Другостта с глас на жена

За да си купите тази книга, важно е да не погледнете дясната страна на корицата. Защото там пише, че тя принадлежи на Библиотека Българска Балетристика. Само че тази книга не е балет с думи, тя представлява сериозно и интересно явление.
Българската литература няма традиции в изговарянето на другостта с нейните собствени гласове. Тя винаги се напъва да каже различното, без да изпуска позицията на подсигурената легитимност. Българският писател иска да бъде най-напред нормален човек и едва после - писател. Започва да звучи вече банално, но няма как да не кажа, че ми се вижда симптоматичен опитът на една жена в края на нашия век да надмогне границите на литературното преживяване като умно-загладена, подредено-морална, досадно-почтена човешкост. Достатъчно вече сме чели френски автори - от Сад до Жьоне и Батай, за да имаме някакъв вкус към сюжети на "извратеното", към алтернативни посоки на естетическо преживяване. Авторката Мария Станкова също е чела. Чели са и други писатели, но все пак тя е тази, която заговаря с гласа на престъпната женскост, изписвайки аутизма като алегорична позиция на съвременния човек. Наистина, запазени са класически български нотки със социално-дидактичен характер някъде по-дълбоко, в опита да се оневини престъпното, да се обясни лудото, да се изрекат мотиви на неговата принудена не-нормалност. За да има Батай, вероятно трябва да има и публика от французи. За нас е важен и този опит да се надмогне моделът на единствено възможната - нормална или псевдоразлична - литературна субектност. Романът постига още нещо - той провокира традиционната нагласа да се преживява сантиментално литературният текст. Женската лудост не предразполага към непосредствена идентификация с фигури на нейния опит. Тя стресва, обърква, изкопава пространството на емоционалната отчужденост, на потребността от рецептивна рефлексия и в крайна сметка отнема на текста удоволствено-консумативния елемент, който той пък се опитва да си набави в сензационния трепет от необикновеното престъпление. Изглежда, че лудите жени трябва да бъдат поне убийки, за да преодолеят нежеланието да бъдат видени. Мария Станкова не посмява да изведе докрай лудостта като идентичност на литературния героизъм. От един момент образът става жертва на непосилната смелост в началото и все повече се разколебава към социални форми на психологическа мотивация. Въпреки това книгата представлява явление в родната проза, тя дръзва да изговори нашите тъмни фантазии, да провокира уморената от самата себе си патриархална баналност, да се намеси в борбата за преразпределение на българското литературно пространство.

Милена Кирова
__________
Мария Станкова. Наръчник по саморъчни убийства. Изд. Пан. С. 1998