Кан'98 - митът на всяка цена

Наградите:
"Златна палма" - "Вечност и ден" на Тео Ангелопулос
Голямата награда на журито - "Животът е хубав" на Роберто Бенини
Специалната награда на журито - "Семеен празник" на Томас Винтерберг и "Зимна ваканция" на Клод Милер
Награда за режисура - Джон Бурман за "Генералът"
Награда за най-добра мъжка роля - Питър Мълън в "Казвам се Джо"
Награда за най-добра женска роля - Елоди Буше и Наташа Рение в "Мечтаният живот на ангелите"
Награда за сценарий - Хол Хартли за "Хенри Фул"
Голямата награда за техническо постижение - Виторио Стораро за "Танго" на Карлос Саура

Мода, шоу, спектакъл, блясък, светски партита. Портиери, от които сякаш зависи съдбата на света. Неизброима, всепроникваща, неизтощима, непрекъснато нарастваща тълпа. Задъхани репортери от всички световни телевизии. Всичко това е "Le Festival"- Фестивалът пар екселанс. Киното е само повод. То присъства и на други фестивали, но тук, в Кан е зрелището, клюката, гигантската промоция на вече заснети и бъдещи филми. Тук са и американските звезди, по-точно на няколко километра, в мекия лукс на спокойния и не толкова претъпкан Антиб.
Десетилетието преди това 51-во издание на Фестивала доведе до бавна, но сигурна генетична мутация на това световно явление. Ако преди години на почит бяха режисьорите, то сега в центъра на вниманието започват да се наместват спонсорите. Есклузивните интервюта са заменени от пренаселени пресконференции. Тенденциите в развитието на седмото изкуство занимават само критиците. Публиката иска Шарън Стоун, нищо, че филмът й не е в програмата. Журналистите искат да знаят кой стилист я е облякъл, защото иначе читателите не прощават. Филмовият пазар следва своите собствени правила - за разлика от "Оскар"-ите, Палмата не влияе върху касовостта на филмите (изключението е "Криминале" на Тарантино). Отрицателните рецензии в Европа обаче могат да навредят на разпространението отвъд океана. Ето защо американците не изпращат скъпите си продукции в селекцията, а ги представят на отделни, шумно рекламирани прожекции. Продавачите и купувачите местят милиони долари зад кулисите, без изобщо да се съобразяват с вкусовете на журито, подбрано от "монарха" на фестивала Жил Жакоб.

Французите
Въпреки налудничавото ежедневие на големия фестивал, едно е сигурно - французите знаят как да създават и поддържат митове. Например мита за Франция като крепост на европейското кино. Впрочем, в случая той се опира на реални факти - от 22 филма в конкурса точно половината са продуцирани или копродуцирани от французи. Освен четирите изцяло френски филма, с френски средства са финансирани отчасти и филмите на италианеца Нани Морети, на англичанина Кен Лоуч, на тайванеца Цай Мин-Лиан. Френско е финансирането на филмите на Тео Ангелопулос и на американеца Лодж Кериган. Най-силно е участието на Canal+ и на културния канал Arte. Същото се отнася и за киноразпространението: 5 от филмите в конкурсната програма са разпространени от Bac films и три от ARP. Освен САЩ, Франция е единственият друг световен кинопродуцент. С изключение, разбира се, на Индия, която си остава ненадмината по количеството на произведените филми, но в случая се има предвид и качеството.
Завиден е и броят - 12 - на участващите в различните секции на фестивала млади френски режисьори със свой първи или втори филм. Тази тенденция се поддържа вече години наред благодарение на специфичната френска система на обществено финансиране. При французите не важи поговорката, че никой не е пророк в собствената си страна. Заслуга за това определено има и Кан.

След като човек се добере до фестивалния дворец сред тълпата по Кроазет, след като изкачи фамозните стълби с червения килим, премине кордона от фотографи и успее със сетни сили да се добере до мястото си, най-после остава сам с огромния екран в зала "Люмиер". Зрителят-киноман очаква нещо неизживяно и неповторимо, вълнува се от аплодисментите, надява се просто да види някоя добре разказана история... Но това не е толкова лесно постижимо.

