Аз съм Хамлет,
принцът на лутането

Продължаваме поредицата от разговори с театрални режисьори, чието присъствие е определящо за нашия театър през 90-те.

Разговор с режисьора Александър Морфов

Виолета Дечева:
Представленията ти в Народния театър са феномен - като успех сред зрителите. Този театър никога не беше виждал толкова, и то джинсова публика, и то на Шекспир. През последните години ти се занимаваш с Шекспир, Сервантес, не се обръщаш към български автор.
Александър Морфов: Не че няма български пиеси, просто не им обръщам внимание, но не пренебрежително. Някак си космополитните обобщения са ми по-близки.
Виолета Дечева: Но тези "космополитни" обобщения работят изключително конкретно в ситуацията, в която се намираме.
Александър Морфов: Значи правилно съм го усетил. Но не е било преднамерено, целенасочено... Сега ти ме караш да се анализирам. Не ми е приятно, защото в това замисляне ще прозрат много комплекси, несъвършенства, дори, ако искаш, липса на интелект. Към себе си съм винаги безпощаден, не мога да мисля за себе си с добри чувства.
Виолета Дечева: Тази безпощадност, но не само към теб самия, е видима за мен в спектаклите ти. Към какво и защо си така безпощаден?
Александър Морфов: Аз не понасям това време, тези времена, не съм от тази епоха. Имам натрапчивата мисъл, че просто съм сбъркал спирката, че погрешно съм се родил в края на XX век. За мен е някакво ужасно нещастие и несправедливост, че живея тук и по този начин. Просто съм изтървал спирката и не съм слязал три века по-рано. Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че когато стана и изляза навън, ще попадна в друг свят. Моя. Започва да се оформя някаква шизофрения... Може би започнах да правя тези автори като подсъзнателна, вътрешна реакция. Сега вече започвам да я осъзнавам. Всъщност това е като несъгласие със съдбата - не съм от това време, моето време е онова, другото, и с тези автори ще се задоволя, другите не искам да ги чета, другите само ги прехвърлям за информация, за да видя докъде ще стигне светът след време. Аз съм като пришълец от миналото...
Никола Вандов: Чух, че си харесал последната пиеса на Маргарит Минков "Втора сряда"...
Александър Морфов: Марин Янев ми я даде и много я харесах. Беше малко преди Маргарит да почине. В този моноспектакъл има какво да се играе, а не само да редиш дума след дума.
Никола Вандов: Би ли я поставил?
Александър Морфов: Не се захващам, защото не мога да не се меся в текста, не мога да не го прекроя, да не го разваля по някакъв начин. Затова не смея. Изпитвам почит и уважение към Маргарит и не искам да вляза вътре в неговото творчество с калните си обувки. Има автори, в които би могъл да влезеш с каруца, но има и други, около които само трябва да кръжиш.
Виолета Дечева: Казваш, че си сбъркал времето, а "сбъркал" ли си изкуството?
Александър Морфов: Все повече ми се струва, че нищо не разбирам от театър. И се чувствам като измамник. Театърът е единственото изкуство или единствената зона в живота, където бих могъл да реализирам цялата моя посредственост. Защото в много неща аз съм посредствен. Има хора, които са посредствени в едно, други - в друго. Аз съм посредствен в много посоки и в театъра мога да ги събера всичките. Там някак си тази моя посредственост не личи толкова, защото на едно място поставяш от всичко. Малко от музиката, малко от литературата, малко от актьорското майсторство, малко от рисуването. От всичко по малко. Аз съм мързелив и никога не съм успявал да постигна, каквото и да било то, повече от нивото на посредствеността. Нямам воля, нямам и достатъчно желание да се променя. Всъщност желание имам, може би точно волята я нямам. Въпрос на характер. Искам да познавам, да речем, целия Гьоте, целия Омир. Искам да композирам музика и да познавам Шьонберг. И знам, че бих могъл да го направя, но трябва да зарежа абсолютно всичко. Тази посредственост ми е много удобна. Тя е на нивото на центъра на гуляя, стига до там - колкото да изръсиш два-три лафа, за да ти обърнат останалите внимание. Не е необходимо да си чел Декарт, за да бъдеш центърът на масата. Но е достатъчно да знаеш кой е. Когато го знаеш, вече е нещо. Можеш дори да анализираш творчеството му и да изтъкнеш противоречията му с неговите последователи картезианците. Малко хора ще разберат. Посредствеността е новата религия.
