Емилия Дворянова -
те(к)ст на модерното*

Емилия Дворянова е автор, който не може да бъде полухаресван; хвален за нещо, смъмрен - за друго. И тези, които хвалят нейните текстове, и тези, които не ги признават, са еднакво искрено пристрастни и пристрастени. Защото текстът-Дворянова прилича на огледало, а огледалото е силно емоционален предмет - в него виждаш само това, което можеш да видиш; той е текст-изпитание на желанието/способност да бъдеш модерен; текст-тест за един режим на психосоциална осъщественост. Не защото е съвършен. "Съвършеният" текст е производствен ефект на колективните идеомитологични потребности. Както и огледалото, текстът-Дворянова е граничен и сам поражда разграничение между най-общите типове светоусещане, които доминират краевековното ни съзнание.
Винаги ме е удивлявал психокултурният механизъм на бездната, която поглъща един огромен корпус от "второстепенни" текстове в извивките на историческия процес. Българската литературна история е традиционно жестока към периферните текстове. Тя се интересува само от генералите, които командват сражението, авторитарно безразлична към маргиналната ефективност на културното преживяване. Една отиграна тактика на мъртвораждащата културност изглежда например разминаването между не-актуалност на светоусещането и "чисти" художествени достойнства. Искам да кажа, че не е невъзможно "мъртвороденият" текст да притежава "формални" достойнства на парадигмални за времето си творби. И обратното: склонни сме да впишем в редовете на класиката Петко Тодоров или Стоян Михайловски въпреки тяхната затрудненост в литературния изговор на иначе актуалната проблематика. Заради всичко това ми се струва, че не е толкова важно да ровя с аналитично-критическа пристрастеност в несъвършенствата на дворяновския дискурс. Няма да говоря например за неовладените изблици на философстваща рефлексивност в "Къщата", за капаните на прекомерно удълженото удоволствие от нарцистичния себеизговор в "Passion или смъртта на Алиса", за преекспонираната ретроспективна разтегленост на сюжета в новелата "La Velata". Ще говоря за новото, за лиминалното, за онова, което възпламенява национално-натрапливия ефект на делбата между "младост" и "старост" в българската култура.
Вторият важен въпрос, съпътстващ критическата рецепция на текста-Дворянова, засяга липсата на адекватна родна опредходеност. Бойко Пенчев веднъж спомена, че "Алиса" няма традиция в българската литература. И все пак текстовете на Емилия Дворянова не са експериментални. Експериментът е бунт, недоволство, силово посегателство върху нормата, натиск-проникване в нейната другост. А те са спокойни, самодостатъчни, блажено незрящи в пълната си несъотнесеност към други текстове на българската литературна традиция. Такъв дискурс не би могъл да насили родната норма, защото отказва да я познава. Той не участва в играта на разлики, защото няма съзнание за оразличеност и така - потребност от съизмерване. Ако разчиташе (на) подобни книги, Харолд Блум едва ли щеше да създаде теория за "страха от влияние".
Отказът от съотносително себеполагане е не само общ (и донякъде нарцистичен) режим на дискурсивното битие-Дворянова. Той засяга конкретни тактики на сюжетиране и концептуално съграждане в текста. Така например сред специфичните белези на неговата модерност е точно липсата на един от най-тежко напрегнатите, симптоматично "модерни" проблеми - проблемът за Другия, за другостта. Към тази особеност ще се върна отново - тогава, когато ще рискувам едно обяснение на нейната иманентна мотивираност.
Още веднъж да се взрем в нежеланието за експериментиране, в отказа от борба срещу нормата, защото всеки експеримент възвръща библейската метафорика на борбата между Яков и ангела: той обича, мразейки, и потвърждава, рушейки. Отказът от любовна борба е всъщност отказ от основополагащата парадигмалност на Едиповия конфликт. Самодостатъчният текст се консолидира като потребност от себе си преди страха от влияние и амбицията да повлияе; той не само няма родители, но и по-често остава бездетен.
