби са си в устата ми, но не ми е пораснал мъдрец. Останала ми е и същата усмивка, макар понякога да е малко тъжна. И още - любопитството ми към света около мен и вътре в мен. Не се промениха и цифрите (първите четири) на ЕГН-то ми.
- Изгуби ли много приятели - или обратното, спечели ли нови?
- Физически изгубих много близки хора.
- Какви са трите главни урока на живота, които научи?
- Въпросът е като трите дами, три храма, три двойки и т. н. във "Вълшебната флейта". Не съм мислил върху това. Впрочем най-главният урок е: каквото и да направиш, да броиш първо до три.
- Скърбиш ли за някоя роля?
- За никоя. Не съм спрял часовник. Имам още възможности.
- Какво още не си направил?
- Зависи в какъв план ще разгледам въпроса ти. От философски и космически план погледнато страшно много. Но според това, което съм като артист, като мислещ човек, баща, съпруг, педагог, и т. н. има неща, от които съм доволен. Всичко, което съм направил, е било с дълбокото убеждение - в съответния момент, - че така трябва да постъпя. Под всичко се подписвам, от нищо не се отказвам. Дори когато съм и грешил... Винаги съм живял и действал в съгласие със себе си, макар често да съм знаел, че съм в неизгодна позиция. Правил съм го, за да ми е сладка глътката, да ми е добър сънят!
- Какви са целите ти?
- Както досега. Нямам за кога да променям посоката си.
- От какво се отрече?
- Отрекох се от мисълта за безсмъртието. Стана отдавна - като минах 40-те и много лесно свикнах с тази мисъл.
- Какво ти липсва най-много?
- Свободно време и възможност да си бъда повече у дома, при близките си. Не обичам да пътувам, а животът ми е свързан с това.
- С коя постановка се гордееш?
- Не мога да кажа точно. Някъде съм успявал, някъде не. Може би с "Вива ла мама" и "Сватбата на Фигаро" в Русе, "Севилският бръснар" и "Вълшебната флейта" - в София, "Турчинът в Италия" - във Варна. Харесвам си ги...
- А коя не искаш да си спомняш?
- "Йоан Кукузел", която трябваше да поставям в невъзможни условия и при тежки обстоятелства в Софийската опера. Но пък друга една опера на Парашкев Хаджиев направих с удоволствие - "Звезда без име".
- Има ли велики мигове в живота ти?
- "Дон Жуан" - спектаклите ми в Залцбург, с Моцартеум оркестър. "Дама пика" - в Глайнборн, някои от концертите ми в Мелбърн и Сидней, рециталът ми с творби на Чайковски на "Рихтеровия фестивал" в Москва, "Оратория за нашето време" с Мила Павлова и Константин Илиев.
- Кой те направи певец?
- Сам се направих. Никой не ми е въздействал. Бях отличник в гимназията, получих стипендия за Бауманския институт в Москва - да уча за минен инженер. Щях да съм най-некадърния инженер. Но аз си подадох документите в Консерваторията и ме приеха.
- Имаш ли носталгия - по нещо минало, отминало, загубено.
- Нямам. За нищо не съжалявам и най-малко за това, че не съм на 30 години.
- Какво харесваш в жена си?
- Голямата й доброта, култура и тактичност.
- Защо никога не губиш чувството си за хумор?
- Не е моя заслугата, наследил съм го. Но по-хубаво е да се усмихнеш на себе си, отколкото да станеш за смях.
- С какво може да се затвори устата ти?
- С нищо, ако не го пожелая.
- Сега накъде?
- Към Музикалния театър - поставям "Великата неизвестна" на Супе, премиерата е на 6 юни. Имам и юбилеен концерт.

На юбиляря - с обич!

Боянка Арнаудова