Символичната родина

За преподаването на българска литература
сред бесарабските българи

Краят на хилядолетието активизира позабравени идеологически импулси. Националните идеологии, като контрапункт на глобализацията и унификацията, възстановяват своето присъствие и задават модели за етноидентификация на големи групи от хора, лишени по едни или други причини от подобна възможност. В крайна сметка отъждествяването с етноса е шанс за преодоляване на психологическия дискомфорт сред малцинствените общности. Само така ли обаче трябва да се гледа на компактните български общности зад граница, могат ли и трябва ли да се успоредят културните и етнокултурните процеси, протичащи в България и извън нея - ето част от въпросите, които чакат да бъдат дискутирани на различни равнища.
Една от малкото реални възможности да се интензифицират връзките с осигуряващата психоемоционален уют символична българска Родина е заложена в преподаването на майчин език. И ако проблемът е болезнен, когато го проектираме в контекста на преподаването на турски (или ромски) език като майчин, то не е ли два пъти по-болезнен, когато го разглеждаме в контекста на преподаването на български език като майчин сред, да речем, бесарабските българи, живеещи на територията на Украйна и Молдова. Макар и недостатъчно, по силата на определени междудържавни договорености подобно обучение е финансирано в определена степен и подсигурено с кадри от българската държава. Този жест (или стратегия?) обаче е лишен от дебат не само в обществото, а и сред специалистите. Апостолическата мисия на командированите от България и на родените извън нея български учители какво осмисляне и огласяване получава в Родината? А от тяхното "образователно" поведение в крайна сметка зависи не само колцина ще продължат да се чувстват и определят като българи и през идващия век, но и адекватността на това определяне - определяне, съотнесено с българите, или определяне, съотнесено с някакъв етнически вариант (мутант?) на българското, подобен на насилствено реализирания в Република Македония. И ако усилията са хвърлени преди всичко в овладяване на книжовната норма на езика, то какви усилия се полагат за овладяване на актуалната днес етническа "картина на света", овладяване, случващо се не само чрез езика, а и чрез изучаването на фолклора и литературата. Ето тук, при координиране на езиковото и литературното обучение като етноидентификационни механизми, но и като средства за личностно съграждане, са най-сложните проблеми.
На първо място - как да се коригира самоизграждащият се митологичен образ на българската литература, без да се посегне на познавателните и емоционалните й функции, нито на качеството й на инструмент за национална самоидентификация? Защото представата за родната литература търпи усилени корекции в България - не само поради премахването на идеологическите табута над серия от автори и текстове, а и поради постепенното скъсване с възрожденските и поствъзрожденски патетични прочити на литературата като съкровищница на националния дух, като средство за възпитаване в патриотизъм, като познавателен резервоар за историята на народа... Как преподаването на литература в България да се синхронизира с преподаването й извън нея? Възможно ли е? Необходимо ли е? Или трябва литературата да продължи да бъде само възрожденски инструмент за налагане/събуждане на желани идеологически или психологически самоидентификации с българското? Кое е българското? Хипертрофиран мит, продукт на една крайно митологизираща среда, каквато е тази на бесарабските българи - обхващаща българското през трудно описуемото чувство на носталгия, мислеща българското чрез силата на преданието като сложна смесица от фолклор и литература... Подобно познаване чрез спомена, преданието, устното слово поражда не само фрагментарни и несистемни представи, но разчита на спекулативна, при това ирационална, подборност, робуваща на етнокултурни, а не на естетически, етични или някакви други критерии. Картината се усложнява и от нееднозначните рецептивни проекции на българската литература, и въобще на образа на българското, такива каквито съществуват извън България - рецептивни проекции, разлюлени в едновременността на съществуването си като маргинални ("литература на малък народ и език") и като свръхпрестижни ("литература на моя народ и език"), като липсващи и като откънтяващи в достъпното културно пространство. Към това трябва да прибавим наличието на периоди на прекъснатост във функционирането на част от каналите за рецепция на българската литература и култура (официални, печатни...), както и на периоди на засилена комуникация, макар понякога и асинхронна на очакванията, т. е. идваща след изчерпване на Желанието за среща. Схематично очертаният образ на Родината и на нейната литература и култура споделя всички белези на бляна и мечтата - тя е далечна, престижна, наивна, сантиментална, свещена, и в същото време маргинална и слаба, патриотична, а не естетична, патетична, а не интимна, изпълняваща едни, но забравяща други желания и очаквания...
Може ли в такъв случай литературата на България да замести Литературата за българите от Украйна и Молдова? Утвърдителният отговор ще ни върне единствено на територията на винаги будното българско възраждане, но и извън териториите на модерното време, в което човек се нуждае от Литературата, съставена от много литератури. Възприемането на подобна позиция не отслабва, а подсилва възможността, при наличието на вътрешна мотивация, българската, а не някоя друга литература да се самонатовари с етнокултурната идентификация на онзи, който търси своята етнокултурна определеност.
