Човекът Найден

(извадки от бележника)

16 май 1998. Вчера се откри ретроспективната юбилейна изложба на Найден. Много ме развълнува и ми се прииска да се върна назад-назад, толкова много назад, та да го чуя да вика от кухненския балкон: "Хей, я спри да ти разкажа един виц!".
Ако беше жив, днес щеше да празнува осемдесетия си рожден ден!
Всеки ден по няколко пъти минавах откъм гърба на тази нова, сравнително голяма за ония времена, къща с лице към "Света гора". Покрай нея ставаше голямото съкращаване на пътя към трамвайната спирка... На кухненския балкон се мяркаше най-често една жена със строги черти и добра усмивка. Отначало си кимвахме, по-късно започнахме и да разговаряме. Майката, баба Катя. В черно. Строителят на къщата като че ли вече го нямаше, рано си свършил работата на този свят. Беше осигурил дом на жена си и трите деца: Невена, Петко и Найден. А кой от родителите беше предал и на тримата приветливост, ведър характер и остроумие? И кога точно се завърза познанството с Найден, не мога да си спомня, но съм била още в прогимназията и той ме е поздравявал с шеговито почитание, разменяли сме само по някоя дума...
Отлично помня обаче как през есента на 1937-ма учебна година, вече гимназистка, ученикът от Втора мъжка Сашо Геров ме заведе в една класна стая на Първа мъжка на заседание на редколегията на списание "Ученически подем" и ме представи - "Ето ви най-малката поетеса!". Найден се оказа съкласник на Михаил Величков, Емил Манов, Никола Калицин, Владо Денев, Любомир Кандов и Александър Вутов (Вутимски! - също абитуриент, но от класическата паралелка). Като ме видя, Найден издекламира: "Тя ще стане по-красива, нека ни е жива!..." Може да е било иронично, но облекчи смущението ми и всички се засмяха приветливо. Така попаднах в тяхната изключителна среда, където Найден беше не само деен член на редколегията, но заедно с Емил Манов, една от най-обичаните и популярни личности сред пъстро и амбициозно младежко общество.
Обикновено се събирахме в събота на делови заседания, но и на така желаните подемски журове (поезия, спорове и... танци, разбира се!), а те продължиха и след края на учебната година за завършващите, чудесни и талантливи момчета и момичета... И в редакционните срещи, и на журовете бяхме все заедно с "колегите" от другото ученическо списание "Звън". Събирахме се когато и където ни поканят - у Кръстьо Мирски, у Весела Василева в широкия хол на Григор Василев, в гимнастическия салон на едно професионално училище на бул. "Сливница" (Ана, дъщерята на директора, беше наша спътница), събирали сме се и у нас, и дори в полегатия двор на Сашо Геров на "Цветна градина"... (Сашо Геров обикновено четеше реферати, Сашо Вутов танцуваше степ...)
Няколко пъти се срещахме и с "пишещи братя" от Американския колеж, които издаваха "Рилски шепот".
На един от карнавалите (в дома на Валери) Найден се появи като странна птица с качулка от шарени пера (дали затова на "Света гора" на един негов рожден ден се пееше химн на... керкенезите по текст на Сашо Вутов? Оттогава май му викаха и Керкенеза).
Преди края на 1937 година Кръстьо Мирски направи своя режисьорски дебют, но и заедно с Весела игра в "Дайте път на младежта" от Ернст Толер. Сценография от Найден. Преди това имаше забава с концертно рисуване на Найден.
В края на годината Весела откри първата му акварелна изложба и наистина провидя бляскавото бъдеще на живописеца. (Провидя, но сама не го видя - отиде си нелепо рано през януари 1944...)
А Найден се разви съвсем естествено, без апломба на свръхсигурните в себе си, без каквито и да е маниерности. Поведението му, дори когато се "прочу", остана поведение на стеснителен, деликатен човек. От стеснителност се освобождаваше, струва ми се, като започваше да имитира някого. Разказите си посоляваше с малко самоирония. Имаше и характерни шеговито-приятелски обръщения: Михаил беше "Мишелчето", майка ми - "Зойчето", на мен - не знам защо - ми викаше "Капитанке".
Все с пет години бягаше напред и както в "Ученически подем", така и в Академията го заварих абсолвент в курса на проф. Никола Ганушев. (Гениално го имитираше!) Първата ми студентска година стана продължение на Лозенско-Подемското приятелство... Покрай Найден и Петьо Михайлов, все гледах да се въртя сред техния курс, после и в онези микроскопични тавански ателиета на ул. "Искър", дето живееха и творяха сладкодумното пловдивско Венче (Балтова), Таня (Терзистоева) и мълчаливецът скулптор Димо Лучианов. Дали Найден ползваше свое артистично "кьоше", не съм сигурна, но там наистина се чувстваше атмосферата на младата бохема, със свой стил...
Венчето завършваше театрална декорация, имаше рядък чар и артистичен дар... рисуваше чудесни стенописи върху откраднати от строежите бели облицовъчни плочи... Смях, остроумия, импровизации до полунощ, когато най-често пешком ние, "комшиите", се прибирахме в нашия "Лозенец". Кавалерът Найден ме придружаваше до пътната врата и изпращаше поздрави на "Зойчето", която стоеше неизменно на кухненския прозорец и ме посрещаше леко подозрителна, макар да знаеше, че помежду ни има само приятелство...
