За българския език - maytapsiz*

И приятели, и недоброжелатели често наричат нашия вестник "скандален". Приятелите и доброжелателите обаче знаят, че "скандалните" текстове в "Култура" са опит познатото да се погледне от друг ъгъл, с нови очи. Това обикновено предизвиква спорове, т.е. разговор. След такъв разговор познатото придобива нов релеф, по нов начин се включва в синтаксиса на ежедневието ни, променяйки синтаксиса, променяйки и ежедневието ни.
Или поне ни се иска резултатът от "скандалните" текстове да е такъв.
Иска ни се и текстът на Диана Попова да се възприема като публичен размисъл, като повод за спор, т.е. за разговор. (Така, изглежда, го възприема и н.с. д-р Елка Мирчева.)
Може би в края на този разговор Институтът за български език при БАН, учените в компютърната област, законодателната и изпълнителната власт ще намерят начин да бъде подкрепено локализирането на софтуера в България?
Може би пък като резултат от повика да минем на латиница (както, изглежда, е разбран текстът на Д.П.), ще се замислим моделира ли ни по особен начин кирилицата?
Може би в резултат на един такъв разговор кметствата ще забранят латинските фирми по улиците. Или пък ще ги въведат като задължителни?
Кой може да каже какво може да излезе от един свободен разговор?

