Българияавангард

Преди две години по повод изложба на Кирил Прашков Александър Кьосев написа текст със симптоматичното заглавие "Fur Praschkov, с дрезгав вой". От друга страна, в интервю за вестник "Култура", дадено почти по същото време, Харалампи Орошаков описа работата и проектите си като "един много "тих" път в грамаден, шумен свят, който вече няма време почти за нищо". "Ние загубихме", каза тогава Орошаков в края на интервюто. В света на медиалността за авангарда сякаш не е оставено много място. Но паресията на Кьосев и смълчаността на Орошаков не се изключват взаимно. Те маркират една обща, макар и крайно несигурна територия. Струва ми се, че трептенето на българския авангард между "тихата" работа и "дрезгавия вой" е основна форма на неговата репрезентация в тази книга. Днес, две години след началото на проекта, когато изложбата в Мюнхен и книгата са вече факт, въпросът е какво печели тази книга, каква позиция. Въпросът е важен, защото днес в България има и други авангардизми.
В своя текст "Друго-центризмът" кураторът на изложбата Яра Бубнова използва сложна милитаристична метафорика, за да опише позиционните стратегии на авангарда. Ето част от нейния "арсенал": "Бавно и постъпателно напредва(не) в непознатите територии", "бойна тактика", "камуфлажно облекло", "привидно отстъпление със стрелба назад", "обсада и на собствената си територия", "психологически натиск върху противника", "маркировка на маневрите по време на прехода" (има се предвид, разбира се, политическият преход). Не липсва и класическият образ на посрещането с букети, но той, за жалост, е запазен отново за руснаците ("В края на 80-те години руснаците (авангардисти) в Европа бяха наново посрещани с букети"). За Бубнова "постоянното състезание е със Запада (стабилен и относително монолитен), а периодическото - с Русия (склонна към радикални действия не само в изкуството)". Нейният текст може да бъде четен не само между редовете като основа на бъдещ цялостен проект за българския авангард. Но в неговата иронична параболичност има скепсис. Трябва да се играе по правилата. От една страна, ние сме наследници на "хитрите" византийци", от друга - принудени сме да разкрием тактиките си пред зоркото око на Запада.
За Диана Попова позицията на авангарда е зависима от общата "настояща неподреденост в България". Самото заглавие на текста на Попова привидно се раздвоява между констатацията и препоръката: "Съвременното българско изкуство - в търсене на националната идентичност в чужбина". Колкото и да е странно, Попова вижда "национални особености" тъкмо там, където те сякаш липсват. Тя разпознава като най-печеливша възможността художниците "да извършат двоен ход, като си представят, че обществото в България е подредено по западен модел и (...) подходят деструктивно към него". Може би е интересно да се отбележи, че Попова съзнателно не работи с понятието деконструкция; навсякъде тя използва по-радикалния термин деструкция.
Текстът на Ивайло Дичев "Записки по българските депресии" не засяга проблеми на българския авангардизъм.
В "Балканите - врата и/или ъгъл" Лъчезар Бояджиев също не се занимава пряко с авангарда, с изключение на един-единствен пасаж, който ще цитирам цялостно: "Не искам да изглеждам прекалено патриотично и/или оптимистично настроен, но може би не е просто съвпадение все пак, че Кристо (Явашев), толкова успешно лишаващ света от утопичните му илюзии, е роден в тази част на Балканите". При Бояджиев класическата монологична фигура на западния рационализът "или/или" е подменена с изключващата непримиримите опозиции формула "и/или". За разлика от Диана Попова Бояджиев въвежда читателя в процедура от деконструктивистки вид, в хода на която на места се долавят владиславтодоровски интонации: "Тук (има се предвид конкретното място в текста) Балканите се превръщат в силно възпалена точка на търкане, в която са заличени всички белези на прозрачността". Постепенно всичко става ясно: деконструирано е всъщност родното място на Явашев.
Текстът на Александър Кьосев "Бележки за само-колонизиращите се култури" не засяга проблеми на българския авангардизъм, но, както вече отбелязахме, авторът прави това в друг свой текст.