Когато написа "Алиса", Емилия Дворянова не беше чела нито Елен Сиксу, нито Люс Иригаре; слабо познаваше Юлия Кръстева и още по-слабо: Илейн Шоуолтър или Торил Мой. А създаде завършен, моделен роман на "женско писане", прословутото "ecriture feminine". С нея българската литература прескочи етапа на феминистичния радикализъм, на идеологическото еманципаторство, на модерния родов (gender) бунт. Трудно е да не се запитаме: откъде този постфеминизъм, след като феминизмът не се е случвал в България, нито в границите на балканската пост- и тоталитарна действителност? "Женското писане" на Дворянова по-малко от всичко е резултат на осъзнато-последователни възгледи за някаква нова женственост, идеологически опосредстван литературен конструкт. То се поражда в иманентно прочувстваната потребност от изговор на един вид себеусещане, изначално отместен, непожелано-недовидян, неприбран в "женската" нормативност на патриархалното мислене. В него се случва краевековната умореност от нормите, тихата съзрялост за промени отвъд инфантилната екстатика на бунтарския порив; то е самото "пост" на модерното, започнало в началото на века. В най-висока степен това е текст-битие или текст-на-другото-битие. В тази своя другост той е центриран върху Тялото. Още когато казвам това, осъзнавам, че мисълта ми е порочно-(по)грешна, че блъскам отвътре капана на онова мислене, което разбира света в антиномии, и на важно място сред тях - антиномията тяло - душа. Всъщност ми липсва понятие, с което да изразя идеята за предразделеност между душата и тялото, която срещаме в текста-Дворянова. Самият текст няма такова понятие и употребява баналното "Тяло", въпреки че това "Тяло" не е тялото на патриархално-християнското мислене. Отвъд неслученото понятие обаче говори неназовано-неназоваемата действителност на (анти)номичното битие. Както добре си спомням, че двете неща - назоваването и противопоставянето - вървят неразделно свързани в Генезиса на патриархалното Битие, ще продължа да казвам Тяло на не-тялото у Дворянова в безсилен отказ от името, с което трябва да изрека преживяното.
И така, Генезисът в нейните текстове е изразен през тялото (колко естествено!), а не през главата. Навярно по този начин щеше да изглежда светът, ако Бог беше жена. Западната цивилизованост става възможна върху (идеята за) Окованото тяло. Древногръцката митология свързва културността на човешкото със (само)жертването на едно титанично тяло. Окованата телесност на Прометей може да бъде прочетена като регресивна екстатика на вечно-фиксирания Едипов бунт. Но по-интересна изглежда потребността на митичното несъзнавано да изобрети телодуша на божественото, за да я вмисли в основите на способността за цивилизация. Преди християнството да центрира голямата мистика на проблема за вярата върху съживяването на умрялото разпнато тяло, староюдейският канон (не)съзнава човешкото в манипулативни техники на телесното. Той произвежда първите хора от тялото-прах на земята и оттам нататък системно наказва несполуките на своя пропукан идеологизъм във все същата тленно-прашна половина на човешкото битие: болки от раждане, болки от труд, рани, болести и най-сетне - смърт или пълно раз-тление.
Фолклорното мислене на Балканите разпространява мотива за вграденото тяло - женско в упоритата убеденост на символичния смисъл. Ала как по-точно можем да изречем жертвения обект? Тяло, което продължава да кърми през милостиво оставен отвор към себе си, или душа, чиято способност да вдъхва живот е била потребна, за да се укрепи сградата-дом на колективното битие? И как ще откъснем гръдта от душата на една вградена жена? Жертвената символика отказва да оразличи двете неща: именно в своята предразделеност женската тялодуша осигурява митичния фундамент на социалната договореност. Веднъж пожертвана в идеята за вградимост, тя остава невидима, мъртва за осъзнаване. Представата за символично мъртъв баща изглежда като по-късен режим на една вече конституирана митична функция. Всъщност и самото грехопадение се оказва прочетено като сгрешена сексуална телесност значително късно, едва с укрепването на корпус от християнски идеи с екзегетичен характер. В началото то е по-скоро грешка на душата; телесното не се мисли като реалност-за-себе-си, а в способността му да бъде единно с психичните отношения.
