Изложбата на скулптора Христо Харалампиев в галерия "Ирида" би могла да се разглежда по два начина.
Първи начин: напрягаме сетивата до краен предел, извикваме на помощ целия си запас от въображение и се опитваме да си внушим, че сме свидетели на сериозно обмислена концептуална изява. Концепцията е следната: един художник дословно повтаря собствените си формули на успеха от минали десетилетия, поставяйки ги в контекста на края на 90-те. Редно е зрителят да усети по някакъв начин разликата, изхождайки от презумпцията, че на този свят процесите се развиват динамично и нищо не е вече същото. При този подход към изложбата, обаче, се налага достигането до крайни нива на интерпретация, които биха ни отвели в пределите на философията и културологията.
Но в политиката на галерия "Ирида" не е заложено представянето на художници концептуалисти.
Втори начин: необременени от "упадъчни", постмодернистични уклони попадаме в стилистично безвремие. Безутешно се редуват полираните и неполираните бронзови повърхности на еднакво стилизирани женски торсове. Тънката разлика между творбите е в техните заглавия и в смисловото различие между цифрите едно и две.
Впечатлението за константни естетически възгледи се засилва и от поредицата рисунки, отново на женски тела, в които е постигнат краен скулптурен маниеризъм. Накратко - вторият начин за разглеждане на изложбата е безстрастното регистриране на поредната безлична изява на нейния автор, която допълнително обременява и без това тежката ситуация в конвенционалната ни скулптура.
А може би трябва да търсим положителния момент в упоритостта, с която Христо Харалампиев, вече години наред, майстори своите подобни чак до абсолютната еднаквост, малки лъскави пластики.

И. К.