По време на евакуацията - от януари 1944 чак докато се прибрахме в София, течаха интензивни кореспонденции. За съжаление писмата се разпиляха, а тъкмо Найденовите бяха забележителни образци на епистоларната литература, при това илюстрирани. Също така ми се губи (но вече в паметта) първата следвоенна година, житието и битието му. Смътно си спомням и участието му в изложбата "Фронт и тил". Може би защото по това време ние с "Мишелчето", едва дочакали закона за гражданския брак, бързешком се регистрирахме, докато Керкенеза още дълго и талантливо ергенува. Затова пък се захласваше не само по братовите и сестрини, а по всички деца. Лицето му добиваше особен израз на разнеженост дори когато се шегуваше с малките. (Тази разнеженост се е изразила и в портретуването му!) А колкото до ергенството, то беше според мен предпазливост: опитваше се да брани бохемската си независимост от емоционално обвързване...
Трябва да е било през 1946 година, когато отново взе да ни посещава, придружен от приятелката М., с която се състезаваха в изстрелване на остроумия. (Оттогава е скицата за малката ми книжка "Стихове", библиотека "Смяна"). Разменяхме си и закачливи писма, пускани директно в пощенските кутии... Връзката се губеше понякога, пак възкръсваше.
През есента на 1948 приятно се изненадах да го заваря в Балчик.
(След края на войната бившият дворец на румънската кралица Мария служеше за почивна станция на Министерството на културата и еклектичните вилички из парка се ползваха от т. нар. художествена интелигенция. Там, настанени в "Сюита" (подобие на испанско манастирче с вътрешен двор и хладни килии) пак се случихме съседи с Найден. Имаше голям калабалък от художници - от Жендов и Дечко (с Ина) до Сашо Стаменов, Пенчо Бакански, Васил Иванов, Евгени Клинчаров, Мара Йосифова, Елена Маринчева... Имаше и други, при това много колоритни личности - бившият актьор или певец(?) Кашеров, когото наричахме "Добрият Бармалей", си живееше там своя напълно самостоятелен живот...
Сашо Жендов, моят мил бивш "Чичо Слон", беше необичайно мълчалив... А Вълко Червенков още не беше "безпощадно разобличил мръсното му двуличие" - както писа Богомил Райнов в своята "Естетика" (1951). Мълчалив и горчив, навярно защото идеалите му вече бяха рухнали... Една от многото атракции на късното летуване стана Ваня Дечева. Тъкмо двамата с Найден на плажа я бяхме запознали с дипломата "Назон" (прякор на наш някогашен колега от "Подем"), двамата се запътиха към града и сключиха светкавичен брак. Гледахме отдалеч параходчето, което ги отнесе на "voyage de noces", и пяхме в хор: "ти замина за Египет, с парахода Мажестик, коя друга предпочете пред страдалния ми лик?..."
Много от ухажорите на красавицата останаха с пръст в устата или, както е модерно да се казва, "фрустрирани"... Докато ние от "Сюита" май се поддадохме на първичните си нагони и няколко пъти с голи ръце ловихме пъстърва горе в онзи поток, дето безсмислено се изливаше после като водопад в малкия декоративен басейн... Васил Иванов бързо се запретваше и стръвно кормеше полуживите риби, макар сам да беше заклет вегетарианец, бял брат. А Найден отказваше да вкуси от плячката и обясняваше "бракониерството" с... романтични изживявания. Той винаги ни смайваше с историите си и ако поне на някоя от тях не съм била свидетелка, нямаше да му повярвам. Ярък талант не само на художник, но и на разказвач, и на артистичен изпълнител.
Една вечер, връщайки се от Балчик, взе да обяснява защо се забавил: изнесъл на гръб чак до татарската махала един младеж, който някак си му обяснил, че няма сили да върви. (Найден се чувствал като в приказката за Синдбад Моряка с оня вкопчил се в него старец...) Когато стигнали догоре, съседи или близки свалили от гърба му двуногия товар и се хвърлили да го бият. Момъкът изломотил нещо - вероятно обяснил, че трябва да благодарят на носача му. Миг след това загубил свяст... Найден си тръгнал много смутен, влязъл в кръчма и пийнал...
Хайде да отидем да видим какво е станало! - предложи сам на другия ден. Тръгнахме, но често спирахме, той скицираше страхотните изядени от ерозиите пясъчни скали. И като че ли още тогава целият балчишки бряг беше тръгнал към морето...
А горе в татарската махала, надвесена над една урва, се озовахме пред потресна гледка: погребваха същия млад татарин, когото той беше изнесъл на гръб. Сега тялото, в най-ярки дрехи, лежеше положено върху дъски. Никога няма да забравя изящното очертание на младежкия профил... Съпроводихме мъжкото шествие отдалече, само с поглед. Не беше редно да се приближим. И двамата едновременно заподсмърчахме, без да се срамуваме. После той нарисува по памет една чудесна картина на странното погребение. Къде ли е пропаднала? Никога по-късно не съм я виждала на изложбите му. Къде са изобщо онези десетки виртуозни скици и наброски за картини от далечното балчишко циганско лято, когато художникът беше само на тридесет години?