Доколкото отказва да възприеме идеологията на разделението, текстът-Дворянова отменя символичния факт на Грехопадението, случва се извън реалността на вече-сгрешеното битие. Той не познава кръста, върху който е разпънато тялото на патриархалната идея за човешка идеалност. Не мисли гръдта без душата; параноичният садизъм на вграждането става излишен като цивилизационно-строителен жест. Тук духът не би могъл да пропадне в бездните на телесното; тялото не би могло да възкръсне в полет към духовната висина. Тялодушата е безотносителна към моралните императиви на Едиповото съзнание. Тя живее единствено в своята непрекъснатост, слятост. Пълното тяло отказва да означава йерархиите и смислите на социалното, не познава друга истина освен истината на своето съществуване. То е не-значещо, тялото себе си, тяло-вселена. Текстовете на Емилия Дворянова пробват една упорита тема - кризата на пълното тяло в изпитанието на границите и перипетиите на отказа от това изпитание, което най-често е отказ от самия живот.
Свалянето на тялото от кавказкия връх-кръст-страдание на неговата идеална разпънатост става реалност в хомологични ефекти на "разкованото" писане. Самият дискурс живее телодушевно - еротичен, напрегнат, трепетен; вмислен в чувствата, чувствен в напрежението на мисълта. Бих го нарекла оргиастичен, доколкото пробва границите на словесната изразимост. Преживяването напряга логоса до степен, която го кара да прилича фалшиво на себе си. Това е една от причините, които пораждат невъзможността да се цитира от текстовете на Дворянова. Екстатиката на смислочувстването е винаги готова да премине в банална патетика извън контекста на своята породеност в голямата тема за границите и тяхното изпитание. Откъснат, цитатът увисва безсилно - овехтяло знаме на една овехтяла идея за чувството като знак на (импотентния) смисъл. Втора причина е скрита в пълнотата на текста, в неговата самодостатъчност. Той не иска и не дава от себе си; телодушевното писане не търпи разрези, пролуки, вместване, колажиране... Частта е обречена да бъде пародия на самосъзнатата пълнота. Всеки цитат придобива гротескно-минималистичен характер. Той е способен да стане оръжие в желанието за неприемане на целия текст.
Пълнотата прелива в наративните техники. Да погледнем за пример към синтактичната специфичност. Неотдавна един сдружен писател се бил възмутил: "Какви са тези изречения, които не свършват..." Те не само не свършват, те не започват, бих прибавила, защото целостта не мисли в край и начало. Вярно е, че има чудовищни синтактични конструкции по две, две и половина печатни страници. Но в тази чудовищност има живот, има движение, има структурна събитийност, приключения на пунктуацията... Това са изречения-светове. Тяхната (не)построеност изразява усещането за хаотична организираност на живота. Не бих употребила понятието "поток на съзнанието", защото в него е спотаена идеята за мисъл без тяло; вид разделна диета за словесна консумация на словото.
И така: пълното тяло/вселена пише текста-Дворянова. С неизбежна острота се тематизира проблемът за границите; границите-които-убиват. Те могат да бъдат дискурсивни - принуди на нормата в зоните на синтаксиса, лексиката или пунктуацията; тогава текстът отрича нормата, като изписва безграничното в себе си. Могат да бъдат темпорални: липса на усет за начало и свършване, вечна среда на хронологичното случване. Разказът тръгва отвсякъде, преплита сюжета, полита напред, връща се, колебливо криволичи, тъче лабиринта на действието... Типичната наративна ситуация наслагва представите за минало, настояще и бъдеще. Времето е спасено от необходимостта да тече исторически; причинно-следствената верига е хлабава за конвенционалната логика, едва ли може да окове взривовете на (усещането за) смисъл. Човешкото се развива в синхронна единност. Изглежда, че текстът-Дворянова е забравил уроците на школския дарвинизъм.

Милена Кирова

________
* Тексът е част студия върху творчеството на Емилия Дворянова. В пълния си обем ще излезе в книгата "La Velata" от Емилия Дворянова, под печат в издателство "Фенея".