Виолета Дечева: Не ти ли се струва, че театърът все повече свива своите територии?
Александър Морфов: Не, напротив. Поне това, което гледах в последно време в Европа. Направи ми впечатление, че с еднаква тежест и сила се развиват и старите, консервативните, нафталиновите форми на театър, и новите, които нямат нищо общо с нашия театър. Постановки, в които се размиват границите между отделните жанрове. Много ми харесва и обичам (не мога да го правя достатъчно, но, може би, някой ден ще се науча), когато спектакълът е нещо коренно различно, неразчленимо и няма допирни точки с другите изкуства, когато само извлича необходимото му от тях, за да направи нова форма. И колкото по-ярко, толкова по-добре.
Никола Вандов: Циклично всичко, доскоро ново, започва да се смята за "нафталин"? Кое днес не е "нафталин"? Каква е представата ти днес за жив театър? За какъв театър мечтаеш?
Александър Морфов: Може би "На дъното" е най-близко до моята представа за театър. Това е посоката, в която мисля за моя театър - не мога да говоря за чужд. Мога да казвам какво ми харесва и какво не, какво ме вдъхновява и какво не, но нямам достатъчно култура, за да давам определения и да посочвам тенденции. Мога да го кажа с пример. Половината от това, което прави Теди Москов, също е някаква моя мечта за театър.
Виолета Дечева: Коя половина на Теди - комичната или лиричната?
Александър Морфов: По-добрата. Недвусмислената, съвършената, онази, в която нито един детайл не можеш да различиш, да го назовеш, да го отделиш от цялото, а можеш само да кажеш: Ето това е изкуство! С всичките му агресии към автори, към жанрове, има една сърцевина в неговите спектакли, която ме респектира. Винаги съм казвал, че Теди е най-добрият режисьор в България. Но той е и най-нетърпеливият. Той ме вдъхновява, дава ми посока, цел.
Виолета Дечева: Вие с Теди Москов сте от поколението, което преобърна много в мисленето и правенето на театър през 90-те. И двамата сте ученици на Юлия Огнянова. През 90-те се смениха и приоритетите, и авторитетите. Кои са твоите авторитети?
Александър Морфов: Настоящето ме интересува единствено като нещо, от което трябва да се оттласна, което трябва - не мога да намеря точната дума - може би, да осмея. Но да осмееш не е точно казано, защото ме праща жанрово другаде. За мен настоящето е като тор. Торът е нещо достатъчно неприятно, мръсно, миризливо, но в същото време е полезно за всичко, което расте. Парадокс на съществуването. Гледам моите авторитети да не са в тора (колкото и полезно да е), а да са някъде извън. Торим градината с настояще и чакаме от лайната нещо да излезе. А в същия момент в близката далечина има планина. На върха на планината има заснежени върхове. Там някъде гледам да са моите авторитети.
Никола Вандов: Кои са обитателите на планината?
Александър Морфов: Омир, Шекспир...
Никола Вандов: Мислех, че ще споменеш и действащи режисьори...
Александър Морфов: Има такива хора. Отново ще стана банален, като кажа, че една от личностите, които продължават да ме изумяват и да ме насочват нанякъде, и да ме притеглят, е Юлия Огнянова. Не съм научил нищо от нея във ВИТИЗ, просто защото никога не съм се учил. Не понасям системите, в които ти се казва кой какво трябва да прави. Това е като реакция да не си съгласен, да си извън строя, извън системата, това идва от времето, в което сме живели тогава, когато трябваше да направим всичко възможно, за да запазим собственото си достойнство. А собственото ни достойнство най-ярко се изразява, когато сме извън системата. Затова и халът, на който сме в момента, е такъв. Всеки разбираше по различен начин как да запази достойнството си, как да бъде извън системата. Един го разбираше с денонощно напиване, друг го разбираше с разказване на вицове, трети с взломове и грабежи. Всеки разбираше различно собствената си война срещу онова време. И после, когато трябваше да се узаконят тези войни, стана страшно, защото колко от тези хора имаха реалната мотивация, реалните аргументи да водят тази война. Моите войни бяха да не бъда вкаран в статистиката - той е отличник, или той е лош ученик. Лично аз не съм учил във ВИТИЗ, просто гледах да си заверя семестрите. След като завърших, всъщност преди три-четири години, започнах да разбирам за какво става въпрос, за какво ни е говорила Юлия през цялото време. А може би и все още не разбирам. Но й се възхищавам. Тя разбира от театър. Проблемът е, че аз не разбирам това, което тя разбира, и въобще мога ли да знам аз, че тя разбира, когато аз не разбирам... Има много хора, пред които се прекланям. Това са Радичков, Константин Павлов... Има стойностни хора, и те са много, и моят обем спрямо техния е като прашинка пърхот върху главата им.