Селекцията
22 дългометражни и 14 късометражни филма в конкурсната програма; 8 извън конкурса; 27 в паралелната секция "Особен поглед"; 15 съответно в Петнайсетдневката на режисьорите (плюс 5 късометражни и 1 "среднометражен"); 11 френски заглавия в секцията "Френско кино", от които 4 са дебюти; традиционните седем филма в Седмицата на критиката. Новото тази година е секцията Cinefondation, чиято цел е откриването и подпомагането на млади таланти от трийсетината световни киноучилища. На фаворита се присъжда правото да участва в програмата на фестивала с първия си дългометражен филм. Между 15-те късометражни заглавия в програмата беше и "Кал" на Ивайло Симидчиев от НАТФИЗ.
В секцията "Професия - продуцент" тази година бяха прожектирани филми на Роджър Корман, Клод Бери, Андрес Висенте Гомез, Майк Медовой, Тим Беван и Ерик Фелнер, Адриано де Микели и Пио Анджелети, Морис Бернар, Роже Фрапие, Хсу Фен.
Както винаги, количеството е свръх силите и на най-ожесточените киномани. Всеки, ходил в Кан, знае, че трябва да има здрави подметки, за да тича от зала в зала; здрави лакти, за да се добере до свободно място; здрави нерви, за да гледа 4-5 филма дневно... Тази година обаче официалната селекция изисква и още едно неподозирано качество - здрав стомах. Като че всички отпадъци на човечеството са заснети и гордо изложени на екрана. Героите повръщат, уринират, дрогират се, самоубиват се... Те са в повечето случаи педофили, психопати, маргинали от всякакъв вид и раса. Като че ли в края на века нищо не може да спре света от тоталната разруха. Зрителят може да няма нищо против филмите-изобличение, да е съгласен да разсъждава върху тъмните страни на човешката психика, но такова натрупване на миазми в рамките на един фестивал е просто непосилно. Дано пък да е въпрос на селекция, а не на тенденция в днешното кино, мисли си горкият зрител. Но едно тревожно съмнение вече гложди душата му - а не е ли тенденция на съвременния ни живот въобще? Някъде по средата на фестивала го обзема подсъзнателно желание да изгледа някой глупав американски екшън, само колкото да си отдъхне за малко...

Журито
Мартин Скорсезе (председател), 56 г., носител на "Златна палма" '76 за "Шофьор на такси". Има собствена филмова фондация. Известен е като борбен привърженик на младите в киното. Новият му филм "Кундун" е вече по европейските екрани.
Киара Мастрояни, 26 г., дъщеря на Катрин Деньов и Марчело Мастрояни. Участва в тазгодишната секция "Особен поглед" с филма "За продан" на французойката Летиция Масон.
Уинона Райдър, 27 г. Завършила е нов филм с Уди Алън, "Известност", предстои й да снима с великия Антониони.
Зое Валдес, 39 г., кубинка. Живее в Париж от 94-та. Автор на книгите "Всекидневното нищо" и "Болката на долара".
Сигърни Уивър, 49 г. Годините й се отразяват отлично. Основател е на Гоут Кей Продъкшънс - компания за промоция на млади таланти.
Лена Олин, 33 г., шведка. Актриса на Бергман, Кауфман, Пол Мазурски.
Чен Кайге, 46 г. - носител на "Златна палма" '93 за "Сбогом, спътнице моя". Представител на китайската Нова вълна.
Ален Корно, 55 г. - майстор на полицейския жанр.
Ем Си Солар, 29 г. - рап певец.
Майкъл Уинтърботъм, 37 г., англичанин. Познаваме го от филмите "Джуд" и "Добре дошли в Сараево", който в момента е на софийски екран. Последният му филм "Искам те" излиза тези дни в Европа.

Конкурсът
"Тези, които ме обичат, ще вземат влака"
(Франция, реж. Патрис Шеро, в ролите Жан Луи Трентинян, Валерия Бруни Тедески, Шарл Берлинг). Думите от заглавието са на художника Жан Батист Емерих, произнесени малко преди да умре. Погребението е в родния му град Лимож. Най-добрите приятели, заедно със законните и незаконни наследници, се качват на влака, за да присъстват. Добре направен филм, представящ семейството като сцена на най-низките човешки чувства. Както се изрази по някакъв повод френският режисьор Артур Жофе, "О, френските филми са толкова трагични! Много са тъжни, дори прекалено."

