Следващият като предишен

Въпреки известни усилия от страна на вестникарските медии името на Любомир Левчев си остава емблематично не толкова за един вид поезия, колкото за един модел на нравствено поведение в годините на тоталитаризма. Да пишеш за него днес означава донякъде съучастие в лепкавия спомен за миналото. И аз не бих писала, ако последните му книги със "спомени" не ставаха все по-прицелени в културната памет на българския народ. Съвсем очевидно е, че тези дебели творения не биха могли да разчитат сериозно на своето време, където само най-младите и най-наивните са способни да бъдат излъгани. Само че най-младите не четат книги, а пък най-наивните са мазохистично пристрастени към своята изначална излъганост и рядко реагират в публичното пространство. Те обаче разчитат на времето след много години, когато колективната памет ще се измерва в текстове и неведоми са законите на случайния избор.

Да се обсъждат някакви "естетически" или "философски" достойнства на тази книга би било смешно. Тук всичко извира от един псевдосантиментален, псевдоаналитичен, псевдонаивен, псевдоироничен, изобщо Псевдошаблон на литературното преживяване, който конструира пишещия субект според собствените му мерки за културна субектност. Пред-положена е идеята, че читателят е също толкова наивно-сантиментален и най-вече - изостанал с няколко десетилетия в критериите си за модерна литературност. Ще отбележа само две особености на левчевския дискурс, които имат по-скоро психоструктурен характер.

Зад екрана на носталгично-размекнатото преживяване стои желязната система от предпоставена йерархичност в оценките-отношения към описваните личности и събития. С бакалска точност е преценено кой да бъде представен в светлината на младежки-романтичните спомени (по възможност "неопетнени" поети като Владимир Башев и Константин Павлов, защото приятелството с тяхната неопетненост става имплицитен гарант на своята чест и честност), кой да бъде полунамекнато полуочернен, кой да бъде зашлевен като агент на Държавна сигурност... Единството между "приятелска" добронамереност и сензационна "неудържимост" на истината триумфира в разказа за Джери Марков. Не зная дали Левчев усеща, но това, което той имитира, не е нищо друго освен моралния стил на самия Георги Марков в "Задочните репортажи". Без неговата интелектуална острота, разбира се. Във всеки случай книгата е съвсем наясно с митогенеративните функции на литературния текст и е много сериозно вживяна в тяхната манипулативна активност. С чувство на историческа безнаказаност тя подминава едни от фактите, изопачава други, измисля трети... Някой от засегнатите можел да възрази публично, че името му се ползва по особено некоректен начин. И какво от това? Първо - най-очернените вече не са между живите. Второ - колкото повече шум, толкова по-добра реклама. Всъщност, ако трябва да бъдем честни - в книгата има много малко интересни неща. Ситото на страха и съображенията е пресяло всичко по-значително. Останал е разказът за досадната лепкавост на живота в "творческите" съюзи, за дребнавото интригантство по върховете, сладострастното ровене в подмоли на отношенията между конкретни хора. Авторът съвестно се е постарал да не каже нищо важно от това, което (може би) знае. Разбира се, има и положителни митове. Техният избор навярно би разказал много повече за днешното разположение на силите в нашето общество, отколкото за хипотетичната някогашност. Върхът на пирамидата е зает от "мита Мила", т. е. Людмила Живкова. С присъщата на своя автор мазохистична словообилност текстът не усеща кога става гротескно неадекватен на здравия разум. А чрез наивната вяра в чудесното като рецептивна нагласа на съвременния читател той надминава даже средновековните канонични жития на светци.

Втората особеност засяга интимната мотивация за написването на текста. Неговият полуприкрит патос може да бъде обобщен в изречението: "Въпреки всичко, което знаете за мен и което е вярно, аз си останах Интелигента-идеалист". С натраплива очевидност дискурсът отново и отново убеждава, най-вече себе си, че неговият герой е бил все така честен, неподкупен, скромен, въздържан и Поет, както в някакво възторжено-блажено начало на ранните дни. Дядо Вазов поне разположи идеята за подобно време ретроспективно, в носталгичната топография на живота "когато бях овчарче". На Левчев това обаче не му стига. Той държи да бъде вечно овчарче, защото такава е неговата представа за модерен писател. И всъщност защо не, ако има пред себе си читатели-стадо.

Милена Кирова

_______________

Любомир Левчев. Ти си следващият. ИК Труд. С. 1998