Да прочетеш Шекспир,
преди да го измислиш


В бр. 3 от 23 януари т.г. публикувахме критично мнение на театралния ни наблюдател Виолета Дечева за спектакъла на Красимир Спасов в Театъра на Българската армия "Много шум за нищо". Малко след това от страниците на "Литературен вестник" самият Спасов сподели възмущението си от тази оценка, като между другото призова театралното съсловие на поход срещу "мегаломанските амбиции" на "тази театрална мизантропка" Дечева.
Този епизод би бил само част от родната театрална екзотика, ако преди няколко години Красимир Спасов не бе наругал по същия начин една друга "театрална мизантропка" - Аве Иванова, която също си беше позволила да не хареса негово представление. Очевидно при него раздразнението от критиката се превръща в трайна обсесия. Дано статията за спектакъла му, която днес публикуваме, го смири. Пък и от всякаква гледна точка е интересно да се прочетат разсъжденията на такъв изтъкнат познавач на английската литература като проф. Александър Шурбанов.
К


(Бележки по театрален повод)

Какво да се прави, изглежда трябва да се примирим с необходимостта да бъдем въвеждани в Шекспировите романтични комедии не от друг, а от клоуните. Така беше в Морфовия "Сън в лятна нощ", така е и сега в "Много шум за нищо" на Красимир Спасов. Там простоватите атински занаятчии, попаднали уж по погрешка в разкошната зала на Народния театър, ни караха да оглеждаме заедно с тях варакосаните гипсови украшения по таваните и да се чудим дали сме на мястото си. Тук пък няколко месински полуидиоти, които по-късно ще се окажат улични стражи, изникват също тъй ни в клин ни в ръкав изпод пода на авансцената в Театъра на българската армия, за да ни успокоят, че макар сцената да е дъсчена, а изкуството им - по-скоро нисше, отколкото висше, ще трябва да се задоволим с него, тъй като нито те са принцове, нито пък ние - "публика от истински крале".
Това ние, естествено, си го знаем. На всяка крачка ни го напомнят и понякога се питам защо и в театъра трябва да се държат с нас, както се държат в трамвая и на гишето в данъчното.
А може би не съм прав. Може би нашите режисьори се опитват да ни внушат чувство на превъзходство над тези полуграмотни селяндури, които толкова непохватно изпълняват ролята на хор. Може би те се мъчат да ни накарат да се разграничим от тяхната простащина, за да встъпим пречистени и възвишени в света на пиесата. Само че ако е така, защо тъй дълго се застояваме при тях, защо техните кратки интерлюдии се разрастват с нови и нови текстове - сякаш са екзотични растения, попаднали на подходящ климат! - и обхващат като рамка цялото уж главно действие? Дали режисьорите не се боят, че това действие със своята възвишеност и приказност ще ни се види твърде изкуствено, та затова го изтикват навътре в театралното пространство, докато на предния план - като посредник между нас и него - се настанява един по-разбираем свят на "здравия", макар и глуповат, разум?
Или пък - една последна възможност - не се ли опитват режисьорите в своята скромност да ни кажат, че не само ние в залата, но и самите те са далеч от "висшето изкуство" и затова си създават среда, в която им е уютно, та оттам да пресъздадат драмата, доколкото и както могат? (За нещо такова май се намеква в шаржовото въведение към постановката на Красимир Спасов, което с титаничен труд успява някак си да сглоби разпадналото се заглавие на пиесата.)
Тези недоумения оставям като предмет за размисъл. Трябва да бъдем благодарни впрочем, че нововъзникналият хор на стражите в "Много шум за нищо", колкото и да е набъбнал, поне всмуква в себе си целия импулс на съдържателно и стилово снижаване на Шекспировата пиеса, без който явно не може да се мине в днешния ни театър. Всички псувни (някои от които и по телевизията още не сме чули), всички многозначителни кълчения на думи и тела, слава богу, се затварят в сцените на Кучи Врът и неговите подчинени и намирайки там достатъчен простор за изява, не преливат и в главното действие, както често се е случвало. Нещо повече, в тези черти до голяма степен се ограничава и "подобряването" на Шекспир посредством добавки, било от други негови текстове (най-вече "Хенри V"), било от съвременните наши критически "дискурси", към чиято претенциозност сякаш прехвръква някоя и друга стрела.
