Латински български - bez maytap

В самото начало на 90-те един български писател се оплака, че ако не са били Кирил и Методий, той щял спокойно да си пише на компютъра и да не се чувства "азбучно" изолиран от света. Според мои колеги, които също не си спомниха името на автора, той намесил в проблема православието и католицизма - неосъществената преди векове уния с папата и т.н. На мен обаче религиозният момент не ми е направил впечатление. Първо, защото "пожелателното историческо време" само буди въздишки по несъстояли се събития (от типа България на три морета, на два континента и прочие), за да примири и блокира хората в наличните дадености. И второ, защото точно тогава усвоявах компютъра и сама си изработих десетопръстна система на латиница, за да не търся мъчително бавно буквите по клавиатурата. На този етап обаче, съсредоточена в практическите ползи и умения, бях твърде далеч от по-сериозни размисли за азбуките и езика.
Разбира се, знаех основните факти от училище: че Кирил и Методий не са стъпвали в България, че са създали азбуката заради своята важна "мисия в Моравия" (дори съм виждала руския учебник, в който пише, че са гръцки шпиони), че кирилицата фактически е приспособена към езика ни гръцка азбука. И когато 24 май - "денят на славянската писменост и култура" се обявява и днес в медиите за "най-българския празник", си мисля скептично за поредното отчаяно търсене на твърди опори за българската идентичност, което, за кой ли път, регенерира българските комплекси. Когато си отраснал с думите "и ний сме дали нещо на света - на вси славяни книга да четат", трудно свикваш с мисълта, че не сме го дали, а само сме го възприели и разпространили. Което впрочем е естественият процес в развитието на културата, а спецификите на този процес фактически очертават идентичността.
Динамиката на езика ни е чудесен пример за това, но тъкмо в тази посока фактите са малко известни. Бях чела някъде, че в началото на века българският език претърпява реформа, вследствие на която от него отпадат падежите - т.е. той става модерен европейски език. Самоотверженото ровене в речници, справочници и специализирани институти даде удивително малко и несигурни резултати. През 1921 г. Омарчевски - министър на просвещението в правителството на Стамболийски, прави реформа с цел "демократизиране на езика", през 1923 г. при Цанков се възстановява старият правопис, после не е ясно какво става, но последната голяма реформа е през 1945 г., когато наред с други промени отпада и краесловното "Ъ", премахват се остатъците от падежните форми и носовките. При цялата несигурност на данните е ясно, че езикът се развива непрекъснато, а реформите следват и периодично регламентират промените.
И ако това е дълбока и тясно специализирана материя, трудно доловима от редовия българин, то "върхът на айсберга" е познат на всички. Става дума за серията кампании за "чистота на българския език", които на талази ни заливаха в близкото минало и които породиха немалко вицови словосъчетания. Тогава специалистите в различни области имаха своето оправдание в научната терминология, която няма как да се "побългари". Фактическите потърпевши от тези кампании бяха широките слоеве от населението, което трябваше да се чувства виновно, че не варди българщината от чужди (включително езикови) попълзновения.
Днес кампании от такъв мащаб са невъзможни: страната вече не е изолирана, говори се за влизане в Европа, а междувременно в езика ни непрекъснато навлизат думи, улесняващи международното общуване. Многократно усиленият информационен поток не позволява бавене и суетене около превод и търсене на синоними. Важното е ясно, точно и бързо да те разберат - независимо как. (Неведнъж сме говорили с колеги, че английският не е език, а средство за комуникация: не е нужно да го знаеш перфектно, а да можеш да го ползваш.) Затова напоследък - с навлизането на компютрите и Интернет в живота ни - все по-приемлива ми се струва идеята за въвеждане и на латинската азбука в България.
Представям си вълната от консервативно патриотично възмущение, която може да ме залее. Но ако се огледаме по-хладнокръвно, ще видим, че:
- съседите отляво на картата пишат и на двете азбуки. Доколкото знам, реформата е на Тито, а напоследък предпочитанията към едната или другата са по вътрешнополитически причини;
- съседите отдясно, т.е. в Турция, пишат на латиница. Доколкото знам, реформата е на Ататюрк и е една от многото, модернизирали страната в началото на века;
- славяните в Европа пишат на латиница (между другото в полския език например е запазена падежната система), т.е. не вси славяни четат книгата, дето сме им я дали.
И ако изчистим проблема от всички исторически, политически и религиозни обраствания, ще остане само практическата полза от въвеждането и на латинската писменост у нас. Например при обозначаване на улици, географски обекти, институции и т.н. Или отпадането на постоянните трудности с транскрипцията на чужди имена. Или елиминирането на сложностите с кирилизатора в Интернет, както и нерешеният и досега проблем с кирилизирането на e-mail...
Впрочем тук се получава интересен парадокс. Всички ние малко или много знаем английски (френски, немски, италиански и т.н.), т.е. четем латинската азбука. Всички малко или много знаем български (и руски) език, т.е. четем на кирилица. Но когато например получим e-mail от Георги Илиев от САЩ, се затрудняваме, защото той изглежда така:

Darja da vi kaja, che mi byahte izkarali akala! Ne samo, che mi byahte izkarali akala, ami me byahte pobarkali, ey!!! Bez maytap. Ot tolkova mesetsi chakam nyakakav otgovor. Vikam si "k'vo stana sega, kakvo kazah, s kakvo gi obidih?"
Zatova predstavete si bezkraynata mi radost kato prochetoh Borkovoto pismo! Izkvichah ot kef i ostanalite hora v kompyutarnata zala se zaobrashtaha da vidyat k'vo stava, toya crazy Bulgarian da ne e poluchil nay-posle otgovor ot v-k "Kultura"...

Голямо сричане пада, нали? Нямаше да е така, ако бяхме свикнали от малки с латинския български. И си мисля, че след като някога сме възприели една пригодена към езика ни азбука, нищо не пречи да приспособим и друга с оглед настоящите и бъдещите си нужди. Така вместо да се тормозим и спорим дали ли сме и какво точно на света, по-добре е да помислим какво можем да вземем от него. Нали уж се гордеем, че сме практичен народ...

Диана Попова