Виолета Дечева: Какви са сега твоите битки за съхраняване на достойнството?
Александър Морфов: Вече нямам желание да воювам с когото и да било. Воювам само със себе си. Сутрин пред огледалото, това са ми битките. Започна да ме интересува не толкова какво мислят другите за мен, а какво мисля аз за себе си. Защото не мисля нищо добро и искам да го поправя по някакъв начин, да стигна до някакво примирение със себе си. Тежко е да се живее така - в две фигури едновременно. Просто трябва да спечеля някак си битката. Единият трябва да умре, но когато той умре, ще оцелее ли другият? Единственото, което ме интересува, е: Трябва да бъда достоен. За себе си. Във всеки жест, във всяка проява искам да не се срамувам от това, което съм направил.
Никола Вандов: Имаш ли основание да смяташ, че в досегашните си спектакли си допуснал неща, от които изпитваш срам?
Александър Морфов: Не, и да. Но не говоря за спектаклите. Говоря по принцип, за това да бъдеш някак си човек, да бъдеш достоен, да можеш да казваш истината, да се противопоставяш достойно на онова, което явно е лошо. Просто на мелниците...
Виолета Дечева: Спектакълът начин да кажеш истината ли е?
Александър Морфов: Да, и никога не съм крил и не съм се преправял в това, което съм правил. Единственото, което съм се опитвал да излъжа в спектаклите си, това е да се направя на по-умен, отколкото съм, да се направя на по-интелигентен, да залагам вътре капани, уловки за този и за онзи. Това е единствената нечестност вътре в спектаклите, иначе винаги съм бил честен. Но все пак те са истина, която е прекалено много облечена, тя е навлечена с хиляди дрехи, осветена с прожектори, украсена с музика, това не е самата истина. Това е облечената истина. А това истина ли е? Спектаклите са другият ми живот - въображението ми, спомените и надеждите ми за другата епоха, в която не успях да се родя. Това са част от нещата, които описвам и играя в тях. А останалото е... достойнството на човека, който отива към нищото. Всеки сам трябва да избере как да върви към смъртта. Животът е път към смъртта, нали, и ти сам си избираш как да вървиш към нея. Пълзейки или подскачайки на куц крак.
Виолета Дечева: Мисля, че в "На дъното" това страшно много те занимава.