В "Българияавангард - Blind Spot или За действителното присъствие на отсъстващото" Харалампи Орошаков излага сценария на една авторска история на България. Тя е изключително напрегната, концентрирана, прецизна, подкрепена с научен апарат и бележки в края на текста. Той е разделен на кратък увод и четири части. Първа част започва с изречението "Историята на славянските племена не е монолитна". Втората част има за начало "На 13 април 1204 г. Енрико Дондало - венециански дож, предводител на Четвъртия кръстоносен поход по времето на папа Инокентий III - завладява Константинопол". Трета част започва с "Първата световна война оставя след себе си руините на царящия преди нея порядък", а четвъртата и последна част - с "Пристигнах в София на 9 септември 1991 г., без да имам представа каква важна дата е това". Всъщност тъкмо последната част е посветена на авангардизма. Като такъв е описан и самият живот в България.
Книгата функционира и като каталог към показаното в Мюнхен, но представя осемте художници и с други техни творби. Визуалната страна на "Българияавангард" е впечатляваща, макар текстовата част на книгата да доминира. Може би тук е мястото да се посочи изключителната грижа за тялото на книгата, това почти любовно отношение, което може да бъде разпознато в работата на Кирил Прашков и Харалампи Орошаков по нейното оформление.
Книгата започва на немски, преминава през английски и завършва на български. Никой не би поставил знак на равенство между изречението от текста на Диана Попова "Защо се срамуваш да се наречеш българин?" - този въпрос монахът Паисий задава в началото на своята История на България..." и изречението "Why are you ashamed to call yourself a Bulgarian?" - this is the question that the monk Paisiy put forward in the beginning of his History of Bulgaria...", или изречението "Warum schaemst du dich, Bulgare zu heissen?" Diese Frage stellte der Moench Paissij in der Einfuehrung zu seiner Geschichte Bilgariens..." Книгата успява да избяга от всяка повторителност както в езика, така и във визуалността. Например немският текст на Орошаков е илюстриран със снимки от откриване на изложба в НДК, от Копривщица, с две фотографии върху платно (снимана е София) и с още няколко снимки. В английския вариант илюстрациите са на Кирил Прашков, Лъчезар Бояджиев и Недко Солаков. Българското писане на Орошаков е "онагледено" с детайли от инсталация на Калин Серапионов. Този принцип е наложен върху цялата книга. Той не само подсилва усещането за неидентичност на различните преводни варианти, но "кара" и езиците около илюстрациите да се менят заедно с авторите. Проблематизирана е самата идея за илюстративност, за съотнесеност между образ и текст, писане и рисуване, четене и гледане. Прекъсванията в текстовостта, наложени от образите на авангарда, са непредвидими. Те напомнят дисконтинуалностите в наратива на националната история: постепенно се превръщат в част от самия разказ, в който има и известна случайност, в който не всичко се отнася мъдро към всичко друго. Визуалното и словесното са смесени с лекота, която позволява удържане на връзките между тях и същевременно гарантира достатъчна взаимна независимост на четенето и гледането.
Но "Българияавангард" е преди всичко книга за другостта и идентичността. Казано просто - за мястото ни в света. За другостта на другия и за нашата собствена другост. В този смисъл авангардът на "Българияавангард" не се занимава директно със себе си. Той прави интелектуалното усилие да се самоопише и самонаблюдава отстрани, като вписан в процеси, които са по-сложни и по-големи от самия него. Авангардът в тази книга, струва ми се, следва не реторическата схема "ето ме, това съм аз", а по-сложната и несигурна конструкция на "ето какво мисля за". Несигурна, защото в хода на рефлексията най-често срещаната фигура е тази на отсъствието. По израза на Кьосев "(...) в генеалогическия възел на българската национална култура стои болезненото съзнание за едно цялостно структурно отсъствие. Другите (съседите, Европа, цивилизованият свят и пр.) имат това, което ние нямаме; те са това, което ние не сме. Тя (културата) възниква като едно болезнено присъствие на отсъствията, а историята й може да се опише съкратено като вековни усилия по попълване и отстраняване на травматичните липси". При Орошаков проблемът е изразен буквално със същите думи още в заглавието на текста: "...