А темата на пиесата, като във всяка романтична комедия, е, разбира се, любовта. Любовта, видяна в не докрай романтична светлина. И в интригуващо раздвоена перспектива. Както отбелязва прозорливият американски шекспировед Стивън Грийнблат, мнозина читатели на творбата и повечето от изпълнителите й са склонни да интерпретират нежеланието на Беатриче и Бенедикт да признаят взаимно любовта си с отпора им срещу усложнената система от светски условности, която се стреми да погълне и обезличи всичко живо в Месина. "В един свят на всепроникваща конвенционалност и обществен контрол - заявява критикът, - единственият начин да се настоява за известна спонтанност и така да се постигне някаква автентичност, е кавгата." На това място обаче той се спира и като съсредоточава отново вниманието си върху заключителните реплики на двамата герои, предлага друга, не по-малко възможна, макар и по-малко привлекателна хипотеза за скритата мотивация на техните взаимоотношения. Беатриче и Бенедикт "са подлъгани да се оженят напук на сърцата си. Ако не беше външният натиск да направят любовните си признания, те щяха да останат неженени. Същността на Беатриче и Бенедикт непрекъснато ни предизвиква с вероятността да се окаже съвсем различна от тази на Клавдио и Херо - същност, съзнателно култивирана за съпротива срещу постоянния натиск на обществото. Но в края на краищата този натиск взима връх. Женитбата е едно обществено съзаклятие."
Концепцията на Красимир Спасов, както може да се очаква, клони по-скоро към второто, несантименталното гледище. Самият той изразява това доста ясно в програмката към спектакъла, където четем: "Героите не са наясно с чувствата си и колкото повече ги обговарят, толкова повече губят възможността да ги идентифицират. Любовно-еротичните игри между тях не са родени от спонтанността, тяхното развитие не е голямото "буйство на свободното чувство", а система от насилни, манипулативни действия, нещо като целесъобразни, "театрални" игри, които трябва да се разпоредят, разпределят, нагласят, пренагласят и накрая да узаконят получения статистически резултат, наречен любов." Този скептицизъм е наистина смразяващ, но едва ли е изненадващ за някого. Той отразява във винаги двойното Шекспирово огледало недоверчиво-присмехулния образ на нашето време, неговото характерно иронично светоусещане. Същото онова светоусещане, което подтиква режисьорите ни да гледат към ренесансовата романтика през кривото стъкло на ренесансовата гротеска, да обрамчват високата комедия с клоунадата.
Красимир-Спасовата Месина - както и Шекспировата - не е Верона. Не е дори и в покрайнините на Арденската гора. Може би защото кукловодът на любовната игра тук не е влюбената, макар и присмехулна Розалинда, а довяните от вятъра арагонци дон Педро и незаконнороденият му брат дон Хуан. Докато у Шекспир те са сякаш двете противоположни движещи сили на игрива добронамереност и сатанинско злодейство, в спектакъла и двамата са безотговорни манипулатори и разликата между тях се свежда комай до това, че вторият е карикатурен образ на първия с чисто театрална функция. В света на скепсиса немотивираното зло е също толкова неуместно, колкото и алтруистичното добро. И така, двата извора на действието, обединени в уж контрастните си намерения от еднаква страст към разиграване на обграждащата ги наивна младост - ей тъй, заради самата забава, успяват да го завъртят в един весело-тревожен вихър от случайности и недоразумения. Режисьорът ни води през сюжетните перипетии с рядко срещащо се умение и лекота. Времето тече устремно, без досада, замислите добиват плът, събитията се трупат в смешно-страшна грамада, която няма как да не се срути върху нечия глава - разбира се, най-невинната и най-неподозиращата. Веселието крие в самата си утроба безсмислена жестокост и жадува да се освободи от нея, като й даде живот.
А в средата на вихъра виждаме двамата острословци - Беатриче и Бенедикт - уж незасегнати от него, търсещи спасение в своята ирония, но неусетно станали също обект на игра и значи, изложени на опасност въпреки интелектуалното си превъзходство над другите две жертви: Херо и Клавдио. Примките на обществения заговор се затягат и около тях, колкото и да са доброжелателни. И те започват да гледат объркано като своите по-трудно повратливи двойници.
И тъкмо в този момент изпъква яркият талант на младия Иван Радоев. Заврян като в клетка между краката на простия кухненски стол - важна съставка в пестеливия реквизит на постановката - Бенедикт си въобразява, че обграждащите го съзаклятници срещу неговото блажено ергенство не подозират за присъствието му. И насред тяхното грижливо режисирано многословие той почти без думи ни разкрива отчаяното пропадане на един юноша в непознатите бездни на любовта. С изразителност и мяра този умен и чувствителен актьор ни позволява да разчетем в неговите очи, лице и жестовете всеки нов нюанс на душевния му смут. И преживяването е толкова непосредствено, толкова автентично, че когато в следващата успоредна сцена трябва да се повтори почти изцяло с Беатриче, оставаме разочаровани от невъзможността преставлението да се задържи на достигнатия вече връх.