Александър Морфов: Занимава ме. Не знам, може би ще умра скоро... Искам, когато се обърна и видя следите си, да не се посрамя. Сигурно няма по-велик момент в съществуването на човека от този: обръщаш се, виждаш живота си, усмихваш се и заминаваш. (Ако мога така да го направя, ще бъде най-голямото творение, което съм направил някога.) Само си го представете: вратата е отворена, тунелът свети, ти се обръщаш, виждаш го, усмихваш се и казваш, всъщност, добре стана, не беше лошо, и заминаваш... За такова нещо си мисля, и ме тревожи, че като се обърна назад, виждам само лайна, не виждам път, може би защото го гледам отдолу? А какво ли се вижда отгоре? Спектаклите, които съм правил, са жалони на моето мислене, това е драматургията на живота ми, без предварително да съм ги определял. През 1992 направих "Бурята", защото бях Бурята. Имах нужда от кораб, за да го разбия. Направих "Хамлет", когато умря баща ми и аз исках да разбера какво го уби, как ще живея занапред и дали да не отида в манастир? "Дон Кихот" беше онова, което съм си мислил, и което е излъчвала душата ми. Че трябва да бъдеш Дон Кихот, че вятърните мелници са, за да се преборим с тях - това са надеждите ми от 1994 година. После дойде "Сън в лятна нощ". Беше 1995. Приспаха ни и прилепите литнаха денем. После пак "Бурята", но този път не бях аз самата буря, а само крушенец на своите терзания. Аз бях кораба. "На дъното" отразява онова, което временно, в един момент, съм. "Одисея" също е онова, което може би ще бъда, но което още не съм. Когато дойде времето да го правя, то, може би, ще съвпадне отново с мен... Това е темата, която сега ме занимава. В нея има надежда, тя не е чак толкова мрачна. Когато говорихме преди малко за връщането, сега се сещам, че това е моят Одисей - връщането назад. Духовното, не физическото. Опитвам се да мисля позитивно. Аз сега говоря едно, след пет минути ще говоря абсолютно обратното... Всеки път, като се замисля за нещо, то ми се струва правилно. Отвратителен е този момент... Всеки път, когато актьорите ме попитат за нещо, им казвам: "Да, правилно". След това някои си правят майтап с мен и ми казват: "Да де, ама не е ли по-правилно така?". Казвам: "И така е правилно." "Е, ами какво да правя аз?" - питат. Казвам им: "Прави каквото искаш." Често играя в моите постановки, и когато за първи път влязох, си казах: "Кой е правил тази постановка, то не се играе. Няма основни правила, няма за какво да се хвана." Четиридесет минути седя на сцената и мисля. И те ми казват: "Какво става? Какво мислиш? Просто минаваш оттук, така и така." "Знам откъде се минава" - казвам. "Е, какво мислиш тогава" - питат. Викам: "Защо е така? Това не е правилно, няма идея тук, няма мисъл, малоумно е всичко, ти защо влизаш оттам?" "Ами ти си ми казал" - отговаря. "Аз съм ти казал, ама ти защо мислиш, че влизаш?" - питам. "Ами не знам" - отговаря. "А аз какво правя тук можеш ли да ми кажеш?"... Тогава за първи път всъщност се замислих, че съм един много скапан режисьор, че абсолютно нищо не разбирам от театър.
Виолета Дечева: Крайното преживяване на ситуацията не е ли повече източноевропейски феномен?
Александър Морфов: Ние се занимаваме с оцеляване, другите се занимават с проспериране, опитват се да си направят кожата дебела, за да могат да живеят добре. Който не иска да живее добре, не се замисля дали кожата му е достатъчно дебела, или не е. Според мен, живеем в епохата на носорозите. Всеки иска да бъде носорог. Да си с достатъчно дебела кожа и достатъчно пробивен - такъв трябва да бъдеш, за да можеш да оцелееш. Трябва да си тежък, масивен, да се виждаш отдалече, за да не могат да не се съобразяват с теб - тогава живееш добре. А ние не искаме, май, да сме носорози. Предпочитам да бъда по-красиво животно. И в желанието си да бъда красиво животно не се замислям, дали моето животно лесно или трудно оцелява. Докато за тях е важно другото - да пробият, не да оцелеят. На един от хълмовете в Стокхолм, пред една сенегалска ортодоксална църква стоеше черен човек с бяла коса, който приличаше на Сидни Поатие. И аз го попитах колко време е тук, кога е дошъл, а той отговаряше едносрично на въпросите ми, седеше и гледаше Стокхолм, който беше в краката ни. Питам го как се чувства. Той каза: "Оцелявам". Нищо повече - just survive. И на мен ми стана толкова пусто и безнадеждно, зави ми се свят, сви ми се стомахът, причерня ми пред очите. Единственият смисъл на живота му беше да оцелее. Няма нищо по-страшно от това - да оцеляваш.
Виолета Дечева: Като си сбъркал времето, мястото сбъркал ли си?
Александър Морфов: Важното е да отидеш навреме, може да е и на друго място. Не мога да кажа дали бих искал да живея там.
Виолета Дечева: А да работиш?
