Фотографските шансони на Шами

В галерия "Аве" Шаварш Артин показа някои от работите си, създали му популярност, твърде рядка за български фотограф. Изложбата беше открита от Георги Лозанов с думите:
Всеки път, когато ми предстои да вляза в изложба на репортажна фотография, изпитвам подсъзнателен страх, че вътре няма да видя нищо; че ругаещите се депутати, биещите се демонстранти, или целещите се войници ще са се разбягали, защото репортажът не обича да виси на стена. Той обича ускореното време на пресата - безразсъдно се хвърля в него и след като е успял достатъчно дълбоко да ни нарани, доброволно изчезва заедно с вчерашния вестник или списанието от миналия месец. Репортажът е пчела, жили, но плаща с живота си.
Ето обаче, че репортажите на Шаварш Артин, без да се отказват от злободневността си, се радват на добро здраве и още по-добро настроение. С лекота тръгват назад към миналото, припомнят лица, събития и илюзии, но винаги успяват да се завърнат невредими. Как става това? Къде отиде отмъстителността на уловения миг? Аз имам три хипотези.
Първата е свързана с арменците. Струва ми се, че те, дори попаднали в най-горещата точка на планетата, запазват нещо от носталгичната меланхолия на ателиерната фотография, на големите бавни апарати с черно покривало, под което фотографът изчезва, за да остави човека пред обектива необезпокояван да се направи на по-велик, отколкото е. В портретите, които ни заобикалят, всеки от персонажите успява да ни пробута поне една любима своя измама. Фотографията на Шаварш Артин предпочита, вместо назидателно да съобщава истини, великодушно да превръща измамата в истина. Репортажната оптика е преобърната... Знаете ли къде попада фотографът, когато се скрие под черното покривало? В дупката, с която завършва филмът "Туийн Пикс" и където измамата и истината се оглеждат една в друга, за да си оправят прическите. Но въпреки това режисьор като Линч, едва ли ще се чувства комфортно тук, защото прекалено много се пази от тривиалното, докато Шаварш тъкмо от него извлича своята фотографска поетика.
С това е свързана втората ми хипотеза. Тя може да бъде изказана с една дума: шансон. Като в шансон камерата на Шаварш подхваща теми от ежедневието, отрупва ги с битови детайли, с деликатни сантименти, с дрезгави интонации, със случайни докосвания и ги връща обратно. Скандалът на преживяването е в неприличната му близост до очакванията. Брасенс пее в един шансон: "Какъв скандал, моята любовница ми изневерява със съпруга си!" Какъв скандал, във фотографските шансони на Шаварш нашето ежедневие ни изневерява със своите образи. Всъщност познавачите, включително и във вестник "24 часа", знаят, че когато се говори за Шаварш, далеч по-уместно е да се цитира не Брасенс, а Бресон. Аз обаче бих прибавил и още едно, този път българско име - Петър Божков. Така през границите и поколенията се очертава фотографската традиция, в която работи Шаварш Артин - на камерата-лупа, която превръща трохата в шапка, за да има с какво да се маскираш за празника на дрипльовците в задния двор...
Така се нарича третата ми хипотеза: заден двор. Преди десетина години той продължаваше да бъде място, накъдето фотографите, особено фотожурналистите, не биваше да поглеждат, защото като в магия от приказките, това от само себе си щеше да ги запрати тъкмо там. Камерата на Шаварш обаче, без излишно бунтарство, някак между другото, от хитрост и любопитство обикаляше из гарови чакални, психиатрични клиники, трудови лагери, нощни влакове, цигански гета, съблекални и гримьорни... И, което е по-важно, никой не успя да убеди фотографа, че задният двор е изчезнал, или някога може да изчезне, затова и новите политици, и хората от митингите в неговите кадри изглеждат като деца, които в задния двор си играят на нови политици и митинги...
Накрая, без каквито и да е хипотези, искам да се върна към началото, а то е списание "Отечество". Там за първи път прозвучаха, а вероятно и единственото там можеха да прозвучат фотографските шансони на Шаварш, защото списанието беше едно от малкото места в българската преса, където в търговията между властта и свободата по някой път печелеше свободата.
Във фотографиите на Шаварш, и тогава, и сега, тя печели почти винаги...