"Продавачката на рози" (Колумбия, реж. Виктор Гавирия, в ролите Леди Табарес, Мелейдер Хил, Марта Кореа). Съвременен вариант на "Малката кибритопродавачка" на Андерсен. Героите на филма са бездомни, самотни деца и дишат лепило през цялото време. Те се справят с живота, като си намират по някоя работа или крадат, но в никакъв случай не са тъжни. Филмът обаче е безкрайно тъжен, тъй като прилича, стилно и формално, на документ за живота на хиляди деца в Меделин.

"Казвам се Джо" (Великобритания - Германия, реж. Кен Лоуч, в ролите Луиз Гудал и Питър Мълън). Кен Лоуч е известен с крайното си левичарство. Но също и с убеждението, че няма неважни хора. Този филм е по-малко политически ангажиран и по-човешки. Разказва за една колкото неочаквана, толкова и трудна любов между бившия алкохолик Джо и социалната асистентка Сара. Има хумор във филма, има човешки оптимизъм въпреки социалния песимизъм.

"Dance me to my song" (Австралия, реж. Ролф Де Хеер, в главната роля Хедър Роуз, парализирана актриса, открита от Де Хеер, който лично я внесе на ръце на премиерната прожекция). За разлика от Кен Лоуч, Ролф Де Хеер определено смята, че обикновените хора нямат място в киното, че при тях никога не се случва нещо забележително. Сюжет на филма е любовта между двама инвалиди, в която се намесва егоцентричната гледачка на болната Джулия. Любовният триъгълник е нетрадиционен, истинският инвалид (духовен) е именно здравата болногледачка Мадлен. Изключително тежък за гледане филм, почти непоносим, но силно въздействащ.

"Страх и погнуса в Лас Вегас" (Великобритания, реж. Тери Гилиъм, в главните роли Джони Деп и напълнелият до неузнаваемост за ролята Бенисио Дел Торо). Твърди се, че Джони Деп е убедил приятеля си Тери Гилиъм да се заеме с филма - адаптация на култовия роман от 1971 г. на Хънтър С.Томпсън. Резултатът е кошмарен. В истинския смисъл на думата. Известен журналист пътува с адвоката си към Лас Вегас, за да пише за предстоящо рали. Колата им е натъпкана с всички видове знайна и незнайна дрога. Цялото пътуване, съответно и целият филм, е непрекъснат делириум, градация на кошмарни видения отвъд границите на човешката физика и психика, както и на зрителското търпение. Тери Гилиъм е направо безсилен да те заинтригува с героите и тяхната участ, независимо от многото хвърлени пари, невероятните декори и спецефекти. Голямо разочарование, може би заради големите очаквания.

"Зимна ваканция" (Франция, реж. Клод Милер, в ролите Клемент ван ден Берг, Локман Налкахан, Франсоа Роа). Филмът получи екс екуо Специалната награда на журито, навярно защото е добре построен, добре заснет, добре изигран. За съжаление на зрителя обаче се вписва чудесно в естетиката на зловещото, характерна за този 51-ви Кан. Малко момче с проблеми си има баща с проблеми. Детето заминава със съучениците си в планината. Там сънува кошмари, претъпкани с детски трупове и убийци. Реалността обаче надминава кошмара - оказва се, че бащата на момчето е опасен педофил и убиец. Май наистина френското кино е станало доста тъжно...

"Дупката" (Тайван-Франция, реж. Цай Мин-Лиан, в главните роли Ян Квей-Мей и Ли Кан-Шен). Филмът е метафора на самотата и пределното замърсяване на планетата. В Тайван, в последните часове на века, хората са оставени на доизживяване, никой вече не събира отпадъците им, вилнеят зарази, дъждът не спира. През дупката на пода, оставена от водопроводчика, един млад мъж следи съседката си, без да общува с нея. Когата тя се разболява, й подава чаша вода. Съседката го сграбчва за ръката и най-после, след 45 минути от началото на филма, двамата влизат в един и същи кадър - вече не са сами... Умело разказана декадентска история. Някой от журналистите се беше пошегувал - ето този филм щеше да заснеме Антониони, ако внезапно беше полудял.

