През април Бисера Йосифова ознаменува 25-годишната си "сценична дейност" с изложба в Националната галерия за чуждестранно изкуство. И за разлика от свои колеги изкуствоведи показа не собствени, а чужди художествени произведения - от автори, за които е писала или с които е свързана по някакъв начин. Така тя утвърди мястото си на нашата художествена сцена, което всъщност е в първите редове на привилегированата публика, като отскача и в кулисите по светски, професионални и лични причини.
Изложбата, необичайно поставила акцента не върху творците, а върху изкуствоведа, в по-общ план проблематизира критиката ни през последните десетилетия. Естествено е сред петдесетината избрани художници да срещнем много известни и почти неизвестни имена, в експозицията да видим съвсем обичайни или твърде необичайни за авторите си произведения. А покрай тях да си спомним (или не) статиите на Бисера Йосифова, писани както за участващите, така и за липсващите в изложбата творци - по времето, когато проблясъците в монотонната ни критика се дължаха единствено на уменията на пишещия, и после, когато критиците започнаха да се "профилират" и диференцират по тип, вид, стил и прочие. Затова словото, с което Бисера Йосифова откри изложбата си, съдържа откровения, които на моменти звучат като неин собствен (и не само) критически манифест.
Д.П.


Критикът и неговите художници

Тази изложба щеше да добие уродливите белези на обща, и то художествена, ако трябваше да я пресява многолюдно жури, ако бях склонна да се вслушвам в авторитетни съвети, да изтърпявам всякакви мнения, съображения и оценки, да преживея първо, второ и трето гледане и пр. симптоми на безпристрастност. Тази изложба обаче е пристрастна от първоначалния замисъл до "случването на нейното финализиране", както би рекъл привърженикът на ъндърграунда. Всъщност изложбата ми е направена само от двама души - от критика и неговия художник или, може би, от художника и неговия критик. Тя е съставена от доверието и риска, които са в основата на нашите взаимоотношения. Защото ако представям произведенията на голяма част от "моите" художници, то това съвсем не означава, че за тях аз съм "техния" обичен критик.
Така че изложбата е съавторска и се основава на убеждението, че критическата ми автобиография (автобиография на критик) се гради от биографичните късове на моите художници. До това заключение стигнах през лятото на миналата година. Възкачена на една стълба, заличавах следите, нанесени от бояджиите върху стените на дома ми. Ще рече, че както повечето критически прозрения, и това дойде в духовното пространство между кухнята и санитарния възел. Тъкмо от висотата на бояджийската стълба имах възможността да обозра и осъзная основните същности на своето критическо кредо, да се погледна най-сетне и аз отвисоко. И какво видях?
Първо. Че не понасям критика като наблюдател, съдник и оценител на творческия процес, на неговия продукт. Че не съм и никога няма да бъда съучастник в изкуствоведската дисекция на художническия организъм. Че съм участник, съратник, съмишленик, съзаклятник, приятел, роднина дори с художника. И че това съвсем не означава мир, съгласие и хармония.
Второ. Че не понасям да превръщат живото изкуство в наука, разпростираща се от сънливия академизъм и научност до екзистенциалната естетика от втора ръка.
Трето. Че ако иска да е самосъзнанието на изкуството, то критиката (т. е. критикът) трябва постоянно и терапевтично да се самоиронизира. Прекалената сериозност и прекомерното себеуважение, упойката на ерудицията водят до много печал и зле влияят на лунния критически цикъл.
Това е само част от обяснението ми защо тази изложба, защо в този момент и защо с тези художници. С всеки от тях се познавам (познавах) отблизо, за всеки съм писала, правила филми, откривала изложби, ала най-важното е, че с всеки съм общувала в житейски и в творчески план. И затова критическата ми автобиография не е козметична. Пренебрегнах мнозина. Мисля, че великото смирение на критика е да изтъкне великата гордост на художника.
Дали е порочен този личностен принцип при подбор на автори и произведения (близки автори с непознати произведения)? За мен изкуството започва под онзи балкон в ателието на Ненко Балкански, където играех преди 40 години. Себичната ми изложба е белязана от един символичен знак. Към мъртвите "мои" художници в последния момент се присъедини и скъпият приятел Ивайло Нанов, който не успя да навърши 33. До последния момент той рисуваше за тази изложба, подкрепяше каузата ми, избистряше идеите си. Не съм получавала за цели 25 години по-високо признание.

Бисера Йосифова