Призоваване на името

"Собствени имена" на Левинас е трети негов превод на български (след "Времето и другото" и "Хуманизъм към другия човек") и отново е с марката на "Сонм". Почти същият е и издателският екип - отново Тодорка Минева е преводачка (този път заедно с Веселин Праматаров), а редактор пак е Антоанета Колева. Отбелязвам тези факти, защото постоянството и очевидният интерес, които те разкриват, са обещаващи; гаранция са за макар и бавното, но възможно оприсъствяване на все повече и повече текстове на Еманюел Левинас в тукашното културно пространство.
Изборът на "Собствени имена" е много сполучлив, доколкото при едно слабо познаване на Левинас, каквото е българското, по-добре е да се превеждат книги, които са по-отворени, по-двояки... Както е в случая, когато имаме книга хем на/за Левинас, хем за Пруст, Киркегор, Бубер, Дерида, Пол Селан... Какво имам предвид? Че "Собствени имена" е книга на Левинас, няма какво да обяснявам. Колкото и разколебана да е идеята за авторството, колкото и проблематична да е идентичността на пишещия, още с корицата името на автора - тук Левинас се налага в своята константност и непоколебимост. Казах обаче, че "Собствени имена" е книга и за Левинас, тъй като отвъд своята индивидуалност тя се полага и в пространството на всички негови книги. Така тя е едновременно прекрачване и надмогване, но и вглеждане, окръгляне, доизясняване... Затова "Собствени имена" може да се чете и като книга, в която Левинас за пореден път се завръща (макар и по различен начин) към темите за същото и другото, за аза и другия, за другостта на другия, за лицето като епифания на абсолютното друго, за проницаемостта на/в битието, за езика и неговите хипостази, за лингвистиката на етичното, за еврейската участ... Левинас сякаш е този, който именува, който огласява някакви имена; чуждите имена той подбира така, че да може да ги призовава и чува, да може да усеща присъствието им в заговарянето... Без при това да чете себе си в техните конфигурации. Подобно абсорбиране, подобен егоизъм, подобни техники на присвояване и употреба не могат да се очакват от човек, който във всичките си текстове се опитва да отстоява неприкосновеността на другостта. Затова и не зачертаване и подмяна на собствените имена има тук, не надвикване и критики, а внимателно вслушване в чуждите гласове, в съкровената интимност на живите думи, отлагащи се в Писането...
Така че "Собствени имена" е в същинския смисъл книга и на/за имената. И името. Тя започва с апология на името, на собственото име, което - ако се позова на Дерида (Aphorism Countertime) може и да е античовешко, тъй като не назовава душата, тялото... И все пак то е, което ни определя в нашата човешкост. Макар и чужденци на името си, без него сме нищо. Човек живее в името си, то ни надживява, то е паметта... Затова и имената, за които говори Левинас, са все имена на личности; запомнящи се имена сред всички останали нарицателни имена и празен шум...
Тези имена обаче, тези собствени имена са ситуирани в по-широк контекст, в който фамилните имена прилепват, съвпадат и стават също собствени. Защото предателство спрямо името би било да разцепим, да разделим Марсел от Пруст, Мартин от Бубер, Еманюел от Левинас... Това са имена лица, по-скоро лица. Виждаме това, което назоваваме. И затова сме длъжни да търсим съответствието, да сглобяваме, да помним... И Левинас портретира, наслагва индивидуални характеристики, белези, бръчки...
Но книгата не се задоволява и с това. Тя завършва с текст, който показва какво означава да се пометат имената, да се смълчат. Шоа е името на 6 милиона мъртви евреи, но отделните имена, лицата, тях ги няма зад общото име... Така това окръгляне, както и писането на един евреин, прегърбен от "неоправданата привилегия да си надживял шест милиона мъртви", превръщат "Собствени имена" в една от най-етичните книги на Левинас, която пази мистерията на другия...

Амелия Личева

_________
Еманюел Левинас. Собствени имена. Превели от френски Тодорка Минева и Веселин Праматаров. Изд. "Сонм". С. 1997