"Животът е хубав" (Италия, реж. Роберто Бенини, в ролите Бенини, Николета Браски, Джорджо Кантарини). Най-после животът е хубав, макар и в концентрационен лагер! Филм-поезия, който просто грабна Голямата награда на журито. Историческа - за първи път се присъжда на комик, и то известен главно в национален мащаб. Тази чаплинова приказка разказва за евреина Гуидо, който попада в концентрационен лагер заедно с малкия си син и се опитва да го предпази от душевни травми, като му представя цялото безумие на лагера като забавна игра. Както казва самият Бенини, смехът понякога спасява живота ни. Можеш да накараш хората да се смеят, без непременно да обидиш някого. Еврейският хумор е по традиция остър, дето има една дума, хумора са го измислили евреите! Двайсетминутни аплодисменти в залата след първата прожекция, истинска еуфория от страна на публиката.
Из "Животът е хубав"
Йозуе (пред витрината на сладкарница, сочи една торта): Ще я купим ли на мама?
Гуидо: Колко струва?
Йозуе: 15 лири.
Гуидо: Взимаме я!
Йозуе (чете надпис на една витрина): Забранено влизането за евреи и за кучета. Защо кучетата и евреите не могат да влизат?
Гуидо: Ами, тука не ги щат евреите и кучетата. Всеки си избира. Ей там, в оня магазин... там не пускат да влизат испанците и конете. По-нататък е аптеката. Вчера отивам с един приятел китаец и с едно кенгуру. Викам, може ли - не, тука не щем китайци и кенгура. Не ги обичат бе, какво да ги правиш.
Йозуе: Ама при нас в книжарницата пускаме всички.
Гуидо: А, не. От утре и ние ще напишем нещо. Ти какво не обичаш?
Йозуе: Паяците, а ти?
Гуидо: Вестготите. Утре написваме "Забранено влизането за паяци и вестготи".

"Мечтаният живот на ангелите"
- единственият първи филм в конкурса (Франция, реж. Ерик Зонка, в ролите Елоди Буше и Наташа Рение). Пътищата на две двайсетгодишни момичета се пресичат. Едната е слънчева и адаптивна към всякакви житейски условия, другата е по-скоро дива и самотна и се опитва да промени живота си, но завършва със скок от прозореца. Сюжетът е тъжен, но филмът не е. В него има драма, но няма мелодрама. Изненадващо цялостен за първи филм, блестящи актриси.

"Април" (Италия, реж. Нани Морети, в главната роля Нани Морети). Филмът описва с документална точност, както умее Морети, две важни събития в живота му, случили се през април - изборната победа на левицата за първи път в Италия и раждането на първото му дете. Морети се радва на голям успех във Франция. Лицето му гледа от корицата на "Кайе дю синема" от всички будки на Кроазет. Някои може би са уморени от режисьора, който във всеки свой филм разказва винаги само за себе си. "Април" не прави изключение, но е забавен и находчив, при това дава много точна и ценна картина на днешна Италия. Макар и без очакваната награда, присъствието му в конкурса е определен успех за посъбудилото се италианско кино.

"Идиоти" (Дания, реж. Ларс фон Трир, в ролите Бодил Йоргенсен, Йенс Албинус, Ан Луиз Хасинг). След успеха на "Порейки вълните" в Кан '96, Фон Трир предизвика полемика със скандалния "Идиоти". Става дума за група младежи, събрани във вила, за да тренират да си останат идиоти и да изследват скритите ценности на идиотията чрез групов секс и други приумици; заснети са на живо в стила нокюментъри, или фалшиво документално. Режисьорът, който страда от доказана невроза, с удоволствие се провъзгласява за луд и с още по-голямо удоволствие (и успех) рекламира течението Догма '95. На премиерната прожекция поръча да свирят Интернационала, но поради клаустрофобията си заяви, че това ще му е последното изкачване на червените стълби.

"Семеен празник" (Дания, реж. Томас Винтерберг, в ролите Улрих Томсен, Хенинг Морицен, Томас Бо Ларсен, Паприка Стеен). Филмът разказва за семейно празненство по случай 60-ата годишнина на главата на семейството. В малкия селски замък се събират всички приятели и роднини и неочаквано научават, че бащата-тиранин е изнасилвал две от децата си като малки, че едната сестра се е самоубила заради него... Чудесна находка на режисьора е отказът на поканените да чуят какво им се говори, нежеланието им за скандал, празникът, който продължава на тласъци, въпреки зловещите разкрития на най-големия син. За датчаните се говори много напоследък, а те само това и чакат - да популяризират измисленото от тях течение Догма '95. Да му мисли Винтерберг, който е изневерил на някои от правилата...

