Езикът като стандарт

В българската култура все още битуват разни кристализирали нагласи, които е трябвало отдавна да съзреят, но им се пречи поради невежество, мудно мислене или прагматични съображения, най-вече от политически характер. Една от тях е отношението например към стандартния език, т.е. към този, който се преподава в образователната система и се използва в официалните документи. Мине не мине време и някой току възкликва в пресата, че езикът ни, видите ли, се е задръстил с чуждици и замърсил от вулгаризми - и че въобще този български език не е онзи. Най-често привеждани илюстрации в тази посока са езикът на ежедневната преса, надписите по витрините на магазините и заведенията, актуалният говор на момичетата и момчетата, които пълнят тротоарите в центъра на градовете.
Не искам точно в тази статия да задълбавам в критика на идеята за илюзорното чисто, съвършено и свещено минало на една или друга културна парадигма1. Не искам и да поставям крайно голям акцент върху аналогии като например с английския език, в който само 1% от думите са англосаксонски, но това не го тласка към залез или по нанадолнище. Акцентът ми в случая е по-актуално типологичен: твърдя, че разсъждения от сорта на горното, освен че издават наличието на някакъв примитивен национализъм в основата им, показват преди всичко концептуална неспособност да се разграничат стандартният и съвкупният език. Съвкупният (или да го наречем "националният") е само един пасивен резервоар и затова не може да бъде развален - с помощта на пряката употреба той прибавя, преработва, изхвърля. Стандартният, за разлика, е податлив на нещо, което бихме могли да наречем и "развала", но засега поне не съм забелязал уличният говор или надписите по витрините да оказват влияние върху подбора и преподаването на материала в училище или пък върху езика на официалните държавни документи. Така че и при него проблем май че няма.
Ако си говорим честно, лично аз смятам за много по-дразнещ, фалшив и опасен елейния езиков мухъл, с който националната телевизия и радио са свикнали да ни осведомяват още в първите минути на новинарските си рубрики къде някое охолно бизнес-обединение е построило поредния проектонеобитаем храм Господен или пък къде група 90-годишни бабички, закичени я с босилек, я с невен, са тропнали хорце, заканеркали в речитатив или изпекли погачи по повод празник, известен само тям. Това, че младите хора се отвращават или отегчават от тия неща и с допълнително удоволствие изчезват от страната, изглежда няма значение - правителството и президентството явно си падат по подобни купони и медиите раболепно им ги доставят. Но думата беше за системната практика да не се разграничават стандартният език и съвкупният. Дефектът е залегнал дълбоко не само в популярното ни мислене, но и в академичната ни традиция. В резултат се оказва едва ли не, че българският език е постоянно крехък и в критично състояние, един вид все на легло с температура, и на нас поданиците не ни остава нищо друго освен да му слугуваме, треперейки да не би всеки момент да хвърли топа. И ако положението наистина беше такова, трудът по спасението може би нямаше да си струва.
Тази практика на престорена защита е всъщност плод на идеи, заложени в масовото образование и медиите още от 1879 г. По липса на алтернативни идеи популярната ни култура кажи-речи не вярва в друго и затова искрените й поддръжници са по-скоро жертви, отколкото жертвоприносители. А става дума всъщност за прикрита форма на политическа експанзия, самата тя част от все още незавършилата на Балканския полуостров борба за подялба на наследството от Османската империя. В нашия държавен (и образователно-медиен) ресор стратегията например цели да се придърпва, вкл. и езиково, Македония и да се отблъскват останалите славянски съседи. Те от своя страна поддържат аналогични практики.
Цялата пропагандна традиция у нас системно е скривала зад твърдения като "Македония е била наша" факта, че когато Македония е била, да речем, "наша", България не е била точно България, а един все още доста разпилян етнос в границите на Османската империя. Но преди всичко какво представлява стандартният език в една страна? Това фактически не е целият и в никакъв случай не е индивидуалният или родовият, а институционалният, щемпелованият език, с който се отъждествява на първо място държавата, а след това, по линия на образователната система, и всички нейни поданици. Той не е генетичен плод, а политически конструкт. През последните 200 години езикът в Европа и света преживява рязка статусна трансформация - развива се от обикновен различителен белег за даден индивид, социална група и начин на живот в мощен инструмент на етническото обособяване и оттам на държавната власт. Просто от последната четвърт на ХVIII в. насам понятието етнос започва все по-тясно да се свързва с идеята за независимост, самоуправление, собствени граници, нация, държава.
Оттук произтича и нарастващото значение на езика, който се превръща в главен различителен белег за нацията, а употребата или неупотребата му дори започва да служи като довод при териториални спорове. Езикът става основа за националното наличие и съответно болките и амбициите около него рязко нарастват.