22 май 1998. Оттогава до днес е изминал половин век, а в него са се побрали десетки неща, случки, събития, пътувания по далечни краища, успешни участия в общи изложби, биеналета, повече от десет самостоятелни, в страната и вън... В Алжир, в Тунис, в Източен и Западен Берлин... къде не.
Найден стана редовен професор по живопис и напълно заслужи званията "заслужил" и "народен", и лауреат на Димитровска награда, и т. н. (Едва ли някой друг е заслужавал повече признания за истински талант...) Съсипваха се да го ухажват, да търсят неговата благосклонност, да се хвалят, че са му близки... Споделял е и с мен, и с "Мишелчето" с колко неща не е съгласен и как не може да се откачи... Остана все същото непосредствено, неподкупно и непокварено от признанията наше момче, другаруваше до края на живота си повече с Кирето, отколкото с онези, които раздаваха премиите и благоволенията. Точно тази негова неповторимо мила черта ме накара да разкажа една последна история. Годината вече е 1988. В началото на ноември сме учредили т. нар. Клуб за гласност и преустройство. На 16 декември в дома на Евгения Иванова ни арестуват петима начело с Желю Желев, и един по един ни отвеждат в районното управление на ул. "Марин Дринов" за "разговор". Разговорът се точи пет часа, изключително неприятен. Прибирам се едва към полунощ, замаяна. Телефонът ми е прекъснат... Михаил не помни по каква причина отишъл на "Горски пътник"...
На другия ден сме поканени на вечеря на "Света гора". Маги (какъв късмет за бившия заклет ерген да се ожени за Маги!) поднася някакви гастрономически специалитети на дома, а Найден ме кара да разказвам, да повтарям, да не пропусна нито една подробност от разпита. После си припомня подобна нелепа история. Него обаче арестували не за "конспирация" - заподозрели го, че откраднал автомобилна гума... Разказва го така, че се превиваме от смях. И неочаквано заявява: "Искам непременно да ме приемете в клуба!" Маги гледа разтревожена... Започваме да го убеждаваме да се откаже по сума причини: преди всичко здравето му е крехко, вълненията не са препоръчителни, а и какво ще си кажат Г. Й. или Т. Ж. или всичките онез негови покровители?
Аргументите ни обаче още повече го карат да упорства: "Настоявам!" А ние (хорово): "Помисли си до утре сутринта поне!" Той: "Няма какво да мисля повече, моля ви се!" Ние: "Добре бе, Найдене, ще те приемем, но тайно, като в масонска ложа!"...
И като нелегален член на клуба Найден Петков живя още точно една година, само че главно на легло. Не издържа клетото му сърце да види как Т. Ж. си подаде оставката, гледайки шашаво, тоталитаризмът се тръшна, мигом възкръснаха десетки коя от коя по-демократични партии, народиха се и нови... Самият Клуб, "интелектуален", "дискусионен" така упорито гонен, че не успя да събере нито веднъж хората, си изпя лебедовата песен, при това малко фалцет...

24 май 1998. Писала съм и публикувала в миналото професионални бележки за изложби на Найден. Гледах тази ретроспектива и си мислех за латинския превод на простия, но съвсем точен Хипократов афоризъм отпреди две хиляди триста и петдесет години: "Ars longa vita brevis"(!)
Найденовото изкуство възкръсва с цялата си красота, нежност и поетичност, щом го извадят на бял свят, но личността, не по-малко прекрасна от творбите, я няма вече. Хората могат да гледат картините, но ми се струва, че за да общуват по-добре с тях, трябва да знаят поне нещичко и за човека Найден Петков. И тъй като живя кратко, та не успя дори да остарее, сега се опитах да поприпомня, макар и бегло, какъв беше...

Невена Стефанова