Александър Морфов: Има интересни хора и там, но... Просто тук има актьори, с които мога да се разбирам, на които вярвам. Това е единственото ми упование. Гледах много театър през последните два месеца и разбрах, че това е най-добрата трупа, с която мога да работя. Само да го нямаше това ужасно наслояване върху техния талант... В Москва, и изобщо в Русия, когато боядисват някоя сграда, никога не махат стария слой, а просто нанасят новата боя. Обемът, детайлите, инкрустациите, всички образувания са станали като пясъчни фигури, през които сякаш е минало един-два пъти морето. Мисля си нещо подобно за нашите актьори, защото върху таланта им се маже боя след боя и те започват да изгубват своята индивидуалност. Изглеждат като фигурите от Великденските острови - големи прекрасни статуи, но тъжни, очукани и жестоко шлайфани от времето. Паметници на тяхното първично величие. Но въпреки всичко, това са хората, чувствителността и талантът, които най-много ми трябват. Защото и аз съм като тях. Мажеш нови надежди върху стари болки... Страхувам се, че няма да успея навън, с други хора. Имам нужда от сълзите на моите приятели. Теди успя да го направи, той има сили да се пребори, да докаже себе си въпреки всичко. Ако през цялото време Теди ми е в устата, то е, защото нямам друг човек, с когото да мога така да си говоря - независимо от всичко, което се е случило между нас, защото много хора се опитаха да ни скарат. Понякога говорим страхотни гадости един за друг, но то си е като в джаза. Просто той е или беше човек, с когото мога да си говоря. Мислим сходно, но жените ни са различни. Моята е по-висока. Когато говорим, получава се нещо близко до джаза. За мен истинският джаз е словесният. Онзи, при който случайно появила се тема (като звука от автомобила, който мина сега покрай театъра), може да прерасне в епически разказ и да свърши като епитаф - от прехвърлянето на думи, прескачането на идеи и асоциации. Людмил Станев е другият човек, с когото можем така да си говорим.
Виолета Дечева: Започнахте с Теди от алтернативните пространства, от маргиналията. Притеснява ли те това, че днес си в Народния театър?
Александър Морфов: Да... Когато отиват в планината, някои хора обичат да се движат по калдъръма, по големия път - лесно и бавно. А аз обичам да избирам малките пътечки, които се провират между храстите, които са едва утъпкани и ме водят нанякъде, макар и да не знам къде. Но винаги ми се е искало да се хвърля с главата през храсталака, ей така - без да има път, но подсъзнателно винаги съм избирал тези пътечки, които крият всякакви изненади, и въпреки всичко са пътечки. Сега анализирам това поведение, защото забелязах, че Неда, дъщеря ми, много обича да ходи не по стъпалата, а по разни такива пътечки. Винаги ми се иска, като видя храст, да скоча в него, без да знам какво има отзад, дали е пропаст, или дърво, или пък там стои Снежанка.
Никола Вандов: Всички очакваме да е Снежанка, но...
Александър Морфов: Но най-много да се пльоснеш в някое лайно.
Никола Вандов: Не може без компромиси, не може да искаш цялата трупа с еднакъв ентусиазъм да скача в храстите...
Александър Морфов: Това е също част от шумоленето на душата. Защото ти се иска да бъдеш независим, извисен, и близко до Бога, а през цялото време поставяш пречки между себе си и него - турил си и театър, и трупа, и дете, и семейство, и къща, и кола си турил между себе си и него. А в същия момент искаш, ако може да завъртиш цялата редица и да застанеш гърбом към него, да го чувстваш зад гърба си, а да си ги имаш и останалите.
Виолета Дечева: Преди седем години в "Ла Страда" с "Хамлет" беше скочил в храста...
Александър Морфов: Да, сега се влача по панорамния път.
Никола Вандов: Онзи "Хамлет" сега би ли могъл да го направиш, или вече го чувстваш далечен и чужд?
Александър Морфов: Не, напротив... Аз съм Хамлет. Принцът на лутането.
Виолета Дечева: Желанието да бъдеш луд цял живот не е ли също идеология?
Александър Морфов: Има такива хора, които непрекъснато се правят на луди, но това не е искрено. Идеята е така да провокираш себе си, че да бъдеш такъв наистина. А не да планираш: утре ще бъда луд, ще бъда скандален. И всичко онова, което виждаме като скандали, е точно такава планирана скандалност: трябва да измислим нещо, за да привлечем вниманието, трябва да провокираме, за да обърнем прожекторите към нас, да обърна резбата, да стана коафьор, да ида в манастир, да чукам коне, да ме чукат коне... Та въпросът е: Полудявай, ама честно.
