Софийски музикални седмици

Химнът на Кирил и Методий първи, още в навечерието на празника, изпълниха оркестърът и хорът на Националното радио, откривайки фестивала "Софийски музикални седмици". Фестивалът е очакван и приеман винаги преди това като блестящ финал на концертния сезон. Външно като че ли всичко е постарому. А спомените възстановяват грандиозния вид на това събитие, изпреварващо някога по ниво и яркост останалите ни два фестивала - във Варна и Русе.
В края на този концертен сезон, осъществен като цяло с национални сили (къде по-мощни, къде по-малко), белязан и тук-там с гастроли (сред които и някои впечатляващи), очакванията по силата на стария навик се адресират към празника - с мощни по качество традиции, чиито спектакли и концерти от по-далечното минало още се помнят. Носталгията, разбира се, е безсмислена, но би следвало да е импулсираща. Ако погледнем обаче днешния ден също и регионално, а не само в измерението на времето, се оказваме отново в изолация. Малко по на запад от София си позволяват скъпи солисти за редови концерти (само един пример е струващият 25 хиляди долара на Белград Найджъл Кенеди), в южната съседка Гърция спомоществуванията на културни акции са солидни, в Турция фестивалните и концертни програми са известни с привличането на първокласни състави и големи имена. А само на около 500 км от София след два и половина месеца сходната ни по място в европейската класация Румъния се открива международният музикален фестивал "Джордже Енеску". Програмата е покъртително противоположна по разнообразие и ниво. За такава програма може да помечтае публиката и на трите ни фестивала. Първо, заради големите състави и постановки: Чикагска филхармония с Даниел Баренбойм, Лондонската БиБиСи филхармония, Радиосимфоничният оркестър на Франкфурт с Ленард Слаткин, "Московски виртуози" с Владимир Спиваков, Филхармоничен оркестър на Будапеща, Симфоничния оркестър на Йерусалим, вердиевият "Дон Карлос", режисиран от Франко Дзефирели в копродукция с Миланската скала, "Едип цар" на Стравински (е, това си го позволи и "Варненско лято" преди две години) и пр. И второ, заради солистите, само някои от които са Раду Лупу, Золтан Кочиш, Гидон Кремер, Виктория Муллова, Шломо Минц, Миша Майски, Барбара Хендрикс. Изпускам камерните състави. Български имена не се четат, ако не се има придвид Сашко Гаврилов (когото чухме и в София през януари) в компанията на валдхорново трио.
Разлиствайки програмата на ХХIХ фестивал "Софийски седмици", който очевидно акцентира на юбилеите, изплува телевизионно-социологическият въпрос: къде сме ние? Оставаме с впечатлението, че фестивалът се е присламчил към други съпътстващи прояви - някои начинаещи, но със собствено лице и постижения, а и с добро ниво. А под някои други паралелни фестивали "седмиците" са се снишили. Настоящият Мюзик филм фест дори само с концерта на Бърт Йенш печели по точки. Част от програмата е взета на заем от "Салона на изкуствата", а на някои афиши за проявите дори не стои знак за съучастие със Софийски седмици. За някои участници този фестивал е чест, а не обратното. От само себе си се разбира, че трудностите за подготвящия екип са огромни, а бюджетът - малък.
Това издание на фестивала измени познатата чисто концертна схема, тази, която го приобщаваше към най-големите световни фестивали. А той прие схемата на "Варненско лято", наложена и от времето, и от мястото на провеждането му - с летните си инструментални курсове.
Първите три концерта имаха почетно място и действително отбелязаха празника 24 май. Радиооркестърът и радиохорът, диригентът Милен Начев, солистите Илияна Селимска, Александрина Милчева, Веселин Христов и Ивайло Джуров успешно се справиха със задачата да открият фестивала с музика, посветена на двамата братя. Хор "Средец" с диригент Александър Куюмджиев също остави впечатлението за едно стилно участие (концерт в храма "Света Параскева"). Ансамбълът "Tempi concertati" се оказа като че ли обслужващ друго мероприятие, а не собствената си програма (впрочем и в повечето информационни емисии дори не се спомена концертът като част от фестивала след тържествено събрание в аулата на Университета). Въпреки че самият концерт беше атрактивен с участието на Анатоли Вапиров (фигура музикантска и важна в организирането на джазфестивала към "Варненско лято"). А обстоятелството, че тук се представи в нова светлина - в българската премиера на Концерта за саксофон и оркестър на Глазунов, си струваше да се отбележи. Ако се абстрахираме от ансамбловите проблеми и "нетемперираното" свирене на струнните, и тази проява може да се приеме за успешно приключила.
Софийски музикални седмици винаги са били нещо витринно, особено празнично. А сега е твърде тъжно да ги гледаме в работно-делнични одежди. А дали фестивалът е жив, или това е само безплътният и смалил се образ, който напомня за обеднелия аристократ, останал само с доброто си име и обноски? От това нито публиката в залата, нито тази, готова да влезе, се интересува. Дано бракът по сметка, налагащ се в такива случаи, гъвкавото и практично сдружаване, възстанови реномето му. За да не си останем само транзитна зона и в културното пространство.

Милена Божикова