Съответно, стандартният език възниква като необходимост за хомогенизиране на хората вътре в дадена политическа територия и съответно за управлението им. Обикновено за основа се взима нещо средно между наличните диалекти или пък някой особено престижен диалект. В някои случаи се приема като модел правописът в даден текст с особена репутация (в Англия речникът на д-р Самюъл Джонсън, в Дания преводът на Библията), в други пък се назначава комисия от учени и специалисти, която съставя проект (у нас се избира точно този път). Така се въвежда поле за регламентно общуване и йерархично структуриране на властта там, където преди е имало само група разпокъсани диалекти, а също се улеснява създаването на единна образователна система, която в крайна сметка да обслужва споечните процеси в нацията.
Стандартният език възниква най-вече като писмена реформа. Писмеността уеднаквява (заличава или обобщава разликите между местните изговори), създава престиж (чрез по-високата си репутация спрямо устната реч), диференцира система от нива (на желана и нежелана употреба), установява критерии и стойности. Обикновено се образува и правоговорна система, но тя обикновено идва постфактум, като обратно въздействие на писмената над устната реч.
С една дума стандартът е рамка, филтър, система от правила. Регламентът му отрича наличието на минало: нали именно затова е създаден, за да се смени досегашният хаос от речеви инварианти с единна езикова система. Фактически той играе ролята на едно задължително и безпаметно настояще на езика, до момента когато на негово място нe бъдат въведени други правила, също толкова безпаметно уверени в своята отсега-нататъшна окончателност.
Съвременната социолингвистика доказва убедително, че езикът (в антиномиите "език - диалект" и "език - други езици") не е органично, генетично или сакрално явление, а е политическо образувание. Местните жители от двете страни на холандско-немската граница са си взаимно понятни и все пак едните наричат езика си холандски, а другите немски. Шведи, норвежци и датчани се разбират не по-зле помежду си, но официално шведският, норвежкият и датският са различни езици. Споровете от двете страни на границата ни с Македония по повод на това кой език какъв е са съвършено безплодни и вредни, след като става дума за две суверенни държави, всяка от които има право да нарече стандартния си език както си иска2. Защото става дума именно за "стандартния" език, на който съвсем ни в клин, ни в ръкав му се приписва историческа дълбочина, генетично-кръвна връзка, сакрален характер, всеобемна широта. Тоест семплата и плоска норма изведнъж придобива едни несвойствени, харизматични параметри - пространствена обемност, времева дълбочина, стойностна вертикалност.
У нас дебатите по отношение на стандартния език са се съсредоточавали главно около практически проблеми, а съществени теоретични разногласия на практика няма (което е пак само по себе си интересно). Обаче стандартът в езика много рядко се е наричал трезво и прецизно "стандарт". Най-разпространеният термин е "книжовен език"3. Използвали са се и други ("национален", "литературен"), но те не са добили същата популярност и бързо са отпаднали в нишите на езиковата наука.
Интересен въпрос е, защо точно думата "книжовен" се тиражира от образователната система и чрез нея е заседнала здраво в най-широкия план на националната култура (редом с "роден", "народен", "майчин", "бащин" и пр. дъхави, енергизирани, емпатни думи). Обяснението следва да търсим според мен в съзнателното търсене на термин с харизматичен, а не регламентен авторитет. "Книжовен" означава "установен според книгите", а от най-задния му план проблясва дори нюансът "установен според Книгата", който доста способства за сакралното въздействие на думата. Връзката е естествена и неизбежна. Защото в една предимно неграмотна, устна етносреда, каквато е била "България", преди да се образува през 1878 г. България, писменото слово узаконява устната реч - то е царският печат и филтърът, които дават право на видимост, трайност, съществование. Инерцията на такава една среда е да възприема книжнината от дистанцията на незнанието, дивенето и респекта и съответно да я визира компактно като Една или Едно, като Книга.
Понятието, тоест, пак изразява идеята за стандарт, но стандарт, спуснат божествено отгоре, а не договорен в системата на държавната регулация на културата. То е руско влияние (на руски "литературный язык" е утвърдено понятие). Още Юрий Венелин го използва в брошурата си "О зародыше новой болгарской литературы" (1838), която изпълнява за Априлов и други ролята на програма за културно-просветна дейност - изключително важен за българската култура канонизационен жест. В предговора към своята "Основа за българска граматика" (1858), Йоаким Груев завършва с пожеланието "един ден ... да ся сдобием с рядовна и съврьшена Блъгарска Грамматика за книжевен Блъгарский язык". Богоров, Славейков, Каравелов и др. през 1869-70 г. спорят активно в пресата около необходимостта от книжовен език и формата, която той трябва да приеме. Но институционализацията на термина "книжовен език" дължим (както и много други неща от този род) на Марин Дринов, който още в първия брой на "Периодическо списание" (1870), орган на наскоро основаното в Браила Българско книжовно дружество, помества програмната си статия "За новобългарското азбуке". Там той поставя като първа задача на дружеството не друго, а именно "да спомогне за изработванье един обшт книжовен език, учвърстен на основите на народната ни реч", защото той ще е "най-първата ни национална опора".