за действителното присъствие на отсъстващото". За Диана Попова отсъствието е липса на ценностни йерархии: "за да се приложи деструктивният метод, трябва все пак да има някаква структура. А точно такава в България няма." Следва, че тя трябва да бъде заета като "външен модел". От друга гледна точка в "Записки по българските депресии" Ивайло Дичев пише: "Депресивно-катастрофичните визии вече нямат никаква утопическа или активистка противотежест, те са аморфно разлети по целия културен континуум; дори няма как да ги видим, изобразим, подложим на цензура. (...) Прозрачността (...) направи утопията невъзможна и с това катастрофата става невидима, сиреч непобедима". В "Българияавангард" обаче травматичните липси и тоталните прозрачности (в това отношение прозрачните "прости знамена" на Правдолюб Иванов са може би най-стряскащият пример) не са подложени на лесни терапии. "Отсъствие" не е удобна дума, с която да прикрием нещо, или зад която интелектуално да се прислоним. Неотдавна в един свой текст Салман Рушди обърна внимание на факта, че за първи път от времето на залеза на дадаизма в изкуството от последните няколко години се наблюдава завръщане към безсмислените имена. В "Андалуското куче" на Бунюел и Дали има много неща, но няма андалуски кучета. По сходен начин, казва Рушди, в "Трейнспотинг" няма никакъв трейнспотинг, в "Глутница кучета" на Тарантино не става дума нито за глутница, нито за кучета, липсва изобщо употреба на думите "глутница", "кучета" или "глутница кучета" в която и да било част от филма. Етикетите на реалността и фигурата на отсъствието в "Българияавангард" за съжаление не се използват по този, бихме могли да го наречем и игрови, начин. В българската култура, оказва се, отсъствието е по някакъв странен и дори банален начин преди всичко в наличност. Тук има трейнспотинг, глутници кучета и дори андалуско куче (вж. за справка лицевата корица на книгата).
Стратегията на само-колонизиращата се култура, която описва Кьосев, води в крайна сметка до парадокса, че вероятно "историята на Модерността не може да се пише като история, съставена от множество истории на отделни нации (или като истории на Своето и Чуждото) - а трябва да се описва, анализира и критикува глобално, като история на целия процес на модернизация, пресичайки границите на утвърдените историографски разкази за държави, култури и идеологии". В маневрата на Кьосев към глобалното, което сме готови да приемем като последно средство, за да излекуваме себе си, има завръщане към Кант, има проект и той несъмнено е политически. Деконструкцията на националната идентичност и на нацията е акт на противопоставяне на всеки глобален наратив, на предлагане на хибридни идентичности и в крайна сметка на изправяне срещу самото политическо на дискурса. Тези политически стратегии обикновено силно проблематизират самите себе си и собствената си историчност. Възможни са гледни точки, от които универсализмът, много повече от нацията, е способен да застраши културните различия; самата "политическа коректност" може да е репресивна. В "Българияавангард" е поместена снимка на работа на Кирил Прашков, в която на фона на гора е окачен надпис "Тази гора изглежда доста политически коректна". Прашков развива идеята за агресивността на коректността и в инсталацията "Не забравяй, че боклукът ти трябва да бъде социално коректен!"
На глобалистките надежди на Кьосев текстът на Ивайло Дичев "отговаря" с идеята за "депресията, обхванала глобализираната планета". Катастрофичният не-патос на Дичев, струва ми се, се оказва най-близо до конкретните художествени практики в "Българияавангард". Дичев се движи по терена на всекидневието, близо до реалността. Той се опитва да я възстановява и саботира сякаш "отдолу", защото "отгоре" всичко се е разпаднало. "Всичко е видимо по принцип - пише Дичев, - ако нещо не се вижда, то това е само технически проблем. В този смисъл няма как да се появи алтернатива на света, в който живеем, защото тя мигновено би била изобразена и би станала част от него. В света на тоталната видимост единственото, което има отвъд хоризонта, е ослепяването, т. е. рухването на самите основи на този свят, катастрофата." Реалността, по думите на Бодрияр, може и да е вече изчезнала, но както отбелязва един от неговите критици, две трети от човечеството все още изобщо не е влязло в реалността. Може би в това се крие някаква надежда и за нас? Надеждата, че още не сме "там", където реалността съвсем изчезва.
Книгата не е в жанра на "The best of...", нейният референт не следва траекторията на бумеранга. Това е книга за тук, за Мюнхен, където е изложбата, за всяко възможно "там". Ако перифразираме думите на един от героите на Джон Ъпдайк, казани по повод на прекрасно издание на "Изгубеният рай" на Милтън, жалко, че книгата е прекалено скъпа, за да бъде деконструирана.

Орлин Спасов