Некомфортности

Какви атове минаха и прах не дигнаха, че ти ли
. Че и аз.
Седнала съм да се кахъря за културата на говоримото слово. Но какво да правя, сън ми не иде, като се заслушам във всичко, що се носи из въздуха като реч (и което се пише, разбира се, но то си е тема за многотомно издание). И съвсем не мисля, че се чувствам така, защото съм отдавна безнадеждно деформирана от Мелпомена, а защото забелязвам, че и всеки що-годе нормален човек край мене също се диви до немай-къде, ако се чуе мелодичен глас в ефира, който не бърка всяка трета дума. Излиза, че и на мен, деформираната, и на обикновения слушател просто не ни е вече комфортно, ако някой е дръзнал да се изявява като професионалист и ние заедно започваме да се питаме - как така началникът на този добър професионалист още не се е сетил да го съкрати? И някъде в най-най-дълбокото ни подсъзнание се стрелва въпросче - защо по света се провеждат конкурс след конкурс, за да се осъществи тая култура на говоримото слово, а у нас, ако изобщо има такива конкурси, то е сякаш, за да бъдат избрани предимно фъфлещи и пелтечещи люде? Но... да живее апатията. Най-хубавото в цялата тази история е, че и аз, и нормалният слушател си знаем причината за подобно състояние на нещата: турското, фашисткото и тоталитарното робство са виновни, без съмнение! Някъде си нямат и по едно робство, но ние - цели три!

От луд и от пиян научаваш за останалото. Понякога, макар и все по-рядко, ми се случва да изляза от апатията. Тогава изпитвам желание да поема цялата вина върху себе си или върху нищо неподозиращото театрално съсловие. Така де, нали сме част от тези, които трябва да дават пример на останалите. Ами когато и ние самите сме толкова незадружни? Завчера се опитах плахо да поправя в нещо дребно един колега зад кулисите, а той ми се сопна: гладен съм, нямам пари за нищо, а ти си седнала да ми връзваш кусур, че съм глътнал някоя и друга сричка... Хм, желязна логика. Демократична. И няма вина. Ето защо, си помислих аз, и цялата ни държава е гладна, драги мой, щото тебе е нямало кой да те скъса още на първото прослушване. И ако следващата заветна мечта на българите (след борда, естествено) ще се нарича професионализъм, не само че няма да ги гълташ, ами просто няма да се занимаваш с тази професия. Колежката, която стана свидетел на разговора, се намеси с изключителни доводи в негова полза: аз пък се чувствам като тъпачка, която е имала неблагоразумието да си шлифова гласа и да си оправи някои дефекти. Кого в тая държава го интересува дали трудът ти е на ниво? Пък и в края на краищата не сме ли ние тука само едни местни величия, за кого да се пънем? Такааа, ето че към глада на младия човек се прибави и комплексът за малоценност на момичето. Сви ми се сърцето. Пак има логика. И пак ли демократична? И въпросът за вината - отново открит. Щом сме на тази географска ширина, тя ни е виновна за всичко, карай през просото. Българският театър, българските радиа, българската телевизия са си за домашна консумация, а ние нали си се знаем какви сме кифладжии, един на друг ли ще си продаваме номера? Виж, ако изрядният български е конвертируем продукт? Ти да видиш тогава. За чужбина горното "си" винаги си е на мястото, диезът - диез, бемолът - бемол, съгласната - съгласна, а скокът на височина - над 200 см. А тук, в "местна" България, ролята може да бъде изфъфлена, новините - изпелтечени, доматът - гнил. Просто да се говори добър български не е престижно. Извод, изход? Изводи колкото щеш, изход - никакъв!

Отрязали му ръцете, че ги залепили отзаде. Себеуважението и уважението на труда на ближния се оказаха непознати понятия в новото ни битие. Но и със "залепени отзад" ръце, като човек, оцелял през вековете чрез занаятите си, българинът приема за нормално, че едно цигуларче трябва да започне най-късно на пет годинки и след десетгодишни катадневни упражнения е допустимо да му се възложи "нещо по-така". Други се досещат, че за над 200 см са нужни предварително хиляди отскока освен голия талант на скачача. Или когато участваш в рали, макар и местно, не си глътваш по някое болтче или шарнирче от мотора на колата, без да те интересува дали те чака дълъг път, голяма работа като катастрофирам, нали в "местна", родна пръст ще ме погребат... Е, хайде, обикновеният слушател не е длъжен да знае, че за да се сдобиеш с култура на говоримото слово, също са необходими не по-малко усилия от тези на цигуларчето, но защо разбиращите се правят на умряла лисица? Или: "ние това си го знаемЕ, ние това си го можемЕ"? Харакири да си направиш, саде туй като чуеш.
В "региона" на нашия местен "барутен погреб" се счита, че да грешиш е мила чаровност, вид сладуранство, а ако имаш за гарнитура "френско "р" или "уъ" вместо "л", плюс нефонетичен глас и нелогична мисъл, считай договора си за продължен. Ама си бил с патерици в устата? Ама си бил гълтач на огън, пардон, на слюнка, сякаш микрофонът е сочен лимон, чудо голямо, да е умрял някой?
Говоримото българско слово се търкаля като стара каруца по стар калдъръм, като нова кола по софийска улица, стомахът ти непрекъснато е на топка да не би да си строшиш главата.
Словото било най-великото нещо, до което е стигнало човечеството в своето развитие (българският народ човечество ли е?).
И още: "Заедно с Бог човекът, развивайки словото, е станал сътворец на Земята". Боже, прости, що за сътворци сме ние? Ние - българите, сме саботьори на Бога!