Когато се създава настояще и бъдеще, най-обективно се усеща фактическата липса на минало. Дринов разбира под "книжовен" само "езиков стандарт". Понятието обаче рецидивира и по-нататък, като ирационален, магическо споечен и всъщност политически атрибут на нацията.
За да хвърлим малко светлина върху нещата, нека най-напред да разгледаме една актуална дефиниция. Извадена е от последната академична "История на българския книжовен език" (БАН, 1989, с.6) и започва по следния начин:
"Книжовният език е исторически създадена върху основата на народните говори езикова формация, която съдържа общозадължителни кодифицирани норми, ..."
Дотук, да речем, идеята за езиковия стандарт е що-годе формулирана. Дефиницията обаче продължава:
"... отличава се с по-голямо богатство и обработеност на изразните средства..."
Тук е първият логически скок, след който изведнъж сме се озовали от сферата на закона в сферата на изящната литература и естетиката. Оказва се, че стандартът в езика не е само задължителната за съблюдаване норма, но е и по-добрият (от кого?) език, по-богатият и по-хубавият. А в нашата култура първо възниква идеята и движението за стандартен език, а едва след това престижната литература, която да го легитимира. Езикът, тоест, се развива като качество само по себе си, като автономна стойност. Но има още до края:
"... и служи за общуване във всички слоеве на обществото."
От тази част научаваме, че книжовният език, освен дето е елитарен, писмен и престижен, е също така масов и устен. Значи той е едновременно правописна норма, нещо като езикова класика и масово средство за устно общуване. Във второто от двете изречения на дефиницията това положение е експлицирано:
"Книжовният език е езикът на художествената литература и публицистиката, науката и образованието, административното обслужване и разговорното устно общуване на образованите среди от населението."
Езиковата норма е в основата на дефиницията, но каква е тази норма? Тя има импулса да окупира, да заграбва несвойствени за нея територии, да завземе цялото поле на българското слово. Това е дефиниция-мастодонт, каквото е и самото понятие. Тя не прецизира смисловия обхват, а го издува с множество възможно най-общи тематични мотиви и дори с противоречия. Най-общо казано, дефиницията обозначава репрезентативния аспект на родния ни език, но тук се включват всичкото, най-доброто от всичкото, а също така и филтърът, позволяващ да се отдели най-доброто от всичкото. И това е, защото тази дефиниция, заедно с целия фонд на другите аналогични дефиниции - тя е наистина само една от многото, - изпълнява в дълбоката си основа политическа поръчка. Тя е удобно безгранична и аморфна, вследствие на което може да се моделира в произволна форма и насока, които пък да се аргументират с богат фонд от доводи и илюстративни примери.
Чрез това си съдържание и с тази си пластичност българското понятие за стандартен език обаче се разтяга и в една друга смислова посока. Натам е обратният ефект, вредата. Езикът в крайна сметка се оказва, че обхваща и литературата, в качеството й на фонд от естетически постижения4. Така той се самоканонизира като най-голямата българска културна ценност - като това, което е винаги зад тебе в ролята си на изходна среда или изходен инструментариум, но се оказва и пред тебе в ролята си на продукт, постижение, самостоятелна ценност. Българският език се оказва самовлюбена, самодостатъчна вещ, а българинът се оказва не употребител, а поклонник, служител в храма. Така държавата спипва за пореден път поданиците си, този път чрез езика.

Владимир Трендафилов


______________
1 Върху патриархалния произход на идеята немалка светлина хвърля например Карл Попър в книгата си "Отвореното общество и неговите врагове".
2 Една илюстрация: съвкупните езици на България и Македония имат много общи черти помежду си, вкл. и генеалогично родство. Но стандартните езици се различават. Ако аз примерно, с цялото си образование и опит, се запиша дори във втори или трети клас на някое македонско училище, още на първата диктовка непременно ще получа двойка - та нали българският ми правопис би се отчел от македонската норма като хаос от грешки. И обратно.
3 Специално в държавните документи се използва думата "официален", но тя няма претенцията да определя какъв е по състав и параметри езикът, а само регулира властта му в системата на междудържавните отношения. Можем накратко да обобщим, че терминът "книжовен" обозначава стратегия навътре в националната територия, а "официален" - стратегия навън.
4 Неслучайно дълги десетилетия е нямало в образователната ни система предмет "литература", а само "български език". Дори днес литературата не е отвоювала съвсем своя независима територия, а по-скоро е успяла да принуди езика да се посвие малко - в названия като "български език и литература".