Жан-Франсоа Лиотар
1924 - април 1998

След Жил Дельоз и Еманюел Левинас си отиде още един от големите френски философи, може би най-експлицитно постмодерният мислител на постмодерността, онзи, комуто до голяма степен дължим крехкия си "консенсус" по това, що е постмодерно.1
Смъртта, а преди нея болестта човешки положиха тишина (според Лиотар тя също е фраза-събитие, единственото несъмнено нещо) над фразите за Нечовешкото (1998)2 , над "неконсистентното" по собствено признание разгръщане на един партикуларен "дискурсивен жанр" със свои правила, целящ "да свидетелства за [непреодолимите] различия" между хетерогенните дискурси, да допринася за "спасяването на честта на мисленето" (Le Differend, 1983)3 . А това прави невъзможно или поне мъчно самото консистентно представяне на персонално-интелектуалната еволюция на Лиотар: не просто теоретична, а "теоретико-фикционна", или изобщо не теоретична, а "философизираща" в есета (наблюдения, ремарки, бележки - стил в "нулева степен"), които изискват търпеливо четене и рефлексия, а значи "губят времето" и са (парадоксално) старомодни в нашето време на "печелене на време" като гарант за успех, за висока перформативност, този par excellence постмодерен прагматичен критерий.
Контекстуално разположен в "лингвистичния обрат" на западната философия, вървящ съдвоено със залеза на универсалисткия модерен дискурс (наративите на прогреса, социализма, изобилието, знанието), Лиотар разгръща своята "афирмативна" философия - не критическа по претенция, но не и консервативно-технократична, а "генерализирано естетическа", каквото е според него и цялото западно културно съвремие на меланхолично съзерцаване на отишлите си идеали, след които е останала единствено обсесията по "красивите" начини на представяне на отсъстващото (Постмодерните моралности, 1993) или на сюблимното а ла Кант [усилие за] представяне на непредставимото в изкуството (Отговор на въпроса: Що е постмодерно?, 1982, и множество работи по философия на изкуството).
От ранните си, свързани с философската му институционализация, увлечения по феноменологията (първата, едноименна книга, 1953), през преориентацията към психоанализата като основание за аргументиране на изразното превъзходство на фигуралното пред дискурсивното (Дискурс, Фигура, 1971) и изследването на Нагонните диспозитиви (1973), произлезлият от Маркс и Фройд (едноименна книга, 1973) Лиотар стига до скандално провокативните тези на един особен, повлиян от Дельоз и Гатари тип "либидинална икономия" (едноименна книга, 1974), откриваща либидото навсякъде, акламираща "желаниетореволюция" и отхвърляща "белия терор" на всякаква истина и теория с почти ницшеанския патос по атомизираната "интензивност" като двигател и ценност в борбата срещу параноичния дискурс-власт (период, несъмнено повлиян от духа на Май '68 и свързан с подготовката, заедно с Фуко, на експерименталния университет Париж VIII). Следващото десетилетие е белязано от относителния песимизъм и приземяване на Правилно (1979)4, Постмодерната ситуация (1979) и Ентусиазмът, Кантовата критика на историята (писана 1981), които видимо подготвят Le Differend, книгата, която отменя всички предшестващи я позиции на автора и предлага зрялата му "философия на фразата", базираща се на Кант и Витгенщайн - станали епилози на модерността и пролози към една достойна за уважение постмодерност чрез полагане основата на мисленето за/на разпръснатостта, оформящо днес културния ни контекст (саркастично определен 10 години по-късно като постигнато "единодушие относно липсата на единодушие").