Тешко и горко на тоа врапче, што паднало во детински раце. Освен класическото извинение с робствата, другото - не по-малко класическо, е това за заплащането. "За такова заплащане - такъв говор" и тутакси обратното: "За такъв говор - такова заплащане". Омагьосан кръг. Парадокс или закономерност? Ако си гражданин на България, и двете: кучето се върти в кръг, опитвайки се да захапе тенекията, вързана за опашката му. По света моженето и заплащането са свързани като "ин" и "ян" в кръгчето. Само че ние свят като света ли сме? Продължава да ми кънти в ушите вопълът на колежката: да не би от моето можене да ми зависи заплатата? Или тая на режисьора? Или случайно на директора? Техните заплати са си непроменяема величина, не се влияят от моето можене или неможене. И какво излиза? Докато аз ще си оправям дефектите, те ще си оправят игрите... (Кои игри, чии игри, не са ли игрите общи?, се питам аз.)
Когато по едно време имахме руска, американска и френска телевизия, си устройвах чисто по български сеирджийско забавление. Сядах пред екрана и започвах да превключвам каналите с единствената цел да дочакам грешка в устата на водещите. А те ме усещаха и ми намигаха от екрана: "да имаш да вземаш, ние не бъркаме, иначе директно заминаваш в кошчето за боклук". И без тяхното намигане отдавна всичко ми е ясно. Особено се наслаждавах на французойките, които съобщаваха прогнозата за времето. Всяка една от тях с октава и половина в гърлото, с всичките му там диези и бемоли помежду, па това как и кога си поема въздух и не оприличава микрофона на лимон, си е от кухнята на занаята и е повече от задължително никой да не го усети. Важното за мене в случая беше, че изрича тайфуните, градусите, наводненията... сякаш прави любов, да ти е драго, че ще превали и прегърми...
Много ми е мъчно и за това, че в единствения ни инкубатор за артисти (за последните 50 години в последното от робствата) и до ден днешен пада само голямо гонене на опашки по въпроса за сценичната реч. Но и те какво са виновни? Кои са те? "Те" - това не сме ли всички ние? А и можеше ли да бъде посято друго цвете редом с държавното? И това достатъчна причина за вина ли е? Не продължаваме ли да стоим със зейнали човки - ако обича мамче-държава да ни подхвърли и узряла, вкусна, безупречна говорима реч. Но ни на мамче, ни на нас самите, ни на работодатели, ни на слушатели, ни на управляващи, ни на който и да е, му пука въобще по този въпрос. Както не ни пука ни за фалирали банки, ни за изнасилени дечица, ни за политическо безочие, ни за... Търпим всичко. Търпач по професия се оказа българинът. Ако Уитни Хюстън пее фалшиво (самото допускане на такава мисъл вече е готов виц), кой ще я харесва и купува? А като не чувам или разбирам какво ми ломотят по "местното" Радио или телевизия, или театър - това да не би да е причина за Трета световна?
"Говоренето е ядене в умствен план". Е, няма що, помията, щом си дробим и шумно сърбаме, просто завинаги ни циментира в робствата.