Никола Вандов: Явор Гърдев завърши разговора ни с "отново е време за манифести". Теди отказа да пише каквито и да било манифести. Ти какъв манифест би написал? "Скачай в храстите!" ли?
Александър Морфов: Манифести? Глупости! Винаги съм се срамувал от това, че някой трябва да се съобразява с мен.
Виолета Дечева: Това не противоречи ли на професията ти?
Александър Морфов: Така е. Нали за това говорим - непрекъснато противоречие, шум в душата... Едно са щенията ми, друго е животът ми. Какво да направя, такова е тестото. За съжаление съм мързелив и негоден да правя каквото и да било друго. Обичам театъра. Когато работя, съм най-щастлив. В някои моменти, разбира се, но те са толкова красиви, че мога да пожертвам девет месеца страдание за десет минути щастие.
Никола Вандов: Какво налага да страдаш девет месеца? Има хора, които работят непрекъснато и правят по 3-4 спектакъла годишно.
Александър Морфов: Правенето на спектакъл е настройване на цялата апаратура. Трябва всички сегменти, всички части, всеки чарк да бъде вкаран в единството. Всеки нюанс от света трябва да влезе в твоя резонанс. Или настройваш себе си така, че да улавяш космичния резонанс и след това всяко нещо, всяка дума, въздишка, всяко безсилие и скука, всяка прашинка започва да работи в избраната посока. Изключително удобна система за мързелив човек.
Виолета Дечева: Какво значи според теб успех сега в България?
Александър Морфов: Успех е, когато гледам някоя сцена и душата ми се изпълва с благодарност към артистите. Такива моменти са рядко, обикновено ги мразя. Ако сцената е станала, аз съм постигнал пълен успех за себе си. Тогава съм щастлив човек. Седя зад кулисите, гледам собственото си представление и преливам от щастие. Тези моменти са толкова малко, но пък са толкова възвишени. В такива моменти дори пълният салон не ме вълнува. Изпитвал съм това щастие и когато залата е била празна, по време на репетиции. Това пак е въпросът за спирката. Защото репетицията ми дава възможност да живея друг живот, да съм непрекъснато под напрежение, в етапа на хармония, на творчество, на вдъхновение. Обичам да съм вдъхновен, а то става единствено когато имам конкретна работа, когато имам насреща си други хора, които бих могъл да вдъхновя. И мога да репетирам вечно. Човек трябва да постига понякога равновесие, поне за кратко, поне един път годишно да има ден на равновесието, да го почувства, да се разтовари, да изхвърли старите кошмари, за да отвори пространство за нови. Душата ми е лабиринт, в който живеят стотици минотаври. Трябва да имат почивен ден. Поне веднъж в годината.
Виолета Дечева: Какво е за теб успехът на самото произведение в публичното поле?
Александър Морфов: Това не ме вълнува. Може би вече не ме вълнува.
Виолета Дечева: Това не е ли свързано с проблема, че в България липсва реален културен пазар?