Макар и минималистична като програма, тази позиция предполага реалната възможност българската литература да се легитимира като литература-хранителница на национално престижните образи на българското. Но заедно с това се появяват и рисковете от тоталното налагане на етнокултурния модел. Имената на Паисий, Раковски, братя Миладинови, Каравелов, Славейков, Ботев, Вазов, Захари Стоянов и техните, прокламиращи ценността на българското, текстове ще влязат като задължителен минимум на обучението, но по този начин ще консервират породения в други социокултурни условия образ на българското. Но... заедно с това ще се задвижи цялата черно-бяла българска митологичност, пораждаща образа на патриота и на лъжепатриота, на прекрасното Свое и на отвратителното Чуждо, на приятеля и на врага...
Литературата и разиграваният от нея спектакъл на националното битие трябва да получи, струва ни се, не само патетично-емоционалните си назовавания, а и критическото, дистантното си оглеждане и дефиниране като територия на спекулативното, на митологичното, на идеологическото говорене. Литературата като производител на образи, които литературният канон ще подрежда, изтрива, удебелява... Заниманията с литературна наука като узнаване на цялата тази игра на дискурсивни техники, като поле за всепроникване на скепсиса, не за да се унищожи Святостта на етнокултурните прочити, а за да се узакони присъствието им като един от възможните, от необходимите прочити. Защото човекът освен и преди идентификацията с българското, както казват самите български писатели - от Ботев до Пенчо Славейков - се нуждае от идентификация с човешкото. И следователно, българската литература трябва да се преподава не просто, и не само като български, а като екзистенциален праг на потребностите. Читателят трябва да открои ветрило от възможни припознавания в литературата, да я чете не само защото е българска, а защото е голяма литература. Да й припише не само етнокултурни, а и културни функции. Ето това налага усложняване на теоретичния и литературно-историческия модел, чрез който българската литература е мислена и преподавана досега, и посягане към екзистенциални и въобще философски, етически и психологически ракурси (и ресурси) на все тази същата българска литература. Точно това, от своя страна, ще измести лъча на прожектора от литературата на ХIХ към литературата на ХХ век. Ботев ще се чете не само като голям национален поет, свързал живота и творчеството, както казва клишето, с народа си, с борбата за национална свобода и пр. Ботев ще се чете в опитите му радикално да препрочете европейската културна и религиозна мисъл, да разработи една своеобразна философия на свободата - национална, но и личностна, метафизична, послесмъртна... Вазовото слово ще заговори и с гласа на площадната рецитация, и с шепота на интимния глас - на равносметката или на сърдечното увлечение; ще възпее героиката, но и горчиво ще размишлява, редом с Алеко, за "срама" и "позора" като част от образа на българското. Младият Славейков, Яворов и Дебелянов ще изрекат прощалните си слова към възрожденското мислене не за да го отхвърлят или отстранят от пътя си, път, непреставащ да бъде български, а за да го положат редом със световното и универсалното. Вече не потурите и поясът трябва да бъдат български, а окото, което гледа - прави своите откровения литературата от началните десетилетия на ХХ век. И това е достатъчно. Но за да се стигне до тази достатъчност, трябва да не забравяме възрожденците, включително и в Украйна и Молдова, да си свършат "работата". Преди скепсиса е необходим патосът, преди да се опитаме да дадем по-друг, и по-истински, колкото и това да е илюзия, образ на българското и на българската литература, трябва да систематизираме и оцялостим разпокъсания и изкривен в пропукванията си образ на възрожденското българско. Трябва да започнем с Паисий...
Криволичейки между двете взаимнооспорващи се позиции, предложеният текст все пак има амбицията да даде, макар и нееднозначен, отговор на въпроса как да се преподава българската литература сред българите от Украйна и Молдова. Къде, в крайна сметка, да разположим акцентите: 1/ да направим необходимото за изграждане на историчен, системен, освободен от митологизиращи и патетични клишета, но разполагащ с целия необходим за стабилизиране на етноидентификационните ресурси, образ на българската литература; 2/ едва на тази основа да направим следващата крачка - да снабдим преподаването със съществуващото множествено лице на българската литература, на нейните текстове и творци. Съчетаването, и то в тази последователност, на консервативно охранителната с либералната идеология на преподаване може, колкото и трудно да е това, да синхронизира възприемането на българската литература от българите - в България и извън нея, да интегрира южноукраинските българи не само към символичната българска Родина и литература, нещо, от което южноукраинските българи болезнено се нуждаят, но и да създаде условията, чрез които така придобитият интегритет и идентичност да се вградят в отворената и модерна култура на ХХI век.

Георги Чобанов