Нехванат крадец от царя по-голям. Ще ми се да поплача малко встрани от темата. В редките случаи, когато все пак е поканен артист да изпълни даден текст, сегашната практика изисква да не се споменава името му. Като на прокажен. Излиза, че за всяка бутилка оцет или ракия е задължително да се знае производителят, а производителят-артист да си стои на тъмно, сякаш е менте. Ние може и да сме комплексари, може и да нямаме показно самочувствие, но дълбоко в себе си добрият артист си знае цената, уменията. Всички чужди режисьори не пропускат да ни го подчертаят (с нашите сме в по-сложна конфигурация). Та, несъобщаването на името на изпълнителя освен че не е професионален акт, има и непрофесионални последици, колкото и да се стори грандоманско някому подобно твърдение. Лишават ни от "прозрачност". Ние гледаме на всеки запис, на всяко участие като на състезание, като на възможност за усъвършенстване, като на публичен изпит. И чакаме... медал, оценка, в повечето случаи съвсем не материална. И ако след това те поканят още веднъж и още веднъж, значи, че си спечелил състезанието, значи си вкарал гол, означава, че уж "анонимният" слушател е изпратил своя коректив директно в ефира по някакъв невидим, само нему известен телефон, но винаги измерващ смайващо точно предложеното качество.
И още един нюанс към горното. Доживяхме, слава Богу, времената, когато е възможно сам да си напишеш материала, сам да си го редактираш и сам да си го изчетеш пред микрофона, пред камерата. И обикновено последната фаза се оказва препъникамък за мнозина по най-досаден начин. Изречен неумело, и най-добрият текст просто се самоизтрива. Майчиният принцип "детето си е мое, мога да го пребия, ако искам", невинаги дава художествен резултат. Писането, четенето, изпълнението на даден текст са си три различни "дисциплини". Нима можеш да излезеш на състезание по художествена гимнастика вместо с лента - с копие или на кон?

Забрътвил от Аз, че не изкарал до Буки. С лъжите и демагогията в нашия обществен живот се руши психическото здраве на народонаселението. А с обикновените, "невинните", случайните речеви грешки - директно физическото му здраве. Доказано е научно, не откривам аз Америка. И това е така, защото се създава скрит, неосезаем видимо дискомфорт, който като подпочвените води, неуморно, подмолно ни погубва. Да, написаното на хартия можеш и да не го четеш, можеш и за други цели да го използваш, но от изговореното, чутото, възприетото със слуха словце никъде не можеш да се скриеш, вълната те застига навсякъде, следва те по петите, корозира съзнанието ти. А лекарствата са така скъпи...
Говорните грешки са като биокуршуми, те са като нитратите в храната. Лошите мисли, обърканите звуци замърсяват не по-малко въздуха от химическите облаци, неусетно образуват малки язвички в стомаха, в ума, влияят лошо на черния дроб, на слънчевия сплит. А от телевизията, където към звука се прибавя и образ, дулото на фотонната картечница атакува още по-безмилостно.
Добре, че спряха излъчванията от стария парламент. Из въздуха се носеше непоносимо напрежение (сега това е само в петък) и ни напомняше за предишните безкрайни безсмислени бъбрения. И съгласно рефлекса на кучето на Павлов подобни предавания също предизвикват отделянето на слюнка, в случая миризлива.
"Езикът е средата, в която човек осъществява себе си". Нашата среда е отблъскващ словесен хаос, няма що, отлично се "осъществяваме". Затова ли сме все нервни, избухливи, отчаяни?

Ни ти да си жив, ни яз да съм умрел. Във филма на Бертолучи "Малкият Буда" умиращият последен Лама определи за свой приемник не едно, а три деца: за тялото, за духа и за речта. Така е във всички духовни учения. Словото е нещо свещено, първостроител, градивен материал, темел на всяка бъдащност.
Но какви са, къде са нашите духовни учения? В българския темел се наслагва и пясък, и вар, и фалшиви ноти, и гнили домати, и въздух под налягане, и парцали, и словесна помия, и символични митници, и всякакви чуждици, и... неокопаното ни лозе... Върху такъв темел и японците не могат вдигна къща.
Лично аз нямам кой знае какви проблеми и почти от нищо не се оплаквам. Щастлива съм, че живея в такава страна с толкова много таланти и толкова много робства-алиби. И понеже културата на говоримото слово не е "материално благо" и с него не може да се извърши "икономическо чудо", въобще не се вълнувам в кой век, кой по ред парламент и дали не на Сириус ще осъзнае катастрофалната важност на въпроса и ще приеме закон за екологично чист български език.
Затова ми се ще да завърша фанфарно, както се полага пред празник. Нека така да си я караме - да си живуркаме в замърсения въздух, да се храним със замърсена храна, да си слушаме нинджите-пелтеци, да си четем замърсеното шапово слово и най-вече да не губим спокойствие, щото то - българското слово - и без това само ще си отиде. Както си отидоха децата ни.
О, тъжовна, злочеста българска реч, защо не си английска? Че и ти да емигрираш? Че да те оценим тогава и тук? Финалната строфа на "Отечество любезно, как хубаво си ти" завършва така: "И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци".
Не остана много време. Дотогава предлагам да се отдадем на къде-къде по-приятното занимание - гонене на собствената си опашка...
Попитали камилата: Защо ти е крив вратът? Тя рекла: "Че кое ми е право?"

Йорданка Кузманова