Догма '95 - сектата на датските режисьори, комунизъм в киното или въпрос на маркетинг? Посветените в братството са четирима - Ларс фон Трир, Сорен Краг Якобсен, Кристиян Левринг и Томас Винтерберг.
"Заклевам се да се подчинявам на следните правила, установени и утвърдени от Догма' 95:
1. Снимките трябва да се провеждат в екстериор. Не се допускат реквизит и декори. Ако даден реквизит е необходим за разказа, трябва да се потърси екстериор, който да го съдържа.
2. Звукът никога не трябва да бъде възпроизвеждан отделно от изображението и обратното. Не бива да се използва музика, освен ако тя не присъства там, където се снима даден епизод.
3. Камерата трябва да се държи от ръка. Позволени са всяко движение или неподвижност, осъществими от ръка. Снимането трябва да се случва там, където се случва филмът.
4. Филмът трябва да бъде цветен. Специално осветление не се приема. Ако светлината е недостатъчна, епизодът трябва да бъде отрязан или да бъде монтирана само една лампа върху камерата.
5. Триковете и филтрите са забранени.
6. Филмът не трябва да съдържа никакво изкуствено действие (убийства, оръжия и т.н. - в никакъв случай).
7. Отдалечаването по време и място е забранено. Филмът се случва тук и сега.
8. Не се приемат жанрови филми.
9. Форматът на филма трябва да бъде стандартен - 35 мм.
10. Режисьорът не бива да бъде финансово обезпечен.
Освен това се заклевам като режисьор да се въздържам от всякаква проява на личен вкус! Аз вече не съм артист. Кълна се да се въздържам от създаването на "произведение", защото смятам, че моментът е по-важен от цялото. Моята крайна цел е да накарам истината да излезе от персонажите и от рамката на действието. Заклевам се да постигна това с всички възможни средства без зачитане на добрия вкус или на естетически съображения. Заклех се!"

"Генералът"
(Ирландия, реж. Джон Бурман, в ролите Брендън Глийсън, Ейдриън Дънбар, Джон Войт). Героят на Бурман е сирак, израсъл в поправителен дом. Цел на живота му е да се подиграва с църквата и с всякакви възможни институции. Заедно с приятелите си открадва една много ценна картинна колекция и полицията го поставя под постоянно наблюдение, преследва го дори ИРА. Много силен филм на Бурман, който се отказа от Холивуд и се оттегли да живее в Ирландия.

"Хенри Фул" (САЩ, реж. Хал Хартли, в ролите Томас Джей Райън, Джеймс Урбаниак, Паркър Поузи). Несретник, който се опитва да пише роман, среща закъснял в развитието си провинциален младеж и открива у него истински писателски талант. Невзрачното момче става скандален писател и стига до Нобелова награда, но в последния момент се отказва от пътуването за церемонията, за да помогне на стария си приятел, изпаднал в беда. Талантът да пишеш срещу таланта да се справяш с живота - постоянната борба.

"Иллумината" (САЩ, реж. Джон Туртуро, в ролите Туртуро, Катрин Боровиц, Кристофър Уокън, Сюзън Сарандън, Бен Гадзара, Руфус Сюъл). Елегантна игра на тема театър в театъра на живота, преминаване от сцената в живота и обратно в един театрален Ню Йорк от началото на века. Авангардният за времето си режисьор Тучо поставя своята "Иллумината", в която се говори за любов и изневяра; актьорите му, както и той самият, също се отдават на любов и изневяра. Много точни дози от Шекспир и Бергман във филма, малко повече театралност от необходимото, но простима заради прекрасната игра на Катрин Боровиц - театрална актриса и съпруга на Туртуро.

"Хрустальов, колата ми!" (Франция - Русия, реж. Алексей Герман, в ролите И.Цурило, Н.Русланова, А.Бахиров). Това, което предварително се знаеше за филма, бе, че е имал проблеми от всякакво естество по време на снимки. Но никой не очакваше, че точно от филм на Герман зрителите ще излизат на тълпи, докато залата остане празна. Опитът за сатира на сталинската епоха е прекалено абстрактен за не-руснаците, чиито отправни точки във филма са психиатрията, управлявана от генерал Хрустальов, лагерът, в който го измъчват, и бандата трафиканти, които предвожда десет години по-късно. Черно-бялото изображение е забележително, но камерата не спира да се движи дори за секунда и създава допълнително усещане за липса на почва под краката.