Александър Морфов: Това са следствия, това е другата страна на нещата. Някак си наивно все съм си мислил, че важното е да си свършиш работата, другото е следствие. Не че не ме тревожи, не че не се ядосвам, не че не псувам непрекъснато цялата тази порочна система с педали, евреи, Сорос, носорози... Цялата тази история ми е дошла до гуша и се хващам понякога, че съм в плен на някакви амбиции, че, виждаш ли, не те ценят, не те уважават достатъчно. А после си казваш, откъде-накъде пък трябва точно теб да те ценят, да те уважават, защо си мислиш, че си нещо повече от останалите, и започваш да се мразиш, да се ненавиждаш, и да се обръщаш отново навътре към себе си, за да си пуснеш машината за шум... Много е изнервящо, когато, както сега, започнеш да мислиш и да анализираш, отхвърляш пластовете на социалното, на ежедневното, на битовото. Затова, като ми задавате тези въпроси, сякаш не мога да ги осмисля. Като че ли не засягат мен, а аз всъщност се занимавам даже прекалено много с тези проблеми. Театърът си е маниакално занимание. Слава Богу, защото едно занимание, ако не е маниакално, не е истинско. Вчера, по време на премиерата на книгата на Людмил, изведнъж си спомних как през 1979 г. седях в карцера на ямболския гарнизон, набутан заедно с пияници и бандити, пиехме вино и аз с голям успех разказвах вицове. Всички се заливаха от смях. Един мой приятел, като се държеше за корема, каза: "Абе, Мърфи, ти защо не станеш артист!" И продължи да се смее. И до ден днешен си го спомням. Никога не ми е минавало през главата, че мога да се занимавам с нещо такова, искал съм да ставам музикант, художник, имах намерение да се занимавам с нещо свързано с изкуство, защото майка ми беше учител по музика. Но никога не съм имал самочувствието, че мога да прекрача прага. Когато отидох във ВМЕИ - Варна, първата ми работа беше да разбера дали има театрален състав. Имаше, явих се на изпит и се оказа, че трябвало да знаеш стихотворение, басни, монолози. Седях засрамен в дъното на една аудитория и постепенно ставах все по-малък и по-малък, започнах да се стопявам от срам, че нищо не мога да кажа. Стоян Алексиев беше шеф на трупата. Кандидатстваха едни амбициозни копелета, които знаеха всичко, казваха по два, по три монолога. Изведнъж Стоян ме забеляза и каза: "А ти няма ли да ни кажеш нещо?" Казвам, че нищо не мога да кажа. Той казва: "Срам ли те е?" Не, не ме е срам, аз нищо не знам - му казвам. "Добре де, поне един виц кажи." Казах един виц и той ме прие в театралната си трупа. Той съобщи на света, че в мен има някаква надежда. Има такива мигове, които изведнъж променят на 180 градуса живота. В моя живот има няколко такива, даже исках да пиша сценарий за филм, в който в такива мигове човекът ще се раздвоява и ще поема в двете посоки, в онази, която е почнал, и в онази, в която животът му предлага новия път. Имах същия случай във ВИТИЗ, когато Димитър Стоянов ме пита: Ти къде искаш да отидеш да учиш? Бях приет в списъка първи, трябваше да кажа дали искам да отида да уча в Прага или в Ленинград. Казах: Нека да си помисля и ще ви кажа. Той казва: Не, сега ще ми кажеш. И аз казах Ленинград, защото съм от русофилско семейство. После се оказа, че пет дни преди да замина бройката са я закрили, или някой друг е заминал на моето място, и тогава Юлия ми каза: "Много харесах твоята писмена работа, искам да дойдеш в моя клас." Това беше миг, който по някакъв начин промени живота ми... Въпросът е, дали това е случайността, или това са знаци на пътя.
Никола Вандов: Смяташ ли, че пътят е предопределен?
Александър Морфов: Ако знаех отговора, щях да знам и много други неща. Винаги завиждам на хората, които могат много точно да опишат своите желания и своите намерения. При мен нещата започват от празния лист, молива и вълнението, наречено намерение. Празният лист е сцената, духът на автора е скрит в молива, но не излиза, когато го потъркаш. Оттук нататък как ще стане рисунката не ми е ясно. Започвам да я виждам едва след като има вече нещо нарисувано. Рисуването ми и правенето на театър си приличат по удивителен начин. Тъй като нямам способността и тренинга да възпроизведа с ръката си онова, което ми е в главата, то рисунката винаги става по-различна, но пък това, което се получава, крие много възможности за друга посока. След което започвам да развивам тази посока, тя по същия начин стига до ниво, което не е определено, но дава друга възможност и т. н. В крайна сметка стават рисунки, които понякога харесвам, но които нямат нищо общо с онова, което съм искал да направя в началото. Това ме измъчва, защото резултатът, даже и добър да е, идва единствено от невъзможността ми да рисувам добре. Същото е и с театъра. Понякога тръгва в една посока, а в крайна сметка свършва в друга. Пак е с тази тема, същата хармония, но няма нищо общо с онова, което съм мислил в началото. Не знам дали е за добро, или за лошо.