Малко по-късно настъпва и големият прелом. Бленуваната от Херо венчавка е неочаквано и брутално провалена, самата тя се озовава на прага на позорната смърт и комедията изведнъж отлива, за да стори място на друга, почти трагическа тоналност. Публиката, която многократно е възнаграждавала успешните места в представлението със смях и ръкопляскания, посреща промяната със сепнато притихване. И отново тази промяна се крепи до голяма степен на неотразимото излъчване на Радоев. Присъстваме на рязък жанрово-тонален обрат, при който играта изведнъж е прекъсната и над нейната лекомислена веселост се възцарява тежката истина на действителността.
Подобен ефект преди много години беше постигнат на същата сцена от Леон Даниел и отново беше свързан със Шекспирова комедия - "Напразните усилия на любовта". Тази пиеса обаче даваше на режисьора възможност да превърне смяната на тона във финален акорд и така да я направи ключова за цялата философия на постановката. Неочаквано изправил фантазиите на влюбчивата младост пред неумолимите реалности на живота, той ни накара да ги погледнем от новия ъгъл на нежеланото, но неизбежно помъдряване. Красимир Спасов не може да спре дотук, защото неговата пиеса е друга. А и проблемът, който го занимава, вече е не екзистенциален, а социален. Защото не става дума за неотменимото изпитание на любовта в житейското горнило, а за безмилостното й смачкване от "обществения договор".
Какво има да става оттук нататък? Трябва просто да се отдалечим от кулминационната квази-трагедия и да се опитаме да се завърнем към комедията. Но в тази комедия напразно ще дирим предишното лекомислено веселие. Краят на пиесата у Шекспир е проблематичен, несигурен, нееднопосочен. И ако след драматичното сближаване на героите във върховата сцена не изберем пътя към прерастването му в окончателен съюз, ако Бенедикт не затвори устата на наистина устатата Беатриче с целувка (както май е по автор), а изотдалече отправи към нея грозната заплаха на новоизлюпения pater familias: "Бе аз ще я затворя таз уста-а-а!" (както става тук), то психологията става трудно обяснима. Психологическият преход тук е изтънен до скъсване и у самия Шекспир. Завръщането на Беатриче към предишната й емоционална независимост би могло да се дължи единствено на това, че Бенедикт не удържа обещанието си да накаже с шпага приятеля си Клавдио за простъпката му срещу нейната любима братовчедка. Вярно е, че обстоятелствата сякаш са го освободили от това пренеприятно задължение. И все пак той не е съумял да докаже любовта си чрез каквато и да е саможертва.
Така или иначе, нещо не се връзва в един такъв финал и той остава малко като прикачен към безупречната постройка на предходното действие. Бедата, струва ми се, идва пак от впечатляващата игра на Иван Радоев. Той е изградил ролята си с такова драматично проникновение, че в тази част е длъжен да продължи да я разработва от висотата, до която я е издигнал. А материал за това няма. Няма по автор. Защото Шекспир не е предвидил един толкова истински Бенедикт и не чувства нужда да го обосновава драматически по що-годе сериозен начин в завършека на пиесата. Подобни проблеми често възникват и при сантиментализирането на Шайлок във "Венецианският търговец". Силата на актьорската игра, следователно, се е оказала капан за режисурата. Случва се. Има къде по-лоши капани от този.
Представлението свършва с вестта, че виновникът за всички страдания на героите дон Хуан е заловен при опит за бягство и върнат под конвой в Месина. И със заканата на Бенедикт, че още на другия ден след сватбените тържества ще му намери "едно отлично наказание". Така е и по автор. Това, което го няма по автор, е внезапната поява на сцената на самия дон Хуан - без никакъв конвой и очевидно в прекрасно разположение на духа, искрящ от присъщата му пакостна жизненост. Комичният злодей се смесва без проблеми с останалите персонажи, сред които са и великодушно примирените големци Педро и Леонато. Наказанието за злоумишленото очерняне на Херо, което за малко не превръща комедията в трагедия, доколкото го е имало, е изсипано върху главите на Хуановите наемници Борачио и Конрад. Самият той е недосегаем за правосъдието, защото е от средата на хората, които го раздават. И след като в последно време се нагледахме и наслушахме на истории с побратимяване на маса между висши магистрати и крале на организираната престъпност, приемаме този непредвиден от оригинала финал като остроумно намигане към нас.
Нека кажа накрая, че въпреки всички очевидни, но не и безсмислени отклонения от пиесата, този текст се използва от Красимир Спасов с усет и умение в цялата си последователност и пълнота. Един знаещ и можещ режисьор ни разкрива, че Шекспир все още има какво да ни каже не само със скелета на драматичните си сюжети, но и с тънкостите на езика, с който умее да върши чудеса. Той ни дава увереност, че тези чудеса могат да оживяват и в театъра - стига да имаме сетива за тях, стига да не сме прекалено небрежни и самомнителни.

Александър Шурбанов