"Кадифена златна мина" (Великобритания, реж. Тод Хейнс, в ролите Йън Макгрегър, Джонатан Рис-Майер, Тони Колет). Награда за артистичен принос. Филмът ни връща в началото на 70-те, в епохата на т.нар. глем рок. Героят на Хейнс е инспириран от Дейвид Бауи, макар и неофициално - той е нещо като Оскар Уайлд в поп-версия, един от първите идоли в музиката на онова поколение, който заявява открито своята бисексуалност. Личат си и прототипи като Лу Рийд и Иги Поп, които заедно с Велвет Ъндърграунд Дъ Стууджис създават глем рока. Във филма звучи и тяхната музика. Структурата на разказа Хейнс е заимствал от четвъртата власт - едно журналистическо разследване върху мнимата смърт на героя позволява да се изследва влиянието на глем-движението върху нравите, модата, изкуството, подвластността на дрогата. Два часа носталгия за съвременниците на глем-рока.

"Озарено сърце" (Бразилия, реж. Хектор Бабенко, в ролите Мигел Сола, Мария Луиса Мендонка, Шуша Лопес). На смъртния одър на баща си героят на филма се връща мислено към младостта. След дълго отсъствие от родното място среща отново първата си любов и това като че го подготвя да изживее една нова и не по-малко страстна любов. Създава се усещането, че времето е спряло, че двете жени са една и съща... Южноамерикански страсти, обагрени от трудно преводима за европейската душевност носталгия към чувствата заради самите тях.

"Вечност и ден" (Франция - Италия, реж. Тео Ангелопулос, в ролите Бруно Ганц, Изабел Рено, Фабрицио Бентиволио, Ахилеас Скевис). Героят на филма е на път за болницата и знае, че му остава един ден живот. Среща албанско момче, преследвано от полицията, и му помага да премине границата. Разкрива му красотата на думите и поезията, а думите възкресяват образа на любимата му жена. С нея се завръща и животът, макар и само за един ден. Филм за свободата, за силата на словото, за мъката да бъдеш навсякъде чужденец, за любовта и вечността... Увенчано с успех сътрудничество между Ангелопулос - режисьорът, в чиито филми всеки кадър е поезия, и Тонино Гуера - живият мит, сценаристът на Рози, Де Сика, Фелини, Тарковски.

Спонсорите
Наред с Олимпийските игри, Кан е най-следеното от медиите събитие - 4 хиляди акредитирани журналисти от 90 страни. Световната сцена тук е осигурена за спонсорите и меценатите. Първенството тази година държи Л 'Ореал, чиито рекламни лица са Клаудия Шифър, Гон Ли и Анди Макдауъл. Цената на присъствието на Л 'Ореал на Кроазет е тайна. В Кан всичко струва скъпо... Бюджетът на фестивала е 60 милиона франка. През тези две седмици населението на Кан нараства от 70 на 150 хиляди души. Печалбите за града и околностите му се изчисляват на около 550 млн. франка. Обяснима е при това положение щедростта на местните организации, които внасят около 15 млн. в касичката на фестивала. От своя страна френският Национален филмов център финансира различните секции общо с 22 млн. Спонсорите Кодак и Дофен са учредители на наградата "Златна камера" за най-добър първи филм - добра инвестиция, тъй като Камерата се цени вече почти колкото Палмата. Фондацията Ган участва с дарение от 400 хил. в "Особен поглед" и учредява специална награда от 200 хил. за разпространение на филма - лауреат. Авторският съюз на сценаристите и композиторите участва в наградата за сценарий, също и в малката секция "Френско кино". Паралелните секции като Петнайсетдневката са спонсорирани от някои филмови или застрахователни компании, но са далеч от официалния гигант. Тази година поради липса на средства от терасата на Нога-Хилтън изчезна Клубът на режисьорите. Но така е, спонсорите искат да са на най-видно място. Понякога се получават парадокси - официалната програма тази година се "вози" на рено, а пък Седмицата на критиката - на мерцедес.

Вера Петрова