Повече от 40 години Лиотар писа книги с откровения песимизъм, че наближава векът, в който книги вече няма да има (заместени от друг тип съобщения, доставяни от други технологии). Писа ги с признатото чувство, че никога няма да разбере дали фразите му са достигнали предназначението си и че всъщност не това трябва да знае, а да е наясно, че подобно незнание е "пределната съпротива, която събитието [фраза] може да противопостави на пресмятащото или пресметливо 'използване на времето'". С патоса за подобна съпротива, включително в късното си творчество, както и с по-ранната си ангажираност в групи с политическа ориентация като "Социализъм или варварство" и "Работническа власт" Лиотар - въпреки всичко - остава в традицията на френския практико-политически обвързан интелектуалец. Макар сам да твърди, че понятието "интелектуалец" днес е несъстоятелно (Надгробен паметник за интелектуалеца, 1983), тъй като е лишено от необходимата за него гледна точка на универсалното (гледната точка на някакъв колективен субект, отдавна изгубен сред малцинства от всякакъв род), йерархизиращо всичко в единна система или всеобща телеология. Какво остава в такъв случай? Лиотар избира да бъде не "експерт" (чиято цел e максималната перформативност в собствената област), а "философ", който подобно на писателя и художника поема една-единствена, ограничена отговорност: размисъл над критериите за съдене в собствения жанр, без никакви легитимационни или култивационни претенции, без подчинение на външни културни цели. Интелектуалец, експерт, творец, гражданин (при тяхното стиковане) - четири разнородни функции/отговорности, спрямо които е уместна според постмодерниста една-единствена нагласа (моралност): уважение към хетерогенността, без терористично-тоталитарни стремежи за преодоляването й. Една (още една) философия на толерантността приключи персонално разгръщането си. Тя може да бъде адмирирана или отричана, критикувана с "рефлексивни аргументи" (подобно на Хабермас и Рорти) или чрез "естествено-научни аргументи" дръзко причислявана към "интелектуалните измами" на века (А. Сокал, Ж. Брикмон). Или приета просто като поредния наратив, разказът на
Една постмодерна приказка... не прилича на някакъв модерен "голям разказ". Не е отговор на стремежа към облекчение или освобождение. Меланхолично-случайната, лишена от есхатологичност история, която приказката разказва, оставя мисленето да страда по някаква финалност. Това страдание е постмодерното състояние на мисленето, което понастоящем сме приели да наричаме негова криза, затруднение или меланхолия. Приказката не носи никакъв лек за това състояние; тя предлага едно негово обяснение. А обяснението не е нито легитимиране, нито осъждане. Приказката пренебрегва доброто и злото. Колкото до истинното и неистинното, те се определят според това кое е операционално или не в момента на преценяването... Без познавателна или етико-политическа претенция постмодерната приказка си отсъжда поетически или естетически статут. Тя има стойност само доколкото остава вярна на постмодерното чувство - меланхолията... Ала меланхолична е всяка приказка, защото допълва действителността с онова, което й липсва... Но в края на краищата тази приказка изисква не да й се вярва, а само да се размишлява над нея.
Постмодерните моралности

Антоанета Колева
_________
1 Известността си, вкл. и у нас, Лиотар дължи преди всичко на две свои работи: книгата, в която от епистемологична, разширена до етическа и социално-политическа перспектива обрисува Постмодерната ситуация, изложение за състоянието на съвременното знание (С. 1996. Наука и изкуство); и сборника, в който "кореспондентно", по детски "незряло и непоследователно", което ще рече и постмодерно, разсъждава над съвременната история - Постмодерното, обяснено за деца (С. 1993. Критика и Хуманизъм).
2 Предстоящо издание на български език (изд. Сонм).
3 Това е книгата, смятана от Лиотар за най-важния негов текст, чието непреводимо с една дума заглавие авторът обяснява като случай на конфликт между две или повече страни, който не може да бъде справедливо решен поради липса на универсално правило за съдене, общоприложимо към различните аргументи, към хетерогенните дискурси. Което е и симптомът на съвременното отношение между жанровете дискурс, следващи свои правила за своите цели: познаване, обучение, справедливост, съблазняване, оценяване, пораждане на емоция... Жанрове, които са непримирими в ситуацията на липса на "език" изобщо или на универсален дискурс, легитимиращ останалите и тоталитарно задаващ есхатологични (практически) перспективи.
4 Съдържаща самопризнанието, че все пак цялата му работа е движена от идеята, че трябва да е полезна в някакъв, макар и неясен, политически смисъл.