В ноктите на живота

Като "най-български", празникът на светите братя Кирил и Методий стои върху синия екран, особено на Канал 1, и най-фалшиво. Не само и толкова поради подбора и качеството на предаванията, колкото благодарение на резкия контраст между действителното общо и сънливо спокойствие, разливащо се на този ден, и претенциите на една относително малка част от населението да бъде, или поне да изглежда, приповдигната. Всъщност 24 май е най-вече ден на учителя и освобождението на ученика от неговото иго. Както и ден, в който българските културтрегери говорят от ранна сутрин до късна вечер. Иначе самата теза, че "сме дали на вси славяни книга да четат", далеч не може да пребори в масовото съзнание упоението от бойните победи на Крума и Симеона.
Така или иначе и този ден премина, както се очакваше. После в нощта, или в съвсем ранните часове на следващия ден, по телевизия "7 дни" отново изплува бледата луна на еротичното предаване "Нощен магазин". Тя се беше скрила временно зад някакви си там фази или надвиснали облаци. Бела, неговата пълничка и усмихната водеща, веднага ни обеща някакво страхотно интервю, което изобщо нямало да ни остави да заспим. Дали пък не с някой вампир? Беше с Деси, или както я нарекоха - "една красива, истинска нощна птица от кръв и плът". Второто се оказа пълната истина: Деси носеше уморения, но доволен вид на поизсмукана нощна труженичка. Вероятно той премрежваше част от предполагаемото пълно сияние на нейната красота и страстност. В присъствието на неизбежния сексолог, придаващ научност на сбирката, и на няколко зрители в студиото, всички наблюдаващи с интерес нощната птичка, се подхвана една дълга раздумка върху: мотивите за професионалния избор на Деси (нуждата, но и сладостта на забраната), тарифите, богатия сексуален опит на момичето, клиентите и техните интимни особености, приятелствата на работното място и извън него, надеждите за брак, деца, добро семейство и спокоен живот. Стана много вълнуващ разговор, както обобщи Бела. Беше сигурна, че той щял да породи спонтанни дискусии в градския транспорт на сутринта. Едва изчаках да се изнижат нощните часове след това пагубно-съблазнително предаване, за да се кача на автобус. Обичайните лакти, настъпвания и ритници по кокалчетата, удари по коленете с ръбовете на твърди чанти или куфарчета, нервни реплики, спорове около отварянето или затварянето на прозорците, вечният дебат има ли, няма ли място в автобуса. Не остана времепространство за нещо по-възвишено. Тази понеделнишка нетърпимост тутакси ме отказа да се завирам в шамарите с разговор по нощната тема. Завидях на Деси, която в този момент сигурно сладко си спеше. Но ме обхвана и дълбока тъга относно смисъла на нейната професия сега и тук. Не само ликовете на светиите, дали на нашия род четмо и писмо, но и такава една свещенодействено самоотдаващата се жрица не може да ни измъкне от грубите лапи на живота. Дори битките на Крума Страшний са се изродили до жалко бутане по спирки и превозни средства.

Ромео Попилиев