К


В бр. 20 от 22 май 1998 г. в. "Култура" ни предложи, явно за да отбележим по достойнство 24 май, статията на Диана Попова "Латински български - bez maytap". Заглавието й стои на първа страница под приветствието "Честит ни празник на буквите". Не смея да гадая дали това е търсен ефект или случайност, но може да се каже, че съчетанието е поразително. Над всичко това се извисява образът на Исус Пантократор в Боянската църква. Той държи в ръка книга, на която ясно личат нещастните букви на кирилската азбука, които "така много ни отдалечават от света".
Ако при четенето на тази статия читателят се почувства недобре, го съветвам веднага да обърне на с. 12 и да прочете материала на Георги. Въпреки че е посветен главно на разсъждения около дискусионния въпрос дали 24 май не е най-подходящата дата за наш национален празник, там можем да открием съвсем друг поглед върху делото на св. св. Кирил и Методий.
След леко първоначално стъписване пред начина, по който е подредено заглавието, става ясно, че Диана Попова говори, разбира се, не за "латински български", а за български език, записан с буквите на латинската азбука. Това, към което призовава авторката, е да се откажем от кирилицата и вместо нея да започнем да използваме латиницата. Мисля, че всеки, в това число и Диана Попова, е наясно, че смяната на писмената система е нещо толкова сложно и трудно, че остава само в сферата на хипотезите. Авторката очаква "вълна от консервативно патриотично възмущение". Може и да я дочака, но аз бързам да кажа, че не съм от нея. Не ме тревожи сериозно вероятността да пишем с латинска транскрипция. Вярвам, че e-mail и Интернет скоро ще се кирилизират и няма да станат причина да се откажем от писмеността си така, както това не стана нито с пишещата машина, която също първоначално беше пригодена за английски език, нито с компютрите, които постепенно прописаха и на съвременна кирилица, и на старобългарска кирилица, та и на глаголица. Тогава наистина няма да се налага да се "срича" приятелското писмо на Георги Илиев от САЩ, което се цитира в статията. Какво ще стане, ако приемем, че с малко обучение започнем да пишем на латиница? Нима там, в Европа, САЩ ще започнат да ни разбират? Разбира се, че не - ще бъдем точно толкова разбираеми, колкото японският език, записан с латиница. Недоумявам как неизвестният писател от началото на 90-те години е смятал, че само кирилицата му пречи и е причина да е изолиран от света. Та нали дори записан с латински букви, българският му език продължава да бъде български и за да ни разбере някой "там", пак ще е нужен превод. Това, което ни кара да се чувстваме понякога изолирани, е, че сравнително малко хора говорят нашия език. Затова ние изучаваме "техните" езици, а не те нашия. Ако транскрибираме на латиница цялото заглавие на материала на Диана Попова, в Турция например ще разберат от него само maytap.
Статията смущава не толкова с идеята на авторката за смяна на писмената система, а с отчайващата си некомпетентност в областта на науката за нашия език, в която тя се впуска със завидна лекота. Читателят изумен узнава, че "в началото на века българският език претърпява реформа, вследствие на която от него отпадат падежите, т. е. той става модерен европейски език", а още по-чудното е, че авторката споделя с нас, че "била чела някъде това". Българският език обаче не е чакал началото на ХХ в., за да загуби падежната си система. Този процес е завършил още през XV в. Такъв език без падежи се нарича аналитичен, а не модерен. В съвременна Европа се говорят и синтетични, и аналитични "модерни" езици.
Продължаваме да четем материала и изведнъж се натъкваме на имената на Александър Стамболийски, Стоян Омарчевски, Александър Цанков. Тогава разбираме, че всъщност става дума за реформа на правописа, а не на езика (между тези две понятия авторката очевидно не прави разлика). Историята на правописния въпрос е представена като нещо неясно, несигурно, за което липсват данни. Диана Попова се оплаква, че е търсила данни, като се обърнала към речници и някакви неназовани справочници и специализирани институти. Не зная какво разбира под последните две, но със сигурност може да се каже, че развоят на правописа на който и да е език не се излага в речник.
За мен остава загадка какво е отношението на "серията кампании за чистотата на езика" към правописния въпрос или пък към латинската азбука. След категоричния извод, че днес такива кампании са невъзможни, неочаквано идва заключението, че "важното е ясно, точно и бързо да те разбират - независимо как". В подкрепа на този извод е даден пример, от който нищо неподозиращият англичанин ще разбере, че родният му английски език "не е език, а средство за комуникация". Азбучна истина е, че именно еикът е средство за общуване, но това явно не прави впечатление на авторката.
Да оставим настрана забърканите в статията проблеми на общото езикознание и на историята на българския език, въпреки че има на какво още да се спрем и да се върнем към началото - към Кирил и Методий. За тях Диана Попова от училище знаела, както сама обявява, че "не са стъпвали в България, че са създали азбуката заради своята "важна мисия в Моравия" (дори съм виждала руския учебник, в който пише, че са гръцки шпиони), че кирилицата фактически е приспособена към езика ни гръцка азбука".
Не можем да кажем, че наученото е особено много. Кирил и Методий наистина не са идвали в България. Те може да са били, както ги нарича руският учебник, "шпиони", но от тези, на които днес им казват дипломати. Като дипломати и най-точно казано, като духовни лица - мисионери, те са били натоварени с мисиите при сарацините и хазарите. Дипломатическа и мисионерска е и мисията им при моравските славяни. За нея те създават славянската азбука (глаголицата, а не кирилицата) и превеждат най-необходимите богослужебни книги. Това става във Византия, като в основата на този нов книжовен език, който те създават, ляга славянският диалект на родния им град Солун, който е български рупски говор от източнобългарски езиков тип. Кирилицата е създадена по-късно в Преслав по времето на цар Симеон. Тя наистина е адаптирана гръцка азбука. Това не я прави неоригинална и не трябва да се оценява като неин минус. Адаптирана гръцка азбука е и самата латиница. Кирилицата обаче взема от глаголицата буквите за специфичните славянски звукове, които липсват в гръцкия език. Така при преминаването от едната на другата писмена система (от глаголицата на кирилицата) не се е стигнало до "сричане", както е при дадения в статията пример с текст, транскрибиран на латиница.
Сега малко и за българския принос в европейската култура и за отношението към стиховете на Стоян Михайловски: "И ний сме дали нещо на света - на вси славяни книга да четат". Двадесетгодишната моравска мисия на Кирил и Методий, която завършва с погром, щеше да остане в историята като кратък епизод, като една от многобройните политически мисии на Византия, ако не беше България на княз Борис I. Далновидният български владетел, който току-що е скъсал с езичеството, осъзнава значението на писмеността и на богослужението на славянски език за силата и независимостта на държавата и прави втора много важна стъпка - приема прогонените от Моравия Кирило-Методиеви ученици. Той и синът му цар Симеон създават отлични условия за книжовна дейност. Продължава превеждането на богатата византийски книжнина, с която още в IX в. се приобщаваме към християнския свят и античността, създават се първите оригинални произведения на старобългарската литература, усъвършенства се старобългарският книжовен език. Покръстилите се много по-късно руси и сърби приемат християнското кръщение с книгите, преведени и създадени в България на старобългарски книжовен език, който ляга в основата на техните книжовни езици от по-късно време. Ето това сме дали на света, на славяните, но поради разделението на Източната и Западната църква старобългарските книги достигат до източноправославните славяни, а по-късно и до румъните. Тези думи не са написани за избиване на прословутите български комплекси за малоценност, не са проява на мегаломания, не са надценяване на приноса ни в европейската цивилизация, а обективна историческа истина.
Нашето минало заслужава уважение. Но как да го уважаваме, като не го познаваме? Училището ли ни дава малко, ние ли малко възприемаме, или пък проявяваме ината си да се противопоставяме на всичко наше, което е официално признато - все едно дали става дума за политика, икономика, език, нашия празник на буквите и писмеността, за делото на св. св. Кирил и Методий, или за нещо друго. Невежеството на част от нашата днешна интелигенция е фрапиращо. Още по-страшно е, че то не се осъзнава. Човек просто грабва писалката (т. е. сяда на компютъра) и пише... макар и да не познава въпроса.
Но пък, от друга страна, трябва ли всичко, написано по този начин, да види бял свят? Явно, че в. "Култура" не мисли така, защото във всеки брой поддържа рубриката "Никога", с която изразява отношението си към публикациите на другите вестници. Ако подложим статията "Латински български - bez maytap" на преценката на 14-те критерия, според които вестникът оценява чуждата продукция, то тя би трябвало да отпадне според критерий 12 (неграмотност) и 13 (скудоумие).

Елка Мирчева
Институт за български език

__________
* майтапсъз (тур.) - без подбив, без шега, без подигравка