Младият джазмен Митко Рупчев осъществи мечтата си за свой първи самостоятелен концерт. И то не в атмосферата на джаз-клуб, където музиката се размива сред шумни разговори и подрънкване на чаши, а в истинска концертна зала - зала 9 на НДК, 12 май.

... И ето - осветлението прави декрешендо - приканва ни да се съсредоточим - и на сцената без излишна церемониалност се появява 19-годишният певец. Той пуска в микрофона една въздишка, която Румен Тосков с пианото и Петър Славов-син с контрабаса превръщат в първите въвеждащи звуци. По най-естествен начин се включва и солистът с мекия си, кадифен баритон - подвижен и техничен, с диапазон, обогатен чрез незабележими преходи към високия плътен фалцет. Музицирането е сериозно, задълбочено, без външни ефекти, даже имам усещането за един аскетизъм и стремеж към пълна чистота - само тонове, само хармония, само инвенция и много вътрешен суинг. Учудваща е зрелостта, с която това момче интерпретира познатите стандарти на Роджърс, Гершуин, Джарет, Жобим..., но при него темата сякаш е без значение, тя му служи, колкото да очертае границите, осигуряващи свободата на импровизацията. Слушаш и не се замисляш - вярно ли интонира, къде си взема дъх, спазва ли схемата, ритмичен ли е - всичко това при него е като част от тялото. И си го спомням като 5-6-годишен, когато със звънливо детско гласче суингираше доста сложни би-бапи, да се чудиш откъде му идват. Жалко, че сред публиката отсъстват продуцентите, импресариите и агенти на звукозаписните фирми, както и колегите джазмени, да не говорим за преподавателите от Естрадния факултет на ДМА (деканът присъства). Чудесни бяха пиесите, изпети на български - "Прозорец" на Румен Тосков и авторската балада на Митко Рупчев "На един дъх" (дала и наименованието на целия концерт ), които според мен сочат много ясно в каква посока би трябвало той да търси за в бъдеще своята индивидуалност. Но за да не оставя впечатлението за твърде голяма пристрастност или пък безкритичност, ще кажа, че очаквам в следващите изяви на този невероятно надарен млад джазмен по-ярка нюансираност на вокала, по-разнообразна динамична амплитуда, пък защо не и още по-пълно разкрепостяване от установената форма. Знам колко трудно е да се развиваш, състезавайки се сам със себе си (та колко са у нас мъжете джаз-певци), но знам също, че той има всички заложби и талант да продължава да ни очарова и радва. И затова ще завърша с възгласа, "избил" от един глас сред възторжената публика, явно "прегрял" от дълго спотаяване:

"Браво, Мите!".

Любомир Денев