Никола Вандов: Зависи от това дали си готов да се подпишеш искрено под готовия спектакъл. Намеренията не интересуват зрителя...
Александър Морфов: Да, но е потискащо, че не можеш да владееш средствата си.
Никола Вандов: Имаш ли предварителна визия в главата си за спектакъла? Фелини твърди в автобиографията си, че вижда филмите си до детайли, преди да започне да снима.
Александър Морфов: Не съм го опитал и не знам дали ще ми е интересно да мога да кажа: Този път направих един спектакъл така, както го виждам. Искам да скачам в храсталака, а там...
Никола Вандов: Когато каза, че не можеш да пишеш манифести, си го обясних с различния ви жизнен опит с Явор Гърдев. Той сякаш е настроен по-игрово към живота, докато и ти, и Теди виждате нещата по-замърсени, по-тъжни, може би...
Александър Морфов: Ние всички сме продукт на някаква грешка. Но ако нашите мисли са такива, това е, защото съзряването ни мина в едно определено време. Неговото съзряване е в друго време, а точно в тези динамични времена разликата от една година вече значи много. Тъжно е за мен, но те притежават други сетива.
Никола Вандов: И друга способност да се "изолират" от действителността.
Александър Морфов: Чудно ми е как човек може да го направи. Учудвам се и в същия момент знам, че не можеш да намериш отговор, защото се чудиш точно ти. Но ако се чудеше друг, щеше да се чуди за нещо друго. Животът на човека минава във въпроси. Съзнанието му е каталогът на неговите въпроси. Може би естеството на тези въпроси определя качеството на човека. Част от въпросите на моето съзнание са: може ли човек да подминава нещастието?, да не вижда страданието?, да предава любимия си?, да предава приятелите си?... Това са въпроси на моето съществуване. И онези, които не си задават тези въпроси, мога да ги осъдя. Защото светът, в който живея, е такъв именно защото хората не могат да си зададат такива въпроси.
Никола Вандов: Проблемът е дали подобни въпроси се вкарват в творчеството. Тук е може би вододелът между най-младите режисьори и вашето, а и по-зрялото поколение.... Най-младите носят състрадание в себе си, но бягат от всичко, което може да ги отведе към патоса, към социалната реторика...
Александър Морфов: Ако мен нещо не ме изпълва с възторг, като ги наблюдавам, то е, че те някак си планират ефекта, за който говориш. Незачитането, несъобразяването, несъгласието с нормите на живот е много точно прицелено в посоката да бъдат забелязани с нестандартния си подход. Те са много по-имунизирани, по-устойчиви, знаят много добре как се кандидатства във фондации, знаят към кого и как да се обърнат, знаят къде да отидат. Те няма да отидат в Петербург, ще отидат в Англия. Докато аз ще отида в Русия поради носталгия на чувствата и преклонение пред изкуство, което боготворя, и не знам дали това ще ми донесе нещо. Те няма да отидат там, където това няма да им донесе нищо. Тази прицеленост не обичам, това е носорогът, за който говорихме. Носорогът може да бъде боядисан като жираф и тогава ще е интересен, но си остава носорог.
Никола Вандов: Това е в прагматичен план, а на ниво теми те могат да кажат, че бягат от социото за сметка на задълбочаване в екзистенциалното. Повечето спектакли, които правят, иронични или не, но преливат от любов. Те сякаш казват: Това важно ли е? Важно е. Човешко ли е? Човешко е. Защо искате да се занимаваме с работните ви заплати, с това, че човек има проблем да си купи хляб. Нас ни интересува как пее душата на отхвърления, потопена в самота.
Александър Морфов: Душата може да пее за любов, може да пее и за хляба. Важното е да има душа, а тя ще намери за какво да пее.
Никола Вандов: Смяташ ли, че през 90-те театърът ни се занимава с наистина важни проблеми?
Александър Морфов: След като на много хора им отнеха високоговорителите, оказа се, че те шепнешком не могат нищо да кажат. Когато нещо се роди, рано или късно то ще се види, първородният вик ще се чуе. Някои хора правят театър, за да разберат смисъла на самия театър. Други правят театър, за да узнаят смисъла на живота. Мисля, че съм, бих искал да съм от